Първа партида!

Началото ще е силно, тъй като имам няколко готови стихчета и сега ще публикувам няколко наведнъж :)

Ето ги и тях:

П.П. Хора, които лесно се натъжават моля да не четат имам склоност да пиша мрачни и тъжни неща.


Чуй
Чуй как тупти сърцето ми за теб...
но не можеш знам,
погълна те черната земя
и сам останах на този свят
без теб и без твоята любов
ще плача,но това няма
да те върне знам,
но нима ми остава друго...


Зърнах те на гроба си
да плачеш ти за мен
нима повярва,че съм си заминал
че съм те оставил?
Не!Дори след смъртта
моя аз съм тук.
Ще те гледам,
пазя и чакам,
защото знам ще дойдеш ти
при мен някой ден.


Отхвърлен
Не помня аз нищо
освен кухият удар в камъка
и гласовете присмиващи ми
се от мрака
отпъждащи ме от рая...
...но нека се смеят
нека злорадстват
аз ще се върна и ще
усетят те гнева на
отхвърленият
наказанието на отритнатия
смейте се сега,защото после ще
...ПЛАЧЕТЕ!!!

Джак на сенките
С Джак на сенките да поиграем
с Джак на сенките...
в боя да се впуснем Джак да ни гони.
С Джак на сенките да поиграем
с Джак на сенките...
Да ни гони,да го гоним,
ако ни хване лошо,ако му избягаме
пак ще пеем...
С Джак на сенките да поиграем
с Джак на сенките...

Господари на небето
От земя далечна идваха
и на небето господари бяха.
С поглед пламтящ,броня окървавена,
красота магична притежаваха
ефира крастосваха,и тяхно владение беше
небето от планините далечни до морето велико.
И ето дранконов пламък небето озари
на бран отиваха пазителите на Тихата долина,
че гаргойли от морето идваха...
но ще ни спасят знам,защото винаги са го правили
и винаги ще го правят.

Чакам те
Стоя аз всяка вечер на прозореца
и чакам да те видя,ала теб няма.
Но нищо надаждата ми е жива...
И ще те чакам да те зърна
как улицата пресичаш
ще чакам на вратата ми да звъннеш...
Ала теб те няма!!!
Защо не идваш!?

Стихии
Над планината мрак се спусна
и светкавица небето озари
тревата подпали и от нея
се Огъня възроди...
С лице - слънце
очи - две звезди
с корона от лунна светлина
в ръката меч - слънчев лъч...
И закрачи той към морето.
А от Морето велико
стихия се изви
от сенките огнени лице си създаде
в ръка леден шип държеше
с ризница от миди най - здрави
в плитчините застана и зачака...
И там на границата се срещнаха.
Където тревата на пепел ставаше,
а солта от земята пясък правеше...
И стихия страшна се изви
от огън и вода създадена...
Без победител щеше да е тази битка,
но с ярост се биеха стихиите
и се нападаха отново,отново и отново!!!
До безкрай ли щяха така да продължават?
Може би....

***


В тиха нощ
щурец пеееше
на небето ясно
звезди светят
над кралския палат.
А в сенките се убиец промъкваше
и път си през стражата проправяше
към леглото кралско се промъкваше,а
пред него Джак летеше!
Краля в леглото си балдахиново
спокойно похъркваше
пари сънуваше и
за жени бленуваше...
И падна стража последен,
вратата се тихо отвори
и към краля се сянка спусна...
В тиха нощ
щурец пеееше
на небето ясно
звезди светят
над кралския палат.
На леглото си от балдахин краля лежеше,
а главата му на близо се търколеше,
а през мрака убиец търчеше...


На края
Стоя аз насред полето
и гледам падналите другари.
Захврлих меча счупен...
и шлема сцепен,
а щита разбит си подложих
и звездите загледах.
Звездите гледах и си мислех:
Битката свърши, а не се чуствам победител.
Загубих всичко аз...само живота ми остана
ала за какво ми е ?!
Съдбата шега с мен си направи...
Да живея ли?
Да се боря ли?
има ли смисъл?


