Craftsmen of Life - of Varl and Men

Това е история, която бях изпратил на Stoic за тяхното състезание за истории написани от фенове. За жалост не беше избрана, но получих полезна обратна връзка и съвети, така че си заслужаваше. Пускам я тук, за да я видят повече хора. Историята и събитията в нея, докато са базирани на статии в официалната уики на Banner Saga, не са канон по никакъв начин. Приятно четене.

Craftsmen of Life – Of mеn and varl

 The day was clear, but cold. Strong wind was howling above the icebound land. But that was not troubling the four travelers as they were comfortably snuggled between the two pieces of Dundr's Godstone and around the crackling fire with stomachs full of warm food and hot wine. Well, the three of them felt comfortable, the fourth not so much, in fact he was barely controlling his shivering, because you see, unlike his companions he was a simple scrivener while they for sure were bandits. "True," thought Skveli the scrivener "they gave me

food and still have not robed me, but surely...” His thoughts were interrupted by harsh voice which startled him.

"Say, good friend..." the harsh voice begun and when Skveli managed to calm his racing heart saw that the man speaking was who he thought to be their leader - broad shouldered man with dark, messy hair and clothes which you can hardly say if they are made of patches or are just patched so many times there was no good place on them.”...did not mean to scare you friend. But come closer to the fire. Come, come." Skveli moved closer to the fire, not daring to oppose the bandit leader. "Feels better, right friend? Say now, while we are taking a break from the meal, you look like an educated fellow do you by chance know any stories to pass the time?"

Skveli nodded, despite the fact that his brain was numb from fear and no stories came to mind.

"Wonderful!" exclaimed the leader and broad smile split his face in two, showing crooked, yellow teeth. The other two moved closer too. Skveli resisted the urge to move back again.

"So, fellow traveler, what story it would be?" asked one of the other thugs while filling his pipe from poach on his belt.

"Uhm...well..." Skveli mumbled and looked around in search for inspiration. "…how about the legend for the creation of men and varl? Have you heard this one?"

"No, no we have not!" the bandits replied in almost excited chorus. There was strange glow in their eyes. Is that curiosity, Skveli wondered while trying to remember how the legend was.

"Uhm…good, good, so…" he began.”...aham, listen then...oh, thank you" he said as one of the bandits passed him the tobacco and poured him a cup of hot wine. “After the Gods created the World, they decided it needs to be populated with something which will live on it and see what beautiful land they have created. The Loom-Mother took it upon herself to create the first men." with each word Skveli changed. His eyes brightened. His shoulders straightened and his speech became stable and he mumbled no more. “Loom-Mother wanted beautiful creatures and smart which will appreciate what was created by her brothers and sisters so she used all

her skill, wisdom and knowledge to create beings worthy of the Creation." Skveli sipped from his wine and looked at the bandits. They were enthralled. If he jumped and ran now, he will probably have few seconds before they go after him...

"Go on, fellow, do not leave us waiting!" one of the bandits interrupted his thoughts, the two others nodding impatiently.

"I will, I will!" answered Skveli. "A moment good men, to warm my throat. Where was I? Ah, yes...To make her creations The Loom Mother gathered water from the waves of the Vetur Sea, because the new creatures will need to be masters of the sea, but also strong and relentless as the water and waves of the sea, if they want to survive. She also gathered dirt from the most beautiful glades hidden among the slopes of Brattabreck Peaks. These places of course did not have those names back then. Once she gathered all she needed she turned the materials into fiber and with her Loom she weaved the first humans into the tapestry of Life. The men were tall, smart and strong. And because The Loom Mother is also goddess of women, the women were beautiful, brave and wise as the goddess herself. These first men and women were like storms

and fires and the seas and forests quickly became theirs... "From water and dirt?!" interrupted in disbelief one of the bandits.

"So the story goes. I am just telling it to you, the way my grandmother used to tell it." answered Skveli

"Those are Gods and Goddesses he speaks about. They can do anything!" - interrupted the other one.

"Pft! This seem to include dying..." grimly remarked their leader. The other two fell silent at his remark. "Go on, good friend. What happened next?"

