Търсене Upd 2

- Муралдин е бил Върховен инквизитор преди около двеста години, тогава Инквизицията е била в разцвета си. Ертон е свят, в който магията е навсякъде, така че Инквизицията не гонеше...такова, не е гонела хора, които се занимават с магия, а такива които, както каза Асо, имат различни разбирания за света. Вярата на ератианците е много подобна на тази на християните от вашия свят – един бог, няма други, една праведна вяра, догми, норми и така нататък. Но докато във вашият свят вече има някакво разбирателство между различните религии, тук все още почти няма такова и има много ератианци, включително и такива които стоят на високи постове, които смятат другите раси за по-нисши. Тези „по-нисши” са били и жертвите на Инквизицията. В резултат на множеството си походи срещу други страни, в Ератия винаги е имало изключително много създания от други раси.
По времето на Муралдин тези гонения бяха изключително много и изключително жестоки. Тези които не бяха убивани на място, бяха „съдени” и бесени, горени на клада, разпъвани по най-различни начини и убивани по дузина други начини, които ще ви накарат да върнете вечерята си. Самият Муралдин често лично участваше...е участвал в тези „присъди”, изпълнявайки ги. Любовта му към убийства му спечелва прозвището Кървавия поп. Крал по това време е Гризъл Четвърти, брутален и войнствен, напълно подкрепящ действията на Инквизицията. Не си вадете грешни изводи за кралете на Ератия, малко от тях са били луди като Гризъл и Грифин, вторият дори има големи успехи като владетел, също и като главнокомандващ.
Но както всички луди и откачени Муралдин е имал и добра страна – той бе...е бил много привързан към семейството си и е държал изключително много на тях. Имал е двама сина, близнаци и малка дъщеричка, до колкото знам никой от тях не е споделял крайните му възгледи основно вярата. Един ден кралят го извиква и му казва, че следващите, които са заподозрени са позор за Империята(по това време Ератия се титулува империя, къде заслужено, къде не...), след което стражи въвеждат децата му. Муралдин изпада в ужас и потрес, опитвайки се да обясни на кралят, че това не може да е вярно, неговите собствени деца.
Гризъл му казва, че един от синовете му е забелязан често да се среща с момиче от Креол и че кралят не може да позволи една такъв срам за благородниците на Ератия. Муралдин, който никога не е оспорвал заповед на кралят си дълго упорства в защита на семейството си, но на краят след като обвиненият му син признава, че това е истина и дори е планирал да избяга със своята възлюбена в Креол и да приеме тяхната вяра.
Гризъл заповядва Муралдин лично, както много пъти преди това, да изпълни смъртните присъди, обяснявайки, че щом един може да се поддаде на измамните слова на неверниците, то всички могат.
Историята мълчи дали лесно или тежко е било за Муралдин, който е бил убил безчет невинни деца, жени и старци, да убие собствените си деца, но ги убива, след което захвърля окървавения си меч и напуска тронната зала, следван от похвалите на кралят си.
Напускайки залата, Кървавия поп го обзема безумен гняв, той се пресяга и изтегля меча на един от пазачите на вратата към тронната зала, след което разполовява стражът с един удар и обезглавява другият, докато напусне дворецът, според легендата убива няколко стотин души, сред които войници, благородници и няколко други водачи на Инквизицията.
Когато кралят научава заповядва Върховният му инквизитор да бъде заловен и убит на място.
Муралдин бяга към семейните си владения където събира верните си хора, няколко стотин души и тръгва срещу Дворът където се подвизава и централната сграда на Инквизицията. По пътя разбива малката групичка изпратена да го убие, пристигайки в Св. Амекия, седалище на Инквизицията, успява да ги хване неподготвени, тъй като те все още не са знаели за събития в двореца и да унищожи голяма част от военната им сила, включително и почти всички високопоставени членове. За негово съжаление скоро бива приклещен от многобройна редовна войска, всички негови хора убити, а според едни той също, според други се спасява.
Според тези, които смятат че се спасява, след като го напуска гневът му Муралдин избягва високо в Гигантът където се отдава на размисли за живота, смъртта и смисълът на всичко живо и неживо. След много години отново слиза към Ертдом където проповядва за равенство, разбирателство и толерантност между расите, представя се под името Грийв. По това време крал е Минкен Първи, който се качва на тронът след като Гризъл е свален с преврат. Новият крал не прави нищо за да възстанови Инквизицията и дори е склонен да слуша новият месия. Проповедите на Грийв са исторически събития, увековечени в много исторически източници и дори има много портрети, на които някои откриват прилики с Муралдин, други не, но не може да се каже със сигурност. Кървавият поп е бил огромен мъж с буйна червена коса и брада, докато Грийв е бил висок, слаб, прегърбен старец с дълга бяла коса и голобрад. Тези проповеди имат огромна роля за крехкото разбирателство между расите и верите в Ертон в наше време.
Говори се, че този манастир е построен от самият Грийв, а по-късно когато той умира и е провъзгласен за светия е кръстен на него. Това е историята за Муралдин Кървавият поп и Св. Грийв.

Търсене Upd 1

От вратата се подаде учуденото и малко засрамено лице на Песелина, заедно с брат си и баща си.

     - През цялото време ли знаехте, че сме тук? – попита момичето, малко засрамена.

- Аз да, за Астор не знам, той беше твърде зает да ви подбира коне – отговори Вийра и намигна Асо.

- А..какво, да, такова за конете... – направи се на ударен Астор и се опита да смени темата. – избрах ви няколко тук, елате да ви ги покажа – каза той и влезе по – навътре в просторната конюшня, а останалите го последваха.

- Може да са ви малко едри, но ще свикнете, за тези знам, че са по – спокойни животни и няма да ви създават проблеми, имайки предвид, че нямате голям опит с язденето – каза Астор и се спря пред два големи черни коня, с оранжеви гриви и опашки.

- Интересна окраска имат. – каза Жар.

- Да, това си е специфично за породата им, през нощта са още по – интересни – каза магьосника и се ухили.

- А каква им е породата? – попита Пес, която познаваше тази усмивка и знаеше, че Астор крие нещо от тях.

- Това са Кошмари, през нощта гривите им и опашките стават огнени, много са красиви и напълно безопасни са ездачите си, не се притеснявайте. – отговори Асо.

- Това хубаво, но няма шанс аз да се кача на нещо толкова огромно, ако ще и да е най – спокойния кон на света. – каза Пес.

- Предположих, за теб съм избрал нещо друго, елате. – каза спътникът им ги поведе към една друга ясла.

- Ето, виж, харесва ли ти? – каза той, когато всички се събраха пред яслата на  млада кобила, цялата беше сива, с черни петна на задния хълбок. Кончето беше по – дребно от другите, но пък беше и по – младо. Когато групата се приближи до яслата му, то щастливо хрупаше слама, но когато ги забеляза вдигна поглед и се приближи до заграждението си, където се опита да мушне муцуната си през оградата и да достигне застаналата най – близо Песелина. Която в началото се стресна, но след това се приближи още малко до коня.

- Мисля, че те харесва, Пес. Ето, дай му това. – каза Астор и й подаде морков, който не се знае от къде се озова в ръката му.

Песелина взе моркова и го подаде на кобилката, която бързо го изхрупа и облиза пръстите на Пес.

- А-а-а-а, защо го правиш?! – каза с престорен ужас Пес. А спътниците й избухнаха в смях.

- Да, смейте се, много смешно. – обади се сконфузено Песи и погали кончето по главата.

- Харесва ли ти? – попита я Астор.

- Да, много е готино! – отвърна му тя.

- Нали знаеш, че трябва да говориш с Микаела, ако искаш да вземеш три от конете й. – напомни му Вийра.

- Да... – понечи да каже нещо Астор, но беше прекъснат от студен глас зад гърба си.

- Да ги вземе, само да ги върне когато не му трябват вече.

Групата се обърна и видя че зад тях стои Микаела.

- Чудесно, уредихме и този въпрос. А аз разбира се, обещавам да ти върна конете.

- Добре, значи се разбрахме – каза с равен глас съдържателката на хана – До вратата на конюшнята съм ти оставила провизиите, които ми поръча, сега ще пратя някой да оседлае конете.

 - Добре, благодаря ти за всичко Микаела. – каза й Астор, но момичето вече се им беше обърнало гръб и само махна неопределено с ръка.

- Хайде, докато ви нагласят конете, да идем да видим дали са ви готови тоягите. – каза Астор и всички тръгнаха към ковачницата.

 На вратата се разминаха с едно от конярчетата на което Астор поръча след като оседлае конете да натовари и провизиите на конете, след което продължиха спокойно по пътя си. Малкото поселище което се беше образувало покрай Викториянски хан, сега се беше оживило, навсякъде имаше хора, едни идваха в ханът, други си тръгваха, трети сновяха насам – натам, четвърти обикаляха магазините. Приличаше на малък град. Скоро наближиха младият ковач, който отново работеше върху нещо, когато застанаха пред него, той вдигна поглед от работата си и ги поздрави:

- А, здравейте отново! О, лейди Вийра. – каза ковачът и се поклони леко на младата благородничка – Ей сега ще ви донеса поръчката. – завърши той и се скри в ковачницата, след малко излезе с две тояги, с различна дължина и с метални наконечници и на двете. Астор взе едната и я огледа, като най – вече наблегна на това дали наконечниците са здраво закрепени. След като не намери никакви дефекти, Асо подаде дългата тояга на Руш, по – късата на Пес и плати уговорената сума на ковачът, след което се сбогуваха и тръгнаха обратно към конете.