ЧРД
В ден незнаен родена,
но днес отново празнуваща...
Грижите забравила,
страховете отхвърлила,
от приятели заобиколена
и от дарове обградена, били те
душевни и материални...
И ето часа незнаен дойде,
за пожелание е време.
И с дъх стаен стоим,
и недежда затаена,
желанието да резберем и
в изпълнението му да помогнем!


Мечти
Стоя аз, момче бледо и младо
в колиба порутена и през ноща тиха
за битка мечта,
пред войска с меч в десница стиснат
и с щит на гръб метнат,
в боя с вик бесен да се хвърля и
първа кръв на противника да пусна!
Но ето слънцето изгрява
и моята мечта се разнася
като сутрешната мъгла под
напора слънчев
и само с бляна блед си оставам...
...Но ето след години мечти
аз пред войската стоя,
с меча в десница стиснат
и щита на гръб метнат...
...Ето врага през портата се излива,
с вик боен, див в боя се впускам,
с меч високо вдигнат се хвърлям
без грижи, без страх...


Болест
Ти ме разболя,
от болест с твоето име
безутешно страдам,
ти мислите ми завладя!
И лек един знам
с теб отново аз да бъда

***


След раздяла тежка
на гроба свой отивам
и на тишаната тежка
се наслаждавам,
в кръста строшен
и ангела каменен,
осакатен,
с поглед празен,
аз утеха откривам
Така тъгата от сърцето си отмивам,
а в гарвановата песен
напътсвие откривам
и сили да продължа намирам...

***


Стоя аз на света накрая
огряван от заспиващото слънце
зарязан, отхвърлен от приятели
и от роднини, дори и от врагове...
Стоя и гледам залеза...
Това е края, тук всичко свърши...

Чума
Чумата в нашето градче влетя
мама, тате, баба, всички натръшка,
но мен защо ли пощади...
По улиците като дух се скитам,
навсякъде смърт и трупове съзирах,
а плъхове уплашени от самотната ми стъпка,
навсякъде търчат и под труповете в канавката се крият.
Навсякъде масови гробове виждах и клади с димящи тела...
Това съзрях аз последния оцелял, преди смъртта да ме прободе

Мъгла
В мъглата тихо скитам
и тихия дъжд на листата слушам.
Само сенки виждам в мъглата гъста
и бавно една от тях ставам.
Самотата тежка ме погълна и
нищо в мен не остави,
една сянка безжизнена станах аз
и скитам в мъглата, загубен

АЗ
Едни ме наричат смешен,
едни ме наричат грозен...
Малък съм бил,
глупак съм бил...
Но не ме познават те,
и за мен бъркат,
в лицето детско идиот безобиден виждат,
а тъмната ми страна не виждат,
и грешката да ме подценят и наранят правят...

Спомени
Спомени, спомени,
спомени различни,
спомени тъжни,
спомени щастливи,
спомени любовни,
спомени забравени,
в лабиринт от спомени се лутам
и за света реален забравям

Залез
Слънцето кърваво залязва,
кърваво като земята под мен.
Лежа аз върху враг паднал пред мен,
но живота ме бавно напуска
изсмукван от раните многобройни
И ето иде враг спасил се почудо,
с меч оголен бавно към мен пристъпва.
НО и по него се рани много личаха...
Крачка последна, залитане и той пред мен рухна
И пак сам лежа, от раните си мъчен,
ще гледам залеза бавно чезнещ
като живота мой в момента...

***


Искам до мен да легнеш
с одеалото да те покрия
в прегръдката си да те взема
Не искам от теб нищо
само глава на гърдите ми да сгушиш
и в сладки сънища двама да потънем..