"At that time though two other gods - Dundr and Hadrborg also wanted to leave their mark on the world." resumed Skveli and spread his arms pointing at the Godstone around them “The two of them were also interested in creating living beings and so they became Loom Mother's apprentices."

"Dundr?! Are you sure? My father told me that Dundr is the god of songs and drinks!" laughed one of the bandits and poured himself full goblet of wine.

"Why this is not wrong according to the story. But another bit of the legend says that he also created a race which had long beards and were master smiths and craftsmen."

"The varl?" mused the bandit leader.

"They are not bad smiths and craftsmen" answered Skveli "but so are men. Not to forget that the varl were created by the other god - Hadrborg. No, this race if it has ever existed, it does not anymore or is so secretive that we have never seen them."

"Aaah, nonsense!" exclaimed one of bandits.

"Shut your trap, idiot! That is just a legend!" said the other and hit his comrade on the head. "Continue food fellow and don't mind this dimwit."

"You..." tried to object the "dimwit", but their leader cut him.

"Shut it you two, I want to hear the rest of the story. Please, good friend, continue."

"Khm, there is not much more." said Skveli. "And your friend is not alone in his opinion" at those words of the

scrivener the mentioned bandit looked at his fellows mockingly, but they did not notice or pretended that they did not. "as some educated men and varl think that instead of another race Dundr created men." this confused the bandits and Skveli explained further. “The Loom Mother did not create all humans, she created only women" one of the bandits sneered. “because for her they were the perfect creatures. That is why she is the patron goddess of women. Later on Dundr took part of those women and created the men, by giving those beards, teaching them how to....well all things men do."

"Hehe to sing, drink and..." started one of the bandits, but was interrupted by their leader.

"Last warning..." growled the big man.

"Sorry..sorry!." said the bandit and raised his hands, but no blow came.

"If I may...?” аsked Skveli and the bandit leader nodded. "That is why in some places he is the patron god of men. But whichever variant of the myth you choose the result is the same - men and women were created and they started to explore

and tame the land and seas. While The Loom Mother and Dundr were busy with their creations Hadrborg created many animals. Great animals – small and big. Every animal you have seen is his creation. At first he began with small and simple animals and with time he learned and made bigger, better and more beautiful animals. But he was impatient god and seeing the beings created by Dundr and the Loom Mother he wanted something greater than animals.  He too wanted his own race! With mind fixated on the idea he went to The Mother and asked for permission to create his own race, but she denied him, explaining to him that he is not ready for such task and has much more to learn. This angered him, but the mocking glow he saw in the eyes of Dundr infuriated him and he stormed out of The Mother's house. Three months he secretly experimented in the deep caves of the mountains. It is said that hundreds if not thousands of people and animals suddenly disappeared never to be seen again. The Mother knew that the disappearances were Hadrborg's doing, but despite all her efforts she did not manage to find him nor managed any of the other gods. So deep under the mountains he was hidden. And there he did terrible things to humans and animals in an attempt to combine the two and create his own race. The Mother was right and Hadrborg lacked a lot of power and

knowledge, but he compensated with relentlessness and brute force. Many died in his hands, some in great pain and suffering. Seeing that he will be unable to achieve his goal without help, Hadrborg went even deeper in the Mountains, and deeper still until he reached the Caverns of the world and even deeper than that, until he did not reach the primal fires which Bygglaerer used to create the caverns and mountains of the world. There after even more deaths and suffering and with the help of the primal flames he managed to create his own race of creatures.

"The varl..." said one of the bandits.

"Indeed. It is said that the pain of the first varl caused by the primal fires, was so great that the fear of fire flows in their veins until this day. Happy of his success and eager to show his achievement to all who underestimated him he hurried back to the surface, leading the varl with him. The moment he went out of the mountains and in the open he was quickly spotted by Irynx and the god brought the news of Hadrborg's resurface to the other gods, which hurried to catch him. "Skveli stopped talking only for a moment to take a sip of his already cold wine, but did not

manage even that as one of the bandits reached and shook him
by the shoulder spilling all the wine over the poor scrivener.

 “What happened then?!” the bandit asked impatiently.