- Сега на къде, Астор? – попита Жар.

- Към Грифонден, замъкът на Едрик.  – каза Астор.

Четиримата се сбогуваха с Вийра, обещаха да минат пак и подкараха бавно конете си по пътят, който започваше от краят на малкото градче. Пътят пред тях се виеше и се губеше сред близките хълмове, като само от време на време откриваше част от гъвкавата си фигура, когато изкачеше някой хълм.

- Няма ли проблеми с чести засади из тези хълмове? – попита Жар.

В отговор Астор просто посочи нагоре. Когато спътниците му вдигнаха погледи към небето, видяха множество едри силуети да се носят високо над околностите.

- Това са някакви птици, нали? – попита Пес.

- Не, това са грифони. – отговори й кратко Астор.

- Но щом са толкова високо и изглеждат така големи... – не довърши изречението си Песелина.

- Да, доста едри животни са, грифоните. Всъщност един грифон би могъл да носи двама души на гърбът си.

- Искаш да кажеш, че те патрулират из района и съобщават на господарят си, ако някъде има разбойници? – попита Жар.

- Да, точно така. Доста е ефективно, както може би си представяш. – отвърна му магьосникът.

Спътниците се умълчаха, обмисляйки това което току що бяха научили. Движеха се със спокоен ход, като Астор яздеше малко по – напред, от дясната му страна беше Жар, от неговата дясна, беше дамата на групата им и от ляво на Астор яздеше Руш. Четиримата пътници се наслаждаваха на спокойствието което цареше по пътя и в този момент бяха забравили всичките си грижи. След като бяха изминали няколко километра, Астор се отърси от унеса си и погледна небето над себе си, което беше започнало да се смрачава, след като огледа местността, която сега се отличаваше с малко по – ниски хълмове, той се обърна към приятелите си:

- Предлагам да усилим малко хода, скоро ще падне нощ, а не ми се иска да замръкваме по пътят.

Това извади и спътниците му от мислите им и те се съгласиха с него, след което четиримата преминаха в лек галоп.

- Има ли някакви странноприемници на близо където да пренощуваме? – попита Жар.

- Не, но скоро трябва да наближим манастира Св. Грийв[1], там най – вероятно ще се съгласят да ни приютят за нощта. – отвърна Астор.

Нощта падна бързо над самотните пътници. Скоро и луната се показа в пълният си блясък и окъпа всичко в сребриста светлина. След още няколко завоя на пътя, малката група пътници видя дървена табела, която сочеше наляво и от която започваше черен път, губещ се в близката малка горичка.

- Отлично, точно на време, това е разклона за манастира. – каза Астор. – Хайде, побързайте. – в гласът на магьосникът се усещаха нервни нотки, но преди спътниците му да успеят да го попитат какво става, от следващият завой, към тях се зададе голяма група монаси в червени раса. Ръцете им бяха скрити в ръкавите им, а лицата им покрити от тежки качулки, но въпреки това в самата им походка имаше нещо заплашително. Монасите бързо скъсяваха дистанцията, която ги делеше от пътниците.

- Бързо, тръгвайте към манастира! – извика им Астор и обърна конят си така че да е между групата монаси и спътниците си.

- Какви са тези, Астор? – попита Жар.

- От тези, които не обичат хора от други светове, сега тръгвайте към манастира, там ще сте на сигурно място! Хайде, не се бавете! – след тези си думи Астор слезе от Амрот и застана пред него, призовавайки Мюген. Монасите с червени раса спряха на няколко крачки от него и напред излезе един, който имаше златни кантове по расото си, явно беше водачът им.

- Предай другосветците, Астор Златолист! – провикна се монахът и гласът му заподскача по околните хълмове.

- Това няма да се случи, фанатико! – отвърна му друг мощен глас из зад гърба на Асо, Златолист хвърли бърз поглед зад себе си и видя група монаси с кафяви и сини раса които стояха между него и спътниците му, най – отпред пред тях стоеше възрастен монах със свалена качулка, магьосникът разпозна в него игуменът на манастира, отец Икарим.

- Ти не се намесвай, старче! – отвърна му червеният водач, но гласът му беше загубил увереността си и той беше отстъпил по – близо до последователите си.

- Вървете си! Нямате право да навлизате в земите на манастира ми, ако сами не си тръгнете, ние ще ви изгоним! – изкънтя отново гласът на отец Икарим. – Сега чужденците са под моя протекция, нямате власт над тях. – тези си последни думи монаха подкрепи с жест с ръка, по посока на червените раса, които изглеждаше сякаш отецът прогонва муха. Водачът на натрапниците отстъпи още по – назад, но успя да събере последни остатъци от волята си, изправи гръб и се провикна

- Този път ви се размина, другосветци, но следващия път ще бъдете мои! – след тези си думи, той се обърна и си тръгна, а последователите му го последваха.

След като червените раса изчезнаха в мрака, Астор отзова Мюген и се обърна към игумена.

- На това му се вика на време отче! – каза магьосникът и стисна ръката на отец Икарим.

- Отдавна усетих, че идваш насам Астор и тъй като знаехме, че фанатиците се навъртат в околността, излязохме да ви посрещнем – завърши с усмивка монахът.

Астор забеляза, че спътниците му все още са изнервени, за това ги повика при себе си.

- Спокойно, тук сме в безопасност.  – каза Златолист и погали Пес по главата. – отец Икарим е мой стар познат и съм сигурен, че не страда от предразсъдъци от кои свят са гостите на манастира му, стига те да са добри хора...

- А не се съмнявам, че твоите спътници са такива, щом ти ги водиш, Астор.

- Ха-ха, ласкаете ме отче...

- Предразполагам гостите си. А сега мисля, че е време да се прибираме и се надявам по краткият път към манастира да ме запознаеш с приятелите си.

- А, разбира се, колко съм отнесен. Това е Песелина – при споменаването на момичето, отеца погледна Астор и се усмихна – а това са баща й и брат й, Жар и Руш. Скоро ги сполетя беда, която ги доведе в Ертон и аз им помагам. – завърши Астор, а отеца прие обяснението му с кимане на глава.

- От вас отче не искам много, само подслон за нощта. – продължи Астор.

- Такъв и ще получите, както и топла вечеря и удобни меки постели в които да си починете. Може да останете колкото е нужно, в манастира има много свободно място.

- Благодарим за щедрото предложение, но бързаме, задачата ни е доста спешна. – каза Жар.

- Х-м-м, е добре тогава. Мира! – провикна се старият монах и от мрака между дърветата излезе фигура облечена в расо, която се приближи към вече намалялата до седем души група. – Мира, дете, избързай към манастира и съобщи, че ще имаме гости за вечеря, също така да им приготвят стаи. – фигурата се поклони  и се затича към манастира.

- Това тази Мира ли е, която си мисля?! – попита учуден Астор.

- Хо-хо, да тя е Астор. – отговори му монахът.

- Боже, ако не ми го казваше ти, нямаше да повярвам!

- Мира, а? – подкачи го Пес. – И коя е Мира?

- Ха-ха-ха, не-е-е, не е това което си мислиш – разсмя се Астор и смеха му зазвъня из смълчаната горичка около манастира – Мира е сираче от Войната, за което се грижихме аз, Едрик и Рион докато успеем да й намерим дом. В краят на войната бяхме из тези земи и случайно намерихме манастира. По това време Едрик все още не управляваше тези земи. След като намерихме манастира и са запознахме с Икарим, решихме, че тук ще е добре и ще е в безопасност, за това я оставихме под грижите на Св. Грийв. Но Войната приключи преди...десет години. Когато я доведохме тук тя беше на седем, сега сигурно дори няма да ме познае. – завърши Астор.

- Така е, тя почти няма спомени от преди да дойде тук...

- Което определено е по – добре за нея. – каза магьосникът.

Старият монах кимна.

Скоро наближиха манастира. Той представляваше голяма каменна постройка в средновековен стил. Но Астор знаеше, че това е илюзия и че манастира е всъщност огромен, но отец Икарим поддържа илюзията, за да не привлича разбойници и крадци. Манастирът беше ограден от желязна ограда с решетки, в двора на манастирът се влизаше през висока порта, с две крила, в същият стил като оградата. Зад сградата се виждаха няколко каменни плочи, които показваха, че гробището на обителта е в задната част на двора. От портата на манастира започваше застлана с камъни пътека, която водеше главният вход на манастира. Отстрани на пътеката бяха засети дървета, на които сега висяха фенери и осветяваха пътят на групата. Въпреки неприятната среща настроението на пътниците бързо се подобри когато навлязоха във владенията на Св. Грийв. Дворът на манастира беше добре осветен, навсякъде имаше различни стопански култури, за които се грижеха монасите, лози с пейки и маси под тях, дори имаше малко оградено място в което имаше няколко пилета и други животни. Дори в този час дворът беше оживен и навсякъде имаше монаси – едни седнали под лозите, други бързащи по свои задачи, имаше дори малки деца които си играеха под надзора на няколко стари монаха.

- Тук е доста приятно. – каза Жар.

- Така е, Св. Грийв винаги е бил гостоприемен към гостите си и добър с обитателите си. – отвърна му Астор.

Скоро малката група пътници, заедно с отец Икарим, стигна до главният вход на манастира и четиримата влязоха в огромна зала, щедро осветена с факли по стените и висящи полилеи от таваните. Залата изглеждаше очевидно по – голяма от колкото може да бъде, имайки се в предвид размера на манастира погледнат отвън.