Войн
В мрак облечен пътувам аз,
преметнал на гръб меч нащърбен
и с плащ прогизнал, опърпан...
От кошмарите си бягам,
от гласовете се опитвам
в мрака да се скрия
От мъртвите ме е страх, за това убивам,
не искам при тях да ида,
обвиненията им няма да издържа...
за това убивам, от страх...
 ***
Градът на Нощта,
блестящ в мрачното небе
като звезда...
като мечта...
на един ум
на едно сърце...

Бард
Седя под сянката дебела,
а в далечината замък сияе.
През портите му широко отворени,
горди рицари излизат,
на бой за чест и слава заминават
Но чест в боя няма
само грозна смърт
и много сълзи по изгубени души
ръце изцапани с кръв
и кошмари с убийства остават само...
Радост е за мен,
че под това дърво почивам
и да гледам отиващите на смърт
тъй красиви, горди
в тоз последен мирен техен миг...
***
Любов, любов, омайва
главата замайва
сърцето пленява
душата заслепява
Красива и сладка,
но и като роза бодлива
понякога сърца разбива
или душата в небесата праща...
Любов, любов тя нож с две остриета е
в сърцето си приеми я,
но и от бодлите й пази се
 ***

Позволи до теб да седна,
по косата да те погаля,
в очите ти да се удавя.

В мига, в който те видях
сърцето ми удар два пропусна,
очите ми за околните ослепяха,
в ума ми само мисли за теб бродят

Думи няма да ти предложа,
в мойте очи ти просто надникни
и там всичко виж
чуй сърцето ми, за теб бие.

Думи нямам за теб
за това нека просто до теб седна
и малко нежност ти предложа

 ***

Под небето тъжно, мрачно
на бесилото самотно
от вятъра закачани
тела висяха
на самотни войни
срещу Него възтанали

Без слава умрели
със сърца предадени
никой ги не помни
за тях паметник няма
само бесилките им тъжни останаха...
***
Защо си тъй тъжна
и тук гледаш тъй жално?
Нима не харесваш тъй хубавата си усмивка
и блясъка в прекрасните очи

Не ти отива тъжно да гледаш
засмяна си тъй красива
тъй истинска
Когато се смееш
заслепяваш слънцето
очите ти две искри са
огън в моето сърце палят....

          Noble ones

Това са нашите рицари благородни,
които в себе си чест и правда въплътяват
Всяко момче иска като тях да е, смело и благородно
своята дама да намери и за нея безброй подвизи да извърши

Рицарите благородни...
пак в кръчмата пият
на мечовете лъскави...
мръвки нижат

Правата на селяните бедни защитават...
в пиянски свади участват
благородни дами, нежно ухажват...
на жанджията дъщерите задирят
и към горния етаж ги влачат

Чест и почитание един към друг показват...
халбите с бира в главите си трошат
И когато чашите свършат, а
чиниите всички в стените са строшени
в употреба влизат доспехите блестящи...
нагръдниците блюда стават,
шлемовете пък на халби

Вижте ги и им се възхитете!!!

Есен

Сам в ноща,
по празна улица вървя...
Вятър плача заглушава
дъжда сълзите крие.

Обрулен, като голите дървета
край които вървя,
със сърце изсъхнало
като листата покрили земята

Защо?! Така ме остави...

Chosen one

Избран ти бе нали?
От Него на свещенна мисия изпратен.
Но какво донесе ни това?

С надежда ме остави,
Ще се върна - каза ти,
да те чакам ме овещаваше,
да ме намериш обещаваше.

Но...противно на това
аз на полето отидох
и там само Самотата ме посрещтна
и Смъртта компания ми беше.
Там на пурпурно легло те намерих,
лицето ти с кръв покрито,
аз наново със сълзи обсипах
и след дълго отсъстване
в дома те върнах...

За илюзия умря,
за Бог от никой не познат,
за прищявка празна
ти живота, мен остави
и при своя "Бог" отиде.

Любима моя Смърт

Смърт,
на гръб с косата,
черна роба,
бяла, костелива ръка,
сама...
Защо?

Защо Ви е всички страх
от тихата стъпка на Смърт,
от бялата й нежна ръка?
Нима лоша е Смърт?
Защо я мразите
и тя е жена
и тя разтуха носи.