"Good man!" exclaimed Skveli "What are you doing?!" as he jumped and tried to save his clothes with snow, but it was all in vain. At this moment Skveli himself was so busy to clean himself that he did not realized that the ashamed bandits are just sitting there hoping he will continue the captivating story. The best opportunity for him to escape. But he did not notice, instead after few futile attempts to save his coat he sat back, sighted, mumbled something that the coat is old anyway and he needs new one and continued. “When the gods met….thank you, no, no it’s fine, really" said Skveli when the bandit leader passed him new cup of hot wine and tried to apologize for his companion’s actions. The scrivener sipped and continued “When the gods met with Hadrborg and saw the varl many of them protested that the race should be destroyed and their creator banished forever. But the Loom Mother was wise and foretold that before the end of time the valor of varl will save the world, but they and their creator will be punished. Among the varl there never

will be a female and only he Hadrborg will be able to create new if he wants his race to survive. And he will have to, because his children will be warlike and many will die." finished Skveli and looked at the bandits. Two of them were looking down at the snow. Their leader was studying the godstone of Dundr. "And that is the story of how were the men and varl created.”

“I have heard that there is another race." said the bandit leader. “The Horseborn."

Skveli nodded and said "Yes and I can tell you about them too for they are too creations of Hadrborg." added the scrivener suddenly remembering that his life is in danger.

"Pity, but we cannot stay more. This was a good story, my friend." the two other bandits nodded as all of them were standing. "If someday you are near Skogr find us. We will make you a new coat and hear your story for the Horseborn."

"You are not going to kill me...rob me?" mumbled in disbelief Skveli. The three men looked at him in shock, then looked at each other and suddenly started laughing.

   "To rob you?! Why would we do such thing?" asked one of them.

"If we wanted to do such thing we wouldn't waste time and food on you, friend." said their leader. "No, no, we are
simple trappers. We are returning to Skogr after great hunting season and even greater success on the market." After these words the three men picked up their bags, patted the still shocked scrivener and went on their way

“Gods..." said Skveli."...I should go to Skogr one day." and smiled, looking at the godstone of Dundr.

Пастира на Охлюви - Истории от Планината

В една малка хижичка, в северната част на Планината, близо до пътя от Връх, надолу за Планчинка, се провеждаше годишният събор на планинарите. Малката зала беше пълна и глъчката беше неописуема. Всички маси бяха пълни и горкият хижар кръжеше между кухнята и залата постоянно с ръце, отрупани с храна и напитки. Въздухът трептеше от вълнение. Освен среща на любителите на планините, събитието беше и мястото, където най-старите и опитни алпинисти и планинари разказваха приключенията, които са преживели от последната сбирка до сега. С особен интерес се очакваха историите на старите планинари като Дългуча, Скитника и Чужденеца.

Ето го и Скитника, както винаги един от последните пристигащи, прашен и уморен. Личи си, че идва от поредното си скитане из Балкана. Посрещат го бурно и топло. Дългучът и няколко други му помагат да свали раницата си. Чужденецът му кимва въздържано от своята маса. Скитникът е този, който трябва официално да открие сбирката през тази година, но първо трябва да почине. Хижарят му носи чаша, от която той отпива жадно и дълго. След краткия отдих, се изправя и залата на малката хижа, като по сигнал, утихва. Всички се събират около прошарения мъж със загоряло лице и блестящи очи.

 - Приятели! - започва старият планинар. - Благодаря, че сте тук и дочакахте идването ми. Знам, че закъснях, но на Ивова врата бях задържан неочаквано... - думите му са прекъснати от шушукане. Всички са чули слуховете за проблемите около прохода. Джуджетата били загубили силния гарнизон, който дълги години поддържаха на границата с Дългата гора. Няколко от събралите се мъже и жени питат какво е станало и дали слуховете са верни.
- Беше приключение, но не толкова интересно, колкото това, което съм ви подготвил... - развълнуван шепот отново прекъсва думите му, но вълненията бързо са усмирени този път. - ...Решил съм за откриването на тазгодишната ни сбирка да ви разкажа за нещо, което ми се случи преди няколко седмици, далеч на Запад, където рядко някой ходи, тъй като няма нито пещери там, нито високи върхове или живописни пътеки, а единствено заоблени, зелени хълмове, прошарени от стадата на местните пастири.