- Какво?! Това е невъзможно, та това място е огромно! – първи реагира Руш.

-   Ха-ха, извинете ме драги гости, забравих да сваля, за вас, илюзията, която поддържам над манастира, за да го пазя от разбойнически набези. – каза Икарим и плесна силно с ръце. – Сега би трябвало, ако излезете да видите манастира в истинският му вид. Но за това ще имате време по – късно, сега да хапнем и ако желаете да ми разкажете за пътуването си. – завърши отецът и посочи една каменна арка пред тях.

Минавайки през арката малката група се озова в голямо общо помещение, осветено от факли и свещи, пълно с монаси насядали на общи маси и пейки, вечерящи и разговарящи помежду си. На входа на залата ги посрещна един от готвачите в манастира, който обаче, също носеше расо.

- Добре дошли добри ми гости, заповядайте на... – тук готвачът прекъсна мисълта си, вперил поглед в Астор - ...л-л...лорд Златолист!

Астор го погледна изненадано в първият момент, но скоро успя да го разпознае и усмивка се разля по лицето му

- Илиц! Ти ли си това?! – възкликна Златолист и прегърна щастливия готвач.

- Радвам се, че ме помните, лорд Златолист!

- Боже, има ли човек в този свят, който не познаваш, Астор?! – попита Пес и въздъхна шумно.

- Има и то много, но също така и познавам много. – отговори й Асо и й се изплези, на което тя реагира с въртене на очи. – Илиц беше главният готвач на лудия крал Грифин, докато се биех на негова страна се запознахме, но не съм го виждал отдавна. Как попадна в Св. Грийв Илиц?

- Ами то...такова...

- Илиц, защо не се присъединиш към нас, когато седнат всички монаси на вечеря? – предложи Икарим.

- Да, аз...разбира се, благодаря ви отче. – каза Илиц, след което се поклони и бързо се отправи към кухните, а Икарим поведе гостите си към края на общата маса, където имаше няколко свободни места.

- Невероятен готвач, но много притеснителен човек... – каза игумена на манастира

- Той винаги си е бил такъв, за което разбира се имаше сериозно проблеми с Лудият крал. Старецът си беше доста сприхав.

Икарим закима в съгласие.

Когато стигнаха до края на масата Икарим, Астор и Жар седнаха от едната страна, а братът и сестрата от другата, след което няколко млади монаси им сервираха вечерята. Първото блюдо беше изядено в мълчание, тъй като пътниците бяха пестили запасите си, когато всички стигнаха до основното ястие, игуменът попита Астор, който беше седнал до него.

- Без да бъда груб, Астор, но какво друго ще поискаш от мен, освен подслон и храна? – въпросът на игумена накара гостите му да погледнат водача си.

- Хо-хо-хо...ох, не много, да ми кажеш каквото можеш за Фанатиците, да ме допуснеш до Тайника и да не казваш на никой от хората на кралят, че си ме виждал, ако дойдат да питат за мен. – отговори му Астор.

- Предполагам, че Тайника ти трябва заради децата? – каза монахът и посочи с поглед Пес и Руш.

- Ъ... – опита се да възроптае Песелина, но Асо я прекъсна.

- Точно така.

- Значи всичко зависи от вратата на Тайника, дано спътниците ти нямат стремежи към безгранична власт. – каза Икарим и смигна на младите спътници на Астор. – До колкото зависи от мен, ще ви заведа до там и ще ти дам каквото мога информация, колкото до хората на кралят, предполагам, че и това ще мога да изпълня, но не разчитай напълно, не съм убеден, че всички монаси под покрива ми са съвестни.

- Твоята дума ми е достатъчна, благодаря ти, отче. – рече Астор и кимна в признателност на игумена.

- Добре, тогава вие се хранете, а аз ще ви въведа в обстановката – започна старият отец – Първо за Фанатиците, Червените раса съществуват отдавна като групировка, сигурен съм че ти, Астор, като човек, който често пътува между твоят и нашия свят, си се сблъсквал с тях поне няколко пъти – Астор кимна в съгласие – Знам какво ще кажеш, никога не са имали чак такава власт, че да ходят на „лов”, така е, но сега имат. Водачът на това което те наричат орден, стана Висш инквизитор на кралят...

- Моля?! Сериозно ли говориш, Икарим? – прекъсна го Астор.

- Да, за жалост...

- Но Инквизицията беше почти унищожена след като Муралдин се е обърнал срещу своите!

- Точно така, почти. Въпреки усилията на Муралдин, Инквизицията продължи да съществува...да, да Астор, без никаква реална власт, но все пак там. Крал Грифин е луд, но винаги се е стараел да стои настрана от Инквизицията и нейните опити да се възроди...

- Но никога не ги е и спирал! – възропта Господарят на Огъня.

- Практически няма и право, никога не е имало закон срещу тях, но честно казано и те самите не бяха много активни, стояха си просто като клон на Църквата, който няма някаква реална власт. Но сега се носят слухове, че кралят е болен...

- Старецът е на стотина години сигурно, това не ме изненадва...

- Това ще е последната му смърт, знаеш много добре...

- Е, да...

- Та, крал Грифин е болен, на смъртен одър вероятно, преди болестта напълно да го надвие за свой първи съветник той назначи един от Фанатиците...

- Първият съветник е този който изпълнява ролята на регент, когато кралят не може да управлява.

- Точно така, сега кралството се управлява от Червените раса...или поне една част от него, много от лордовете не ги харесват и не ги допускат из земите си, но въпреки това Фанатиците или по-точно Инквизицията набира сила, стъпка по стъпка. Всеки, който не е от нашият свят е застрашен, всеки който пътува често до други светове е застрашен.

Реално те нямат право да „ловят” другосветци, но хората ги е страх от тях, а и вероятно е само въпрос на време да изврънкат от болният крал декрет, който да им го позволи.

- Това едва ли ще е много трудно. Грифин беше непредсказуем преди да го повали болестта, представям си сега... – каза Астор, прекъсвайки домакина си отново. – Дори и да е бил против тях някога, кой знае какви лъжи са му наговорили...тежко болен, че е и луд, този човек може да заповяда всичко!

- Добре, ако лордовете не ги харесват, кой ги поддържа в столицата? – попита Жар.

- Около кралят винаги са били най-лоялните му лордове, тези които са лордове заради него, за него и се подчиняват само на неговите заповеди. Ако Фанатиците действат от името на кралят, то лордовете вероятно ги подкрепят.

- А провинциалните владетели? Това върви към гражданска война. – каза Руш.

- Има такъв риск, но не вярвам да се случи, провинциалните лордове най-вероятно ще се подчинят, ако видят, че нещата отиват към война. Владетелите извън столицата са загрижени за поданиците си, докато Съветът на лордовете(това са всички лордове от земите около столицата) е загрижен единствено за себе си. – обясни Икарим.

- Защо преследват хора от други светове? – попита Пес.

- А защо християните са преследвали хората, с различна вяра, цвят, разбирания и начин на мислене? – отговори й с въпрос Астор. – Всеки мислещ различно от теб застрашава начина на мислене, който си втълпил на последователите си.

- Това е което мога да ви кажа за Фанатиците – каза игумена на манастира – ако имате въпроси, слушам ви.

- Кой е Муралдин? Какво е Тайникът? Какво ще правим, щом ни преследват? – засипа ги с въпроси Пес.

- Икарим ще ви разкаже за Муралдин, той по-добре знае историята, а също и за Тайника, все пак се намира в неговият манастир, но аз ще ви кажа какво ще направим след като ни преследват. Кое искате да чуете първо?

- Какво ще правим! – отговориха и тримата спътници на Астор едновременно.

- Добре, ето какво, с малко късмет и вашите добри сърца, ще успеем да отворим Тайника, след това ще идем при Едрик, защото ни трябва неговата помощ, от там при Рион, където ще намерим някой да ви научи да използвате това което ще намерите в Тайника, ако стигнем до Рион без да са ни хванали след това идва по-лесното, да напуснем Ератия, извън нея няма да ни преследват Фанатиците. Това е планът, въпроси?

- Какво е Тайникът? – попита отново Пес.

- Защо ще напускаме Ератия? – попита Жар.

-Защото това, което търсим, не е тук. – отвърна му Астор – А за Тайникът, ти си Икарим – завърши Астор и се облегна на стената зад себе си.

Докато отецът събираше мислите си, към тях се присъедини и Илиц.

- Тъкмо навреме за приказката Илиц. – поздрави го Астор, когато готвачът се настани до него.

- Това е единственият човек, на който тази история не омръзва, честна дума, Астор! – пошегува се със старият готвач, Икарим.

- Аз...такова...обичам тази история...тя е...такова... – запъна се Илиц.

- Спокойно Илиц, на мен също ми е от любимите. – каза владетелят на Андурин и потупа готвачът по гърба.

- А сега слушайте внимателно, защото разказът е дълъг и не ми се иска да повтарям, ще започна с историята на Муралдин, защото тя е пряко свързана с манастирът, след това ще ви кажа каквото знам за Тайникът.

---

[1] grief (англ.) скръб

Търсене

Търсене е нов разказ, който започнах наскоро и за сега върви лесно. Да знам, Тихата долина и до под кривата круша, но нямам идеи за нея, ще е продължа като ми хрумне нещо. Ето го и новакът

П.С. Прилики с действителни места и лица са напълно случайни.