Нима мъката вселенска
не ни отнема тя?
Вместо да обичате,
Вие мразите таз що покой ви дава.
***

Ето пак дъжд студен
тропа тежко по стъклата,
аз пак сам седя
и капките, подобно
мойте сълзи, се
бавно по стъклото стичат.
Навън е пусто, тихо пак
дъждът прогонил всичко е,
само Самотата се разхожда
и идва, идва
моето сърце да навести.
***
Обичам те...
това не са
две просто
празни думи,
това са думи
от сърцето ми

ОБичам те...
...ти си щастлива...
...достатъчно...
на мен това ми стига

Обичам те...
ако тези две думи
те правят щастлива,
то аз ще ги повтарям
колкото искаш

Но ще се надявам
радостта ти
да е плод
на смисълa,
който влагам в тях,
опитвайки се макар
и непълно да изразя
това което чувствам към теб.

Обичам те!
***

Изгряващото слънце
кървави отблясъци,
по призрачните
сгради, хвърля,
самотен вятър
по празни коридори
сe разхожда
и с дебели
паяжини играе

На улицата
негов брат, дебела
прах и есенни
листа мете
И само плътна сянка
по улиците пусти,
от дървесни скелети
заобиколени, обикаля
и с приятели отдавна
изчезнали в
спомените си разговаря.
***

Случва се какво ли не
и ето ни пак
на пристанище стоим
със свеж вятър в косите,
гледаме полета на чайките
и радваме се на изгрева
и на играта на вълните със
слънчевите лъчи.

Мечтаем с теб по огнени,
слънчеви пътеки да походим,
до слънцето да се разходим.
После по хладната
луна да се върнем,
под звездите по
студения пясък да повървим.

Дори и мечти само
да остане това, защо
да не си ги споделим
и заедно да ги преживеем?
***

Сам пак в стаята съм
лампа нежно примигва,
лежа си и в твоята снимка
жадно се взирам,
галя я нежно, но
със студено стъкло
ми тя отвръща

Горещи сълзи по него
бавно капят...

Отново сам съм
и мислите ми
след теб търчат,
търсят те дори
в този късен час,
в тази тъмна нощ,
чудят се "Защо не е тук?"

Няма те...

Сълзите изстинали
са върху студеното стъкло,
лампата е изгасена, но
дори в съня си неспокоен
търся те и чудя се
"Защо, защо не си при мен?"
***

И лежах на гърдите ти,
а ти ме галеше,
с всяка глътка въздух
вдишвах от теб и
ти ме опияняваше.

Лежах и слушах сърцето ти
как бие - най - прекрасния
ритъм на света, слушах нежния
ти глас, най - хубавата мелодия.
О, нима беше истина това блаженство...

Не, уви, очи отворих,
само сън, безнадежден
блян всичко се оказа,
сам отново бях...
***

Ето я пресегя се,
усещам как ума ми обхваща,
погледа ми просветлява,
усмивка лицето ми озарява...

Но в погледа разум няма,
а от усмивката нещо
животинско наднича

О, лудост,
моя стара другарке,
дали и този път
ще те преборя или
най - накрая в твоите
пурпурни безкрай ще
се удавя и ще оставя ти
"живота" ми да направляваш.


Помниш ли

Помниш ли всички весели погледи,
всички прегръдки и споделени усмивки,
всеки щастлив миг заедно,
всеки тъжен разделени,
"Обичам те" и всяко "и аз, много",
всички безцелни, страхотни разходки,
всяко "искам да те видя", помниш ли?

Помниш ли колко беше хубаво,
помниш ли колко бяхме щастливи,
помниш ли...всичко това?

Аз го помня, искам го и
тъгувам за тези изгубени мигове,
останали само спомени, липсват ми
и искам да се върнат, но...

Помниш ли всички глупости,
които сме говорили,
помниш ли всички сладки целувки,
помниш ли...защото аз помня
и ги искам пак...