Няколко подвиквания карат Скитника да разкаже за Ивова врата, но той просто изчаква да замлъкнат и продължава.

- Бях отишъл по онзи край по молба на мой стар приятел, някои от вас може и да го знаят, но неговото име сега не е от значение. Та, отивайки натам, няма да повярвате, и на самият мен ми трябваше време да го осъзная, аз се загубих! - смях, шеговити подхвърляния, невярване, почуда. - Но не, аз съм сериозен, приятели! Вървейки по почти невидими кози пътеки, дълбоко между тучните хълмове изведнъж, от синьото небе, ме заваля! Ей тъй, порой, какъвто не бях виждал в живота си. Изведнъж всичко изчезна зад сивата пелена на дъжда. Но аз продължих, то какво да правя?! По Западните краища няма криво дърво под което да се опиташ да се прикриеш дори, само пустите хълмове!
- И после какво?! - провиква се някой.
- И после...усилих крачката, мислех, че вече трябва да наближавам самотната къща на моя приятел, викам "Ей сега ще стигнеш, там ще се подсушиш, всичко ще е наред.", само че не стигам и след един час из дъжда осъзнах, че съм се загубил безнадеждно. Докато дъжда не спреше, нямах надежда да намеря пътя. И тъкмо осъзнавайки тези факти, излязох измежду хълмовете на широка поляна, обградена от сиви, скрити от дъжда възвишения. А посредата й, ей тъй под дъжда, седеше сам пастир, закачулен, подпрял се на гегата си, явно дъжда не го притесняваше. Приближих се аз, вече отчаян, защото не знам дали можете да си представите чувствата, които вилнееха в мен, когато осъзнах че съм се загубил. АЗ?! Та, приближих се и го попитах:
- Извинявай, човече, но...какво правиш тук? - Не знам защо го питах това, то не беше моя работа. Аз исках само пътя да знам, но устата ми сякаш ей тъй сама ги изрече тия неща. А той сякаш не ме беше забелязал до сега, повдигна поглед от земята и с лека усмивка ми каза:
- Ами паса стадото си, то обича само на дъжд да излиза. - Направо щеше да ми се откачи ченето ви казвам. Почнах да се оглеждам и въпреки, че дъжда беше поотслабнал не виждах ни едно животно да пасе някъде по поляната. А и как да видя? То кое добиче ще е толкова лудо да пасе в тоя порой, дето се изля. Но той явно видя объркването ми и посочи с поглед в краката ми:
- Това е моето стадо... - И като погледнах, познайте! Охлюви, колкото яйца, навсякъде около нас, няколко пълзяха през обувките ми дори! Не знам как не бях настъпил някой докато се приближавах. Не знаех какво да отвърна...Какво казваш на човек, който пасе охлюви? Виждайки пълната ми загуба на дар слово, както и окаянoто ми състояние, той каза:
- Но виждам, че ти май си загубен, човече, и да ти кажа, макар да не си ми казал къде отиваш - и тука аз понечих да му обясня, но той не ми даде възможност - аз ще ти кажа, че пътят ти е натам и ми посочи към няколко по-високи хълма зад него, които доста се отличаваха от братята си наоколо със скалистите си шапки. Там, на където водеше пътя ми, според пастира на охлюви, имаше хълмове, които трябваше да са някъде далеч, далеч зад моя гръб. На Изток, където Планината започваше да става малко по малко ами...планина. Аз отворих уста, да му кажа, но той поклати глава и ми посочи отново зад гърба си. И аз тръгнах натам. Трябва да разберете, че в този момент аз нямах никаква идея къде съм и да, това можеше да е някакъв капан от разбойници или нещо подобно, но най-голямото ми притеснение тогава беше, че завинаги ще се загубя сред пустите му хълмове, дето всичките са еднакви и един ден само костите на горкия Скитник щяхте да откриете.

Нервен, накъсан смях, в притихналата зала.

- Та, тръгнах аз, а времето все по-хубаво ставаше. Небето се изясни, дъждът спря, въздухът беше свеж и приятен. Вървях право към хълмовете и тъй като те бяха високи, вече не очаквах да видя слънцето за днес, но изведнъж то се показа отдясно на един от тях.