І  Повик

Астор си беше вкъщи, на родният си свят, когато телефонът му звънна. Беше Песелина, момичето което преди три години му открадна сърцето и ума, а преди около половин година го остави. Но той не изпитваше лоши чувства към нея. Напротив в момента дори бяха близки приятели.

Той вдигна телефона:

-         Хей, Пес, какво става?

-         Можеш ли да дойдеш до вкъщи? – гласът й звучеше притеснено.

-         Ъ... – запъна се той – да, разбира се, но какво е станало?!

-         Ще ти кажа като дойдеш, само побързай, моля те!

-         Тръгвам веднага! – каза той и тя затвори телефона.

Какво ли беше станало, замисли се Астор, никога не я беше чувал толкова притеснена.

След няколко минути вече бързаше с всички сили към спирката на трамвая. Изведнъж обаче го осени една мисъл – какво можеше да е това което я е притеснило до там, че да му се обади по телефона и да го повика до тях. Нямаше време да се занимава с градският транспорт, но пък наоколо имаше много хора...майната им... Той си пое дълбоко въздух и изсвири пронизително, което накара хората да го погледнат, кой ядно, кой с почуда, но нямаха много време да му се чудят, защото изведнъж  се чу конско цвилене и сякаш от нищото насред хората се появи огромен бял кон, който след като се изправи на задните си крака накара хората да се отдръпнат. След което спокойно се  приближи до Астор.

- Хей, Амрот, как си? – попита с усмивка Астор и погали конят по шията. Амрот му отвърна с радостно пръхтене. Пред учудените погледи на минувачите, Астор се метна на гърба на конят и го пришпори. Амрот усещайки тревогата на приятелят си не се нуждаеше от втора покана и препусна с всички сили.

Между конят и Астор съществуваше връзка много по-различна от тази между господар и животно. Амрот беше магическо създание, от друг, далечен свят, където и за първи път двамата се срещнаха. На родният си свят Амрот, беше нещо като крал на конете, но по собствена воля се беше притекъл на помощ на магьосникът точно когато той беше имал най – голяма нужда от това. След този случай двамата се бяха сприятелили и дори уговориха сигнал, с който Астор да може да вика приятелят си. През годините двамата бяха преживели безброй опасности, които само бяха скрепили дружбата им.

Скоро Астор пристигна пред блока на Песелина. Той скочи бързо от гърба на конят, потупа го по шията и се завтече по стълбите. Когато стигна на нейният етаж, тя го чакаше на вратата:

- Какво... – понечи да попита той

     - Скоро – беше краткият отговор, който тя даде на недоизреченият му въпрос. След което го хвана за ръката и буквално го завлече във всекидневната, където ги чакаха брат й и баща й. По техните лица се четеше същото притеснение като на Песелина.

- Заповядай Астор, седни. – покани го баща й и му посочи един стол срещу себе си. След като той се настани, до него седна и Пес.

Асо огледа въпросително всички, все още не разбираше какво става. Бащата на Пес въздъхна,  извади сгънато листче от джоба си и го подаде на Астор. Листчето беше пожълтяло и изглеждаше много старо. Асо се пресегна и го взе. В момента, в който докосна листа изражението му се промени от недоумение в изненада. Листа беше пергамент, изработен от материали, които не се намираха в този свят. Докато го разгъваше, Астор погледна въпросително Жар, бащата на Пес.

Разбрал безмълвният му въпрос, Жар каза:

 - Когато днес се върнахме, майка им я нямаше и намерихме само тази бележка. Адресирана е до теб, но другото не можах да разчета. И да, знам, че пергамента не е от този свят, и да знам от къде е, аз самият също съм бил там.

Астор кимна бавно и сведе поглед към бележката, която гласеше:

„До Астор Златолист

Чакам те в Къщата на краят на света. Жената е при мен, ще я разменя за теб. Чакам те. Доведи и семейството й.”

Асо се замисли, почеркът не му беше познат, нито имаше подпис.

- Е от кого е?! – попита нетърпеливо Жар.

- Не знам, няма подпис, но знам къде е съпругата ти. – отговори Астор.

- Ертон.

Астор кимна.

- Тръгваме веднага! – скочи Жар – Вие двамата оставате тук – обърна се той към децата си.

- Чакай, чакай – прекъсна го Астор – първо в бележката пише, че трябва да дойдат и те. Което и според мен е по – добре, защото иначе може и тях да отвлекат.

- Е...но в Ертон е опасно! – запъна се бащата.

- Така е, но поне ще са ни пред очите. А и по пътя ще имаме достатъчно време да ги научим да се пазят сами.

- Ъм...да, имаш право, добре ще дойдат с нас. – склони накрая Жар.

- Добре, преди да хукнете да си събирате багаж, няколко неща, които искам да те питам.

- Слушам те.

- Първо, знаеш ли кой съм аз? – попита Астор.

Жар кимна:

- Ти си Астор Златолист, Господарят на огънят, владетел на Андурин.

Братът и сестрата се опулиха неразбиращо, местейки поглед от единият на другият, но двамата разговарящи не им обърнаха внимание.

- Добре, второ, кой ранг си?

- Пети.

- Пак е някакво начало. – каза Астор.

- Последен въпрос – продължи магьосникът – знаеш ли, че те имат дарба? – каза той и посочи седналата до него Пес.

- Да, знам.

     - Добре. Стига толкова въпроси, сега ще ви оставя, за да им обясниш какво става, утре сутринта към осем часа ви чакам пред Пилоните, от там ще се прехвърлим в Ертон. Съветвам ви да не си вземате никакъв багаж, особено пък храна, тъй като храната от нашият свят се разваля много бързо когато попадне в чужд. За сега довиждане. – завърши Астор, стана, прегърна Пепс, махна на двамата мъже и си замина. Не беше много честно да остави Жар сам да обяснява на децата си ситуацията, но пък той им беше баща, кой освен него щеше да го направи по – добре. Поне сега не беше толкова притеснен, да проблема не беше малък, но щяха да идат в Ертон, свят в който Астор беше в стихията си, където магията му беше силна и той имаше власт. А и самият свят му харесваше много повече, толкова див и непринуден, толкова истински. По дяволите, понякога имаше чувството, че обича Ертон дори повече от родната си Земя.

Скоро беше отново при Амрот, яхна го и се запъти обратно към вкъщи.

ІІ Пътуване

    Към осем на другият ден Астор пристигна на Пилоните, където вече го чакаше семейството. Бяха спазили стриктно съвета му и не носеха никакъв багаж. На лицата им се четеше само твърда решителност, което беше добър знак.

- Е, готовите ли сте да тръгваме? – попита ги магьосникът.

И тримата кимнаха утвърдително.

     -Добре, да започваме тогава – каза Астор и се скочи на мраморната основа на Пилоните. – Баща ви обясни ли ви всичко? – обърна се той към Пес и брат й Руш. Двамата кимнаха едновременно.

     - Чудесно. – отвърна доволен Асо. След което се обърна към Пилоните и тихо зареди заклинанието за отварянето на портал към Ертон. Скоро завърши, махна бързо с ръка и въздухът между два от Пилоните затрептя и заприлича на нощно небе.

      - А аз си мислех, че нови портали не могат да се отварят. – каза учуден Жар.

      - Могат, но само еднопосочни и се затварят веднага след като преминеш през тях. – каза му Астор. – Е, хайде, да не губим повече време! Качвайте се при мен и един по един през портала, аз съм последен, за да съм сигурен, че няма да се затвори докато някой от вас е вътре.

Тримата му спътници се качиха при него. Първи премина Жар, след него сина му. Последна остана Песелина, но тя се колебаеше и не можеше да се реши да премине през нощното небе пред себе си.

- Хайде Пес, няма страшно. – опита се да я окуражи магьосникът.

- Не мога, страх ме е! – запъна се момичето.

-Хайде, няма нищо страшно – каза през смях Астор. След което се спусна към нея, вдигна я на ръце и преминаха заедно през портала.

На излизане от портала Пес още пищеше и се беше вкопчила здраво в него, а той се смееше. В момента в който стъпиха на поляната в Ертон, портала зад тях изчезна, а двамата мъже, преминали преди тях се обърнаха едновременно, щом чуха писъците й. Но виждайки ситуацията, се успокоиха и дори усмивки огряха лицата им. Астор забеляза това и се усмихна вътрешно на себе си. Малко след това Пес се успокои, пусна се от него и Астор я спусна внимателно на земята. Стъпила веднъж на краката си, тя се спусна и започна да го налага с юмрук по рамото, а той продължи да се смее.

-Не обичам да ме вдигат! Знаеш, знаеш! – викаше тя и продължаваше да го налага. Баща й се приближи и я хвана за ръката:

-Стига Песи. – каза той и тя се усмири. – Къде сме Астор? – продължи Жар.

-Близо до Викториянски хан. Известна странноприемница в Ератия. Около нея са построени и няколко магазинчета от които ще ви купим дрехи, подходящи за епохата, а от хана ще се снабдим с провизии и ще закусим.

-Звучи добре. – каза Руш.

-М-х-м, и аз съм гладна. – допълни Пес.

-Добре тогава, да тръгваме. – каза баща им. – Води, Астор.

Порталът ги беше извел на висок хълм, недалеч от Викториянски хан. Ханът и магазинчетата се виждаха от хълмът. Около постройките гората беше разчистена. Но само на няколко крачки от Ханът започваше гъста гора, която се сменяше с огромни поляни полегнали върху обли хълмове, пак гори и пак поляни и така се редуваха до където ти стигаше погледа. От ханът започваше път, който се губеше някъде сред безбройните хълмове в околността.

- В чий земи се намираме в момента? – попита Жар.

- На Едрик Грифондлел. -  отвърна Астор. Забелязал въпросителните погледи на Пес и Руш, Астор допълни – Едрик е един от най – верните хора на кралят, основното му занимание е да развъжда, тренира и да се грижи за грифони. Но за него ще ви разкажа по пътят за неговия замък, тъй като той е следващата ни спирка. Решил съм да помоля Едрик за малко помощ в издирването ни. А, това ми напомня, ето ви писмото, тук вече би трябвало да можете всички да го прочетете. – завърши Астор и им подаде листчето пергамент. Тримата се скупчиха един до друг за да го прочетат.

- Но защо тук можем, а в нашият свят не? – попита Пес.

- Това е част от магията на Ертон. Вие вече можете да пишете и четете на Общият език приет в Ертон – отговори й Астор.

- Това добре, но къде е тази Къща на краят на света? – попита Руш.

- Тук идва трудната част. – каза му Астор – Къщата се мести постоянно, всеки сезон е на различно място, в различна област, в различна страна в Ертон. Дори и да знаем страната, не знаем местността, но дори и да знаем местността, къщата сменя местонахождението си в дадената местност постоянно, така че спокойно можем никога да не я видим, дори и да знаем къде да я търсим. Но пак ще е някакво начало да разберем в коя страна да я търсим.

- Защо я наричат Къщата на краят на света? – попита Пес отново.

- Къщата представлява малка къщичка с колонади отпред и няколко стъпала, също така две врати, едната води вътре в къщата, а ако излезеш през другата се озоваваш на краят на света. Няма значение през коя от двете врати ще влезеш, но трябва да излезеш през същата иначе ще отидеш на краят на света. – отговори й Жар. – Но това само разкази, които съм чувал, никога не съм виждал къщата.

- Това е самата истина, къщата изглежда точно така и функционира точно по този начин. – каза Астор. – Аз съм я виждал, бил съм на краят на света...

- Чакай, чакай – прекъсна го Пес. – как така на краят на света? Присъствал си на апокалипсисът ли? Не те разбирам.

- Не. Ертон не е кръгъл свят. Той е един много голям къс скала, който има атмосфера, гравитация и всичко останало. Но по принцип не можеш просто да тръгнеш и да стигнеш до краят му. Има непроходими гори, планини, смъртоносни блата, невероятно горещи пустини и други подобни препятствия които да ти попречат да стигнеш. Но ако знаеш как, например с Къщата, можеш да идеш направо на краят и там да видиш Безкрайното Море, което малко по малко разрушава света. Сега разбрахте ли? – обади се отново Астор.

Тримата кимнаха, но той беше сигурен, че ще им трябва малко време да осмислят чутото.

Вече почти бяха до Викториянски хан, когато изведнъж Пес се закова на място, другите се обърнаха да видят какво е предизвикало действията й, а тя стоеше и сочеше напред към едно момиче което идваше към тях.

- Вийра, ти ли си?! – попита невярващо Пес.

- Да, аз съм Пес. – каза с усмивка момичето. След което прегърна Астор, здрависа се с двамата мъже и накрая прегърна и шашардисаната Пес.

- Но...как... – запъна се Песелина.

- Вийра е родом от тук, Пес. – започна Астор. – За разлика от мен, който случайно открих Ертон. Семейството й се премества на Земята съвсем в началото на Войната срещу обединените сили на Шеог и Нигон. Но за войната ще ви разкажа по – късно. Вийра е графиня на Вирсу, малко но богато графство на запад от Андурин.

- Ти...си знаел?!

- Да, Вирсу ми е съсед и търговски сътрудник, познавам Вийра, от преди да се запозная с теб – каза магьосникът с усмивка – просто до сега не сме ти казали, защото нямаше да ни повярваш.

- Хайде стига истории, Асо, елате да хапнете. – покани ги Вийра.

- Не, първо трябва да им вземем дрехи – прекъсна я Астор – преди да сме привлекли нечие внимание.

- Хм...да, може би идеята ти не е лоша. Добре ще ви чакам в хана. – каза Вийра и се отдалечи.

- Какво нежелано внимание Астор? – попита Жар.

- От известно време в Ератия има  фракции, които не харесват чужденци от други светове и се държат враждебно към тях. Във Викториянски хан идват много хора, така че не знаеш на кого ще попаднеш, по – добре да се подсигурим.

Жар кимна и четиримата тръгнаха към магазинчетата. Те бяха едни и същи на външен вид, простички, едноетажни, дървени конструкции, два прозореца, врата и табела. Първото в което влязоха беше за дрехи. Щом чу вратата, продавача вдигна глава и се усмихна.

-Здравейте, здра...Астор!!! – възкликна продавача, заобиколи тезгяха и прегърна магьосникът. – Ама от кога не си идвал насам?!

-Ха-ха, здравей Арсон. Отдавна не съм идвал, наистина. – отвърна му Асо, след като успя да се изтръгне от прегръдката на старият продавач.

-Е, какво те води насам, приятелю? – попита Арсон. След това забеляза спътниците на Астор и въздъхна – А-а-ах, дрехи, разбирам. Тъжни времена, наистина – продължи Арсон, докато ровеше из един сандък с дрехи – едно време можеше да си ходиш навсякъде без значение с какви дрехи си, а сега ще те изядат, даже и просто да носиш дрехи от някой затънтен регион. Какви дрехи ви трябват Астор?

-Нещо леко и удобно Арсон, да не се набива на очи. Подходящо за сезона.

-Предпочитания към цвета?

Астор се обърна към спътниците си. И тримата поклатиха отрицателно глави.

-Нямаме. – отговори кратко Асо.

-Добре-е-е...да видим – каза продавачът, изправяйки се и държейки няколко вързопа с бежови дрехи. – Ела тук момиче, за теб най – се съмнявам, че ще имам подходящ размер. – каза той и махна с ръка на Пес да се приближи.

Пес не беше високо момиче. Ако Астор на родният си свят беше около един и седемдесет, то тя беше към един и шейсет и шест-седем. Но тук Астор беше по – едър, тъй като магията на Ертон го подсилваше ала Пес, която въпреки, че имаше заложби за магьосничка, идваше тук за първи път и си оставаше със същият ръст и сега беше някъде около рамото на Астор.

Но Асо винаги беше харесвал ръста й, той просто я допълваше, една от чертите които я правеха толкова привлекателна. Пес имаше дълга до раменете чуплива, кестенява коса, големи кафяви очи и чаровна усмивка. Старият шивач с бързи движения извади една памучна риза и я наложи върху Пес, след това остави ризата и извади панталон, заобиколи тезгяха, хвана момичето за рамото и я завъртя към себе си, след което наложи и панталона.

-Х-м-м. Мисля, че ще ти станат – заключи той – но може да идеш ей там – продължи Арсон, сочейки зад рафтовете с дрехи – и да ги пробваш, ако искаш.

Пес кимна, взе дрехите и се отправи към импровизираната пробна.

-Сега теб момче. – обърна се към Руш, продавача.

Момчето се приближи бързо до шивачът.

Руш беше висок, дори тук беше по – висок от Астор. В лицето приличаше на баща си само че лицето му беше по костеливо и изпито. Тялото на Руш не се отличаваше от лицето му, дълго, слабо тяло, но жилаво. Усмивка често разтягаше устните му. Баща му беше почти пълна негова противоположност. Приличаха си в лицето, но само до там. Тялото на Жар беше едро, мускулесто, отстъпваше съвсем малко по ръст на сина си. Той определено беше намерил призванието си като Войн в Ертон.

Арсон извади комплект дрехи, подаде панталона на Руш и наложи ризата върху раменете му, след това момчето наложи панталона. Пасваха му чудесно.

-Ако искаш да пробваш ще трябва да изчакаш сестра си. – каза Арсон.

-Не, мерси, ще ми станат.

Шивачът тъкмо се канеше да повика и Жар, когато Пес се подаде из зад рафтовете.

-Хайде момиче, вече решихме, че си заспала там отзад. – подкачи я Арсон.

Дрехите й стояха добре и й бяха по мярка. Ризата беше свободна, с малко деколте, къси ръкави. Панталонът ,също свободен, й беше малко по – бедрата, но все пак й стоеше добре. Пес се чувстваше малко неудобно в тях, тъй като бяха съвсем различни от тези на които беше свикнала. И това си личеше, тя постоянно ги наместваше и се почесваше.

-Ще свикнеш Песинка – каза й с усмивка Астор – Но трябва да си щастлива това е съвсем чист памук! А и ти стоят чудесно. – завърши магьосникът.

- Да бе, сигурно. – каза нацупено Песелина.

Астор се засмя и й разроши косата.

-Хайде стига ми хвали стоката. – прекъсна ги Арсон. –Само ти остана, момко, ела – обърна се към Жар той.

-Ха-ха, аз съм баща им нали ти е ясно, не съм на техните години. – каза му Жар.

- Аз съм на почти осемдесет и седем, за мен всички сте деца – отвърна му стареца.

Последва същата процедура по налагане на дрехите, след което Жар се преоблече. Арсон им даде една торба в която да приберат старите си дрехи.

-Какво ти дължа Арсон? – попита Астор.

-Х-м – замисли се стареца – Четири сребърника.

- Четири?! Ха-ха, не ме лъжи Арсон, това е по – малко дори от колкото струва единият комплект.

-Ще плащаш ли Астор или няма.