Учудени погледи и объркан шепот.

- Тъй, тъй, ама аз нали бях уморен - не ми направи впечатление и дори се зарадвах на последните лъчи слънце. Надявах се да стигна до подножието на хълмовете и там да намеря някъде да нощувам и да се подготвя за присмеха, с който щеше да ме посрещне моят приятел, когато му кажа че съм закъснял, защото съм се загубил. Тъй, ама изведнъж приятното слънце почна да си ми свети баш в очите и си викам "Старче, оплел си краката и си се отклонил толкова много, че чак си излязъл от сянката на хълма. Обърнах се да се ориентирам по Пастира на Охлюви ама, да, него го нямаше. Гледам хълма, абе доста в ляво ми идва вече, щом чак слънцето ми пече. Продължих, с цел да вляза пак в сянката му и скоро се скрих от слънцето. След още около час стигнах до подножието му и го гледам тоз гигантски хълм и братята му около него, бе, нещо не ми се виждат наред. Оставете, че бяха напълно различни от облите си събратя, ами някак си усещам, че нещо не им е наред, но не мога да го кажа. Оглеждах се вече къде да се свия да нощувам, когато видях малка пещера на склона на моя ориентир. Прескочих малка цепнатина и тръгнах нагоре по склона към нощното ми убежище. Както си вървя обаче още по-силно усещам, че нещо не е както трябва с тоз хълм. Сега като бях и върху него сякаш усещах леко да трепери проклетията. Викам си "Е това е, заври се в пещерата сега, да те затрупа и да се свършва..." Спрях, поизчаках и въпреки, че трепетът, който усещах или си въобразявах, че усещам, не стана по-силен, а остана като че ли същият, аз все пак реших да се скрия в пещеричката.

Тук Скитникът направи пауза, за да отпие от чашата си и да се подкрепи с няколко хапки от изстиналата си гозба, което предизвика бурно възмущение и викове да продължи историята си. Той спокойно сдъвка храната си, пийна и продължи.

 - Влизам и познайте какво? Вътре светлина! Ама тъй след първия завой на пещеричката, че да не се вижда от входа. Викам си туй ще да е някое място като тази хижа, в която сме сега. Но се сещам, че не може да е така, защото нямаше да я намеря. Зачудих се дали не съм се наврял на вълка в устата сам, ако това е някое разбойническо скривалище. Въпреки това обаче реших да проуча и навлязох навътре в хълма. Светлината идваше от големи железни фенери, които леко се полюшваха заради трепета на хълма. Вървях бавно, нямаше разклонения в тунела, някъде напред се чуваше шум от тихи гласове. След няколко минути промъкване стигнах входа на голяма зала, в средата на която гореше голям огън, около който се бяха наредили прегърбени, увити в дебели дрехи фигури, които разговаряха помежду си. Освен тях в залата нямаше нищо. Просто една огромна пещера, с висок таван. Намирах се вероятно в сърцето на хълма и се чудех какво да направя в този момент, когато чух викове и се стреснах, но се оказа, че събраните около огъня просто ме викат при тях. Признавам, че за момент си помислих дали да не избягам, но къде щях да ида. Навън беше нощ, аз бях изгубен. Така че просто отидох към тях. Когато се приближих, видях, че около огъня е събрано цялото разнообразие от интелигентни видове. Имаше две джуджета, три елфа, един много, много голям орк и четирима човека, включително и една старица, която реших, че е човек, но честно, нямаше как да разбера каква раса е. Съществата започнаха да ме разпитват как съм попаднал в техния хълм и аз им разказах своята история, която те приеха подозрително лесно. Винаги валяло много, когато те минавали наблизо, водени от Пастира. Тук аз изведнъж възвърнах умението си да мисля и въпросите се заизливаха от устата ми, преди да осъзная какво правя.