- Ето ти шест, защото не съм идвал отдавна – каза Астор, смигна на продавача, взе торбата и бързо избута приятелите си през вратата, преди Арсон да е успял да му даде ресто.

След като се озоваха навън, Астор бързо ги поведе към следващият магазин. И още преди да се отдалечат много от магазина на старият Арсон, той беше на вратата и викаше да се върнат.

-Хайде, хайде не спирайте, той няма да ни настигне, защото не смее да си остави магазина. – подкани ги Астор.

-Много странен дядо. – каза Жар.

-Така е. Но е добър човек и си разбира от работата.

- Трябва като се приберем на Земята да ми кажеш какво ще ти дължа за всичко или поне докато се сдобием с някакви пари.

- Не говори глупости! – смъмри го Астор – Тук аз съм благородник, владетел на кралство, ако те накарам да ми даваш пари ще бъде прекалено снобарско.

- Кой е следващият магазин? – попита Руш.

- Ковачът, ето там – отговори му Астор и посочи към откритата ковачница, където огромен мъж работеше над нещо върху наковалнята.

- Х-м-м, този не го познавам май – каза Астор – Е, няма значение, щом се е задържал около Ханът сигурно е добър.

- Но за какво ни е ковач, ние не можем да боравим с оръжия. – каза Песелина.

- За вас не съм решил още какво ще вземем. – каза й Астор – но за баща ви със сигурност трябва да купим поне меч. Понеже като гледам той си е затрил неговият. – завърши магьосникът и погледна обвинително големият мъж.

- Нямах намерение да се връщам отново в Ертон и го продадох преди да се върна на Земята. – опита се да се оправдае Жар.

- Войнът никога не оставя меча си, Жар. Щом веднъж си станал Войн, то винаги си оставаш такъв, няма спасение, няма значение на кой свят си и мечът ти е единственото ти съкровище.

Жар повдигна примирено рамене и не каза нищо. Щом приближиха още ковачът ги забеляза и ги поздрави

-Привет, добри ми хора, с какво мога да ви помогна?

-Трябва ми хубав меч, за ето този здравеняк. – каза Астор и потупа Жар по рамото.

-Х-м, мисля, че имам няколко подходящи, сега ще ги донеса. – каза ковачът, след което остави работата си и се скри под малкият навес до пещта. След малко се върна с наръч мечове увити в плат.

-Това са най – добрите ми творения – каза той и се усмихна. – дано ви харесат.

Докато ковачът разгъваше мечовете, Астор се огледа наоколо. Ковачницата си беше същата, но ковачът беше друг и Асо определено не го беше виждал друг път. Младият мъж беше висок, едър човек, буквално гигант, с къса брада и разчорлена коса. Астор се реши да попита

-Извинявай, но какво стана със старият Марху?

-Ах, Марху умря, преди няколко месеца.

-Моля?! Та този старец беше от желязо!

Ковачът кимна.

-Така е, но го убиха, бандити, нападнаха ханът.

-Не вярвам! – учуди се отново Астор. – Та в ханът сигурно почти винаги малък гарнизон. Освен това с очите си съм виждал Марху да върти меч, старецът беше опитен войн!

-Може да разпиташ, ако не ми вярваш. – отвърна му спокойно ковачът. - Аз бях тук когато бандитите нападнаха хана, бяха стотина сигурно, добре въоръжени, но неорганизирани и това ни спаси. Марху умря с четири стрели в тялото и прободна рана в стомаха. Поне нямаше магьосници с тях, тогава сигурно щяха да ни избият. Преди бях пътуващ ковач, но след краят на битката собственичката на ханът, Микаела ми предложи да остана, аз се съгласих и ето ме тук.

-Интересна история ми казваш. Не че не ти вярвам, но...е няма значение сега, да видим какви мечове си ни донесъл. – каза Астор.

-Ето този, мисля че ми допада. – каза Жар и вдигна дълъг двуръчен меч, с дълга дръжка, но сравнително тясно острие. – Старият ми беше подобен.

- Може да го пробвате, ако искате. – каза ковачът.

-Да, добра идея, хайде. – подкани го Астор.

Двамата се отдалечиха малко от ковача и спътниците си. Жар размаха меча наоколо, за да раздвижи ръцете си. Астор замахна рязко във въздуха.

-Мюген!

И сред дъжд от искри в ръката му се появи дълга катана. Зад него се чуха въодушевени възгласи.

-Е, готов ли си Жар?

Мъжът зае стойка и кимна решително. Астор го подкани с мечът си и Жар се спусна в атака. Астор беше наясно, че превъзхожда противникът си, но искаше да види колко е добър Жар. Пък и срещу такова тежко оръжие, леката катана не беше идеалното решение, за това Асо ловко се наведе под замаха предназначен за главата му и замахна към откритите ребра на Жар, но мъжът предвиди действията му и успя със завидна ловкост да спре замаха си и с меча си да парира удара на Астор. Първата среща на двете остриета завърши наравно, а и двамата противници използваха прекалено дълги оръжия за да боравят с тях толкова близо един до друг. Астор се претърколи настрани и бързо се изправи очаквайки нова атака от своят противник, но видя, че Жар също е отстъпил и двамата започнаха да обикалят в кръг, дебнейки се взаимно.

-Това е баща ви, нали? Този с двуръчният меч. – попита ковачът.

-Да. – отговори и за двамата Руш.

-Добър е.

-Мхм. – промълви Песелина.

Първи този път атакува Астор, като опита лъжлива атака към главата на Жар, но противникът му разчете движенията му и успя да парира. Тежкият меч изби катаната ниско и Жар се възползва и замахна към Астор, който успя да избегне острието на косъм. Магьосникът прехвърли меча си от едната ръка в другата и замахна бързо към Жар, който тъкмо завършваше дъгата на замаха си. Астор пропусна и този път, тъй като противникът му използва инерцията от атаката си, завъртя се около оста си и отстъпи крачка назад. Асо бързо смени посоката на оръжието си и този път опита мушкащ удар, който отново беше париран умело и тежкото острие отново полетя към главата му. Докато се навеждаше Астор се усмихна, пристъпи бързо към противника си и замахна с дръжката на оръжието си към ребрата му, но Жар парира с лакът и на свой ред използва дръжката на мечът си за да атакува. Астор блокира с едната си ръка и опита бърз замах с цел да рани опонента си, но Жар успя да отскочи навреме. Едрият мъж показваше завидни умения с тежкият меч, също така беше изключително подвижен за ръста си. Двамата след като отново не успяха да си нанесат чист удар се оттеглиха и започнаха отново да се дебнат, обикаляйки се един друг.

- Приятелят ви също не му отстъпва, дори мисля, че малко по – добър от него. – обади се отново ковача.

- Най – вероятно е много по – добър от баща ни, но в момента просто го изпитва. – отвърна му Руш.

Ковачът кимна замислено и се загледа отново в двамата дуелиращи се.

Този път и двамата се спуснаха едновременно един към друг. Жар опита отново посичащ удар, който Астор блокира с широката част на острието си и натискайки с цялата тежест на тялото си успя да отклони острието след което с бърз замах доближи острието до врата на противника си. Жар вдигна ръце, че се предава.

-Браво, Жар, добър си. Наистина. – похвали го Астор

-Но ти си по – добър.

-Е, стига. Винаги има някой, който е по – добър. Но ти спокойно можеш да станеш много добър с това трудно оръжие, ако се упражняваш. И дано да бъркам, но по време на пътуването ни ще имаш достатъчно възможности – завърши мрачно Асо. Спътникът му не каза нищо.

- Е, ще го вземете ли? – попита ковача, когато двамата се приближиха.

-Да, чудесен е. – отговори Жар.

-Колко? – попита Астор.

-Десет сребърника.

-Плюс ножница?

-Да. – каза ковачът, награби останалите мечове и изчезна пак в навеса, като след минута се върна с хубава кожена ножница с дълъг ремък.

Астор му плати, Жар взе мечът и го преметна през рамото си.

-А и още нещо, за малко да забравя! – започна Астор – трябват ни и две дълги тояги с метални наконечници на двата края.

-Хм – замисли се ковачът – нямам в момента, но мога да ви направя две, ще струва-ат...половин сребърник.

-Двете? – попита Асо.

Майсторът кимна утвърдително.

-Чудно. Кога да дойдем да си ги вземем?

-След...час, да след час ще е добре.

- Добре, значи след час. – завърши Астор и четиримата се сбогуваха с ковачът за сега.

- Сега на къде? – попита Руш.

- Обратно към ханът да хапнем и да говорим с Вийра и Микаела.

Ханът представляваше наистина голяма постройка, на два етажа. Първият направен почти изцяло от камък, докато вторият беше изцяло от дърво. От двете страни на входната врата имаше два големи прозореца през които влизаше светлина през деня, а над вратата висеше голяма табела с името на ханът. Вторият етаж беше с много прозорци, като ако се съдеше по разположението им, то всяка стая имаше поне по един прозорец.

- Е, Астор, няма ли да ни разкажеш нещо за ханът? – попита Жар.

Асо, който беше потънал в собствените си мисли, се сепна и в първият момента не можа да разбере какво се иска от него.

-   А...какво...а, за ханът – запъна се магьосникът. След като успя да събере мислите си, той си пое въздух и започна – Добре, ще ви разкажа нещо за ханът. До колкото ми е известно Викториянски хан винаги е бил тук. Вече едва ли има някой, който да си спомня кой го е построил. Ханът винаги е бил наследствен, предното поколение го предава на следващото. Като няма значение дали наследниците ти са момчета или момичета. До скоро ханджия беше един много страховит старец, казваше се Брендел. Винаги беше намръщен, много мълчалив и заядлив, ако се опиташ да го заговориш. Също така беше огромен, по – висок от него – каза Астор, посочвайки Руш. – и сигурно два пъти по – едър, с огромни ръце, винаги носеше кожен елек и панталони, без значение от сезона. Въпреки възрастта си, имаше дълга до раменете, гъста бяла коса. Под тезгяха винаги държеше огромен боен чук и до колкото съм чувал го използвал само веднъж за да успокоява гостите си, повечето пъти беше достатъчно само да го извади за да се укротят всички присъстващи. За това пък съм го виждал няколко пъти да го размахва срещу неразумни бандити, нападали ханът, беше истинско страшилище. Въпреки страховитият си вид Брендел всъщност не беше злобен, никога не започваше бой, никога не отказваше подслон или храна на някого. А ако случайно се случеше да нямаш пари да му платиш...е, винаги ти намираше някаква работа с която да му се отплатиш. Старецът е държал странноприемницата през последните шейсет години и почти никой не си спомня ясно предишният собственик. Но много хора казват, че с Брендел си приличат и сигурно е бил баща му. Старецът е роден в Бракада, това е страна далеч на север от тук. Сурово място, градовете й са пръснати й са разположени из Зъбите на Гиганта. Това е една от най – високите планини, които са част от веригата Гиганта. Ако обичаш зимата и планината, ще успееш да оцениш суровата красота на Бракада, преди да умреш от студ. Но освен много сняг и виелици, там има и много магия, Бракада е най – вече страна на магьосници. Страната се управлява от безсмъртният крал Магус. Освен бракадци там живеят и малко на брой варварски племена, избягали от родината си Креол, по някаква причина. И изглежда, че Брендел произхожда от тях. Старецът имаше шест сина и две дъщери, никога не разбрах коя или кои са майките им, но това няма значение сега. Синовете му бяха известни като Железният юмрук и се изхранваха като наемници. Едната му дъщеря се скара с него преди няколко години и избяга в Елера, не знам след това какво е станало с нея. Другата, Микаела, винаги е била мъжкарана и изключително самостоятелна. Известно време тя беше част от Железният юмрук, но след това ги напусна и това сигурно спаси живота й, тъй като през Войната Юмрукът беше разбит и всички избити. След тази случка, Брендел стана още по – затворен, ако това въобще беше възможно, но ханът продължи да работи както преди, без да отказва подслон на никой. И така до преди шест години, когато изненадващо за всички Брендел умря в съня си. Тогава Микаела се завърна от някъде и каза, че тя поема ханът, тъй като е единствената останала наследничка  на Брендел, никой не посмя да се възпротиви. Когато я попитах защо е решила да остави скиталчеството и свободата тя ме погледна и каза просто „Така.” и това беше по темата. Сега тя е тук почти винаги, е все още понякога изчезва някъде за някоя друга седмица и никой не знае къде ходи, но тя винаги се връща и никога не оставя ханът без надзор.

Микаела е абсолютно копие на баща си, висока и мускулеста, но не толкова едра, по – скоро...жилава някак си, но също така мълчалива и винаги намръщена и с ужасно сини и студени очи и тъмна, кестенява коса. Но въпреки това тя е същата като баща си, никога няма да остави някой дошъл в ханът без да му помогне, ако може. – с тези си думи Астор завърши разказа си, бутна вратата на ханът и четиримата влязоха вътре.

Първият етаж представляваше огромна обща зала, по дължината на двете каменни стени бяха наредени една до друга пейки и дълги общи маси, а в средата на помещението имаше още десетки по – малки маси, с по три четири стола. Почти на краят на всяка една от стените имаше по едно дървено стълбище по което се стигаше до вторият етаж. В дъното на залата имаше висок дървен плот на който се беше подпряла Микаела и наблюдаваше посетителите си. В ляво от нея имаше малка врата, която в момента беше отворена и се виждаше кухнята. Пред вратата постоянно влизаха и излизаха хора които носеха или взимаха готови поръчки. Вийра също кръжеше наоколо, помагайки в обслужването на клиентите.

-   Ти не каза ли, че Вийра е от благородно потекло? – попита Руш.

-   Да, така е. Но тя не обича да стои дълго в двореца, тъй като не се занимава с почти нищо там. Владетел на Вирсу е чичо й и въпреки, че тя има права над трона не се знае дали ще го наследи. И така когато тя се почувства уморена от светския живот, а това е почти постоянно,  идва тук и помага на Микаела с каквото може. Вийра е много привързана към намръщеното същество в дъното на залата. – завърши със смях Астор.

В този момент обекта на техният разговор ги забеляза и тръгна към тях. Вийра беше високо, леко пълно, но добре сложено момиче, с кестенява коса и зелени очи.

- Елате, запазили сме ви маса. – каза им тя и ги поведе към една маса в дъното на помещението.

- Ъ..вие вървете, аз трябва да говоря с Микаела и ще дойда. – каза Астор и се запъти към ханджийката.

Когато Астор се приближи достатъчно, Микаела вдигна ледено сините си очи към него.

-Я, рядък посетител си имаме днес. – каза тя с равен глас, поради което не се разбра дали се шегува или го казва просто така.

        -Здравей, Микаела. – отвърна й просто Астор.

- Дошъл си да си побъбрим или ти трябва нещо, Астор? – продължи все така без никаква емоция в гласа си Микаела.

- Ти не си най – приятният събеседник, който човек може да има, така че съм тук по работа.

Съдържателката на хана, вдигна рамене и каза:

- Е, как да мога да ти помогна?

-   Трябват ми четири пътни пакета с провизии за два дена и малко информация, стига да разполагаш с нея.

-   Ще се погрижа да имаш храната докато се наядете. Кажи каква информация те интересува.

-   Знаеш ли къде се намира Къщата?

-   Чух, че е някъде из Дейжа, но това беше преди две седмици. От друга страна все още сме същият сезон, така че Къщата може да е още там някъде.

-   Проклятие.

-   Да, така е, определено не можеш да идеш там с тези спътници. – каза спокойно Микаела и кимна към масата на която вече се бяха настанили спътниците му и си говореха с Вийра. – Може да ми ги оставиш тук, все ще им  намеря някаква работа.

-   С удоволствие, но не мога, те трябва да дойдат с мен.

-   Е, щом казваш, сигурно е така. Едва ли би рискувал живота им просто така. Нещо друго?

-   Не, това е, благодаря ти. А, колко ти държа за провизиите и обяда?

-   Обяда е от Вийра, говори с нея, ако държиш да си платиш, макар че тя няма да приеме пари, най – малко пък от теб. За провизиите дължиш 2 сребърника.

-   Заповядай. – каза Астор и й подаде две монети, Микаела ги прибра и кимна, след което насочи вниманието си отново към пълната с хора зала. Астор потрепери леко от мисълта, че тези студени очи може да те наблюдават докато се храниш и тръгна към спътниците си.

След като ги настани на масата, Вийра отиде да донесе храната. Скоро тя се върна с огромен поднос отрупан с храна, за всеки имаше гъста картофена супа, порция месо със зеленчуци, питки хляб и по голяма чаша изстуден плодов сок. След като им сервира храната Вийра се настани до тях на масата.

-Е, лейди Вийра, какво можеш да ни кажеш за нашият водач? – попита Жар, след като преглътна няколко лъжици супа.

-За Асо ли? Не знам, какво ви интересува?

-Колко е силен всъщност? – попита Руш.

-Баща ви обясни ли ви как се измерва тук силата на Героите.

Братът и сестрата кимнаха, но по погледа им си личеше, че не са разбрали съвсем.

-Добре, ще ви припомня в случай, че не си спомняте нещо от обяснението. Най – просто казано всеки, които извърши някакво забележително дело става Герой. Боговете буквално усъвършенстват уменията ти и също така ставаш...мм...безсмъртен, до някъде, могат да те убият, но след една седмица възкръсваш, макар че след като възкръснеш страдаш от всякакви болежки следващите няколко дена. Когато някой, който е станал Герой надмине себе си по време на бой да речем, той се издига в ранг, ранговете са деветдесет и девет. Как разбираш, че си се издигнал в ранг? Внезапно силите ти се връщат, ако си изтощен или смъртно ранен си излекуван и отпочинал и така нататък. Освен това за да се издигнеш най – вероятно току що си използвал някакво умение което не си имал до сега, така че отгоре на увеличаване на базисни физически характеристики, като интелект, физическа сила, бързина и така нататък, ти получаваш и ново умение, но то не ти е дар от Боговете, ти сам го откриваш. Няма да ви затормозявам как стоят нещата с магиите и ранговете, тъй като за сега няма нужда да знаете. До тук разбрахте ли ме.

Те кимнаха.

-Чудесно, значи обратно на въпросът. Колко е силен Астор? Той е шейсет и пети ранг.

-Уау! А аз си мислех, че съм силен с моят пети ранг. – каза Жар.

-Повечето хора, които ще срещнете са между пети и двадесет и пети ранг, така че твоето състояние не е толкова лошо. Всеки който е над двадесет и пети ранг, най – вероятно или е ветеран от Войната или някой, който професионално се занимава с дадено занятие. – обясни Вийра.

-Разкажи ни за тази Война. – каза Пес.

-Не. Ще оставя това на Астор. Първо защото той е участвал във нея, а аз съм слушала само истории. Второ, щом следващата ви спирка е Грифонден, замъкът на Едрик Грифондлел , то ще е по – лесно за него да ви разкаже за Войната и за Едрик заедно, тъй като и двамата са участвали. И трето, ако сега ви разкажа за Войната, няма да има за какво да си говорите по време на пътят до Грифонден. – завърши Вийра с усмивка.

- Добре, разкажи ни тогава за Астор и Андурин, щом сте съседи, трябва да знаеш нещо. – не се отказваше Пес.

- Това е дълга история, но добре, ще опитам да ви я предам накратко. – съгласи се Вийра. Пое си дълбоко въздух след което започна разказа си – Андурин е основан от Астор и неговият приятел и наместник в момента Илияз Прековски. В началото е било просто една крепост, с времето се разраства. Призната е за самостоятелна страна когато стават четири града, които доброволно обявяват, че са под управлението на Астор Златолист. Сега Андурин е доста голяма държава, състои се от...дванадесет града, ако не се лъжа и двадесетина селца. Жителите на Андурин са най – вече хора, които са имали нужда да напуснат до сегашните си местообитания и да потърсят късмета си някъде другаде или по – точно, такива са били в началото, сега вече има три или четири поколения, които са израснали в Андурин...

-Чакай, чакай, как така, Астор е на...двадесет, само. – прекъсна я Руш.

-Тук времето тече по – бързо, от колкото на Земята. – отговори вместо нея баща му.

-Точно така, Астор е прекарал тук около четиридесет и пет години общо. Но не му личи понеже го е правил на много малки периоди от време и нашият времеви поток не е имал възможност да му подейства. Единственият белег са белите му коси и сивите очи, но очите си той променя посредством магия, така че остават само белите коси. А и при него винаги е било по – сложно, тъй като в тялото му има две души, но за това по – късно, сега да се върнем на Андурин, Построяването на замъка е било споделена мечта, която и двамата са имали и виждайки възможност да я осъществят, се възползват. В началото по крепостта работят само двамата, но с времето към тях се присъединяват различни майстори, които чуват, че Астор и Илияз търсят помощници и са готови да платят. По – късно тези хора се превръщат в първите заселници на Андурин. Градът е построен в обявената за ничия територия между Равенел и Харалдската Империя. Основният проблем, който Андурин винаги е имал е точно Харалдската империя. Тя  е огромна страна, населявана от огромни, подобни на тигри животни, които ходят изправени и са изключително войнствено настроени, но и също така много интелигентни. Основната им лоша черта, освен голямата им любов към войната е че смятат всички други интелигентни видове за по – нисши от тях и правят всичко възможно да ги унищожат или поробят. Но вече не смеят да нападат Равенел, Вирсу или някоя друга от тези страни, тъй като между нас има договор за взаимопомощ и колкото и да е голяма Империята, то тя не е достатъчно силна за да излезе сама срещу шест страни, четири от които са сред най – развитите във военно и икономическо отношение от всички от онази страна на Морето. Сега вече и Андурин е член на Съюза и харалдите не осъществяват толкова често набези срещу него, но все още бъдейки непосредствен съсед на тигрите Андурин е нападан от време на време от малки отряди. – тук Вийра прекъсна разказа си, отпи глътка от сока си и продължи – Сега Андурин, както казах вече, е голяма страна с дванадесет града им множество по малки населени места. Столица е едноименният град Андурин, търговски център е пристанищният град Мозелес, на брега на Окото, което е голямо вътрешно море в онази част на света... – тук Вийра отново прекъсна разказа си, тъй като Астор се върна и се настани при тях.

- Приказка за Андурин ли разказваш Вийра? – попита той.

- Да, ако нямаш нищо против. – отговори му момичето.

- Не, разбира се, тъкмо ще ми спестиш малко приказки на мен. До къде си?

- Разказвам за Мозелес. Но може да ме смениш, ако искаш, все пак си е твоето кралство това.

- М-м, добре, хайде, ще кажа и аз нещо за Андурин – Астор се прокашля и продължи от там от където спря Вийра – Мозелес е четвъртият по големина град в Андурин и главно пристанище на страната, също така търговски център на Андурин. Дълго време градът имаше проблеми с пирати, но сега нещата се по – мирни и рядко се чува нещо за разбойници около пристанищата ми, макар че не се съмнявам, че ги има, но поне не се показват. Други по – големи градове са Блокаст, Мушир и Пилос. Пилос е център на изкуствата в Андурин, там е пълно с всякакви хора на изкуството и навсякъде има картини и скулптори. Много шарен и претъпкан град, честно казано не обичам да ходя там, но понякога се отбивам. Андурин е...страна с едноличен владетел, аз, който има няколко съветници – Илияз, Каркас, Джийв, Курумбур и Манела. Илияз е  вторият по власт след мен и мой наместник в Андурин, когато аз нямам възможност да съм в града. Илияз е също така капитан на Белите плащове, които са нещо като елитни войски на Андурин, в момента са около петстотин души. След него е Джийв, но той се занимава повече с административни въпроси в кралството. Каркас е капитан на разузнавателната дивизия, също така той е известен бивш наемен убиец. Дойде при мен една нощ и каза, че е нает да ме убие, направи ми предложение, каза, че ако го победя в дуел, ще се откаже от поръчката си докато не стане по – добър от мен, но за да го направи ще трябва да го взема на служба и аз се съгласих. Победих го и сега работи за мен.

- Не те ли е страх, че може да ти забие нож в гърба? – попита Жар.

- Страх ме е, че следващия път когато се дуелирам с него ще се окаже по – добър. – отговори Астор.

- Курумбур е заместник командир на разузнавачите, напълно различен от шефа си. Той е тих и постоянно изниква покрай теб, плашещ тип е, но вдъхва доверие по някакъв странен начин. Дивизията на тези двамата също се числи към Белите плащове, но техните униформи за сиви, като Каркас винаги носи черно. И на краят, но не на последно място Манела, придворната магьосница. Живее в своята кула в Андурин, много странно място, а на вратата на кулата винаги пази един млад войник на име Балек, който е лудо влюбен в нея – Астор не издържа и се разсмя – Балек е много интересен, можеш да говориш за каквото искаш с него но, винаги започва да заеква когато някой го заговори за Манела. Иначе момчето е добър войник, но не иска да се запише във войската.

- Как така? Нещо не те разбрах. – прекъсна го Пес.

- Балек е верен на Манела, когато тя дойде в Андурин, той беше с нея. Той не е мой войник, той е неин човек, аз нямам власт над него. Балек й е нещо като лична гвардия. Сега разбираш ли?

- Да, ясно.

- Самата Манела е много добра магьосница. Висока, с гарванова коса, с добре развито тяло, тъмни очи, винаги оскъдно облечена, за ужас и удоволствие на младия Балек. Но също така много мъдра и знаеща изключително много за Магията.

- Как контролираш голяма територия като тази, едва ли тичаш навсякъде? – попита Жар.

- Андурин е разделен на четири региона, всеки регион има областен център, крепост, в която има малък гарнизон Бели плащове и повече Гвардия, която е редовната войска. Четирите окръга са Пулес, Карастоун, Мивир и Андурин. Всеки от центровете се управлява от местен благородник, съответно това са Компи, Рътюпмок, Джийв и аз или Илияз.

- Как да се обръщаме към теб? Ваше височество, милорд или как? – подкачи го Руш.

- Никак, Астор, Асо или нещо такова върши работа. По принцип Андурин е признат за кралство, но аз не се титулувам крал, а лорд, но не искам глупави обръщения от вас. – каза Астор и погледна тримата си спътници, които кимнаха.

- Е това е общо взето за Андурин, а сега ако нямате повече въпроси, ще ида да видя какви коне мога да отмъкна от Микаела за вас. – завърши магьосникът и се изправи.

- Чакай, ще дойда да ти помогна каза Вийра и стана след него.

Двамата пожелаха приятен обяд на останалите и тръгнаха към конюшните. Когато наближиха,

Асо избърза и влезе първи при конете, хареса си един кон и се направи, че го разглежда. Вийра влезе малко след него и каза

- Е, чакам да ми разкажеш какво става.

- Не знам какво имаш предвид, Вийра.

- Ами можеш да започнеш с това къде е майка ми и като цяло защо си ги довел в Ертон. Вярно е че и двамата имат силна дарба към магията, но ми е ясно, че не е това  причината. Слушам те.

Астор въздъхна и се предаде. След това престана да се преструва, че оглежда коня и се обърна към Вийра.

- Майка им е отвлечена от някого, който иска мен и най – вероятно и тях двамата. Нямам и на представа кой е, беше ми пратил бележка по тях. Знам, че ме чака в Къщата и иска да му доведа и другата част от семейството.

- Чакай, чакай, но Къщата е в Дейжа до колкото знам, а там си е самоубийство да идеш, дори и за теб...особено за теб! Бил си затворник веднъж вече там!

- А какво да направя Вийра?! Да оставя майка им да бъде превърната в нещо ужасно ли?!

- Рискът е огромен Астор!

- Мислиш ли, че не знам!? – Астор усети, че изпуска нервите си, за това пое дълбоко въздух и продължи по – спокойно – Какъвто и да е рискът не мога да я остаря да се оправя сама, прекалено ми е скъпа.

- Кога ще я преживееш Асо? – попита го Вийра, също с по – спокоен тон.

- Преживях я отдавна, но това не значи, че не държа на нея.

Вийра се усмихна и се обърна към отворената врата на конюшнята.

- Това стига ли ти или искаш да чуеш още нещо, Пес? – провикна се с усмивка тя.