Скитникът, принуден отново да накваси устата си, прекъсна разказа си за втори път, но този път нямаше възмущения и шум, всички очакваха в напрегната тишина края. Той остави чашата си и продължи:

- Скоро разбрах мистерията на тези хълмове и всичко си дойде на мястото. Сигурно няма да повярвате, но се оказа, че всъщност това са огромни, подобни на охлюви животни, чийто черупки с вековете са се превърнали в скали, а те самите пътуват под земята, като единствено огромните им домове стърчат над земята. Създанията, които живеят в тях наричат себе си олявири и тяхната задача е да се грижат за огромния си превоз, като му помагат да се защитава от животни и паразити над земята, а той им позволява да живеят в него. Гигантските охлюви, които те нарекоха оляви, имали пълен контрол над всяка част от тялото си и лесно можели да затворят всички изходи от хълма или да съборят залите на главите на тези, които ги обитават, така че било от голямо значение симбиозата да се поддържа стриктно. Те също така казаха, че са разбрали че идвам, тъй като Пастирът им е изпратил съобщение, като им дал насоки да ме допуснат в Хълма и да ми помогнат да стигна до дестинацията, която им била на път и без това.

Тук Скитникът млъкна и огледа събраните наоколо планинари. Всички мълчаха, чакайки да чуят още.

- Това е, приятели. На другия ден олявирите ме заведоха до "кочияша", както го наричаха те, но той всъщност нямаше никаква власт над огромното чудовище, на ръба на чиято черупка седеше. Той всъщност беше просто наблюдател, който да извести другите, ако олявът срещне някаква опасност под земята. От мястото на кочияша аз най-накрая съзрях чудовището, на което се возехме. Тялото му беше дълго като на охлюв, но нямаше очи на антените си, всъщност нямаше антени въобще. Кочияшът ми каза, че очите му са някъде отпред, но то е почти сляпо и всъщност има множество много дълги мустачки, с които опипва пред себе си постоянно. Краят на тялото му е заострен като на червей и може да копае земята, ако се наложи. Имаше и други разлики от охлюва. Олявът беше като че ли по-стегнат и по-кръгъл. Тялото му беше покрито с нещо, което аз първо помислих просто за слоеве полепнала пръст, тъй като се движехме под земята, но всъщност се оказаха втвърдили се по тялото му соли, минерали и какво ли не друго, което осигуряваше на животното невероятно твърдя броня, която беше основната му защита срещу малкото заплахи, които го грозяха. Кочияшът ми каза, че олявите винаги се движат по един и същи маршрут, който всъщност включва само няколко километра там на Запад и може би за това никога не съм чувал за тях. Също така придвижванията им са и само през определени части от сезона. Там на Запад обаче си били нещо обичайно и аз се убедих в думите му, когато няколко часа по-късно олявът ме достави пред къщата на моя приятел, който не беше нито изплашен, нито изненадан от пристигането на олявите. Единствено не очакваше аз да дойда с тях. Дори ми се извини, че е забравил да ме предупреди за дъжда, съпровождащ миграцията на олявите. На тръгване олявирите ме изпратиха, а аз им благодарих и помолих за благословията на старицата, която сложи ръка на склонената ми глава и ми каза простичко "Бъди като Балкана.". След което всички се върнаха обратно в пещерата си.

В малката хижа цареше тишина, никой не знаеше какво да каже. След минута-две иззад тълпата се чу спокойния глас на Чужденеца, който каза само:

-  "Хълмовете пътуват и гората се мести. Природата се променя и нагажда." Думите на елфите никога не са напразни. - Всички се обърнаха към него, но той, както му е обичая, не каза нищо повече докато не дойде неговият ред да разкаже своята история.

П.С. Тази история не съм сигурен от къде ми хрумна, но съм сигурен, че беше докато пътувах с един автобус. Може би се е движел прекалено бавно = D

За сезоните

Хората обичат да се питат "Кой ти е любимият сезон?". Това е нещо като "Кой ти е любимият цвят?" или храна или каквото и да е. Другите си вадят изводи за вас на базата на отговора ви...понякога.
При смяната на сезоните обаче, особено тези, които носят по-резки промени, като есента и пролетта, като че ли рязко се променя настроението на Природата. Това има голямо влияние върху хората, но те обикновено рядко забелязват началото на промяната и изведнъж възкликват "Кога стана (сезон)!?" и се оклюмват или радват...или просто си продължават по пътя. Но при смяната на сезоните човек трябва да спре и да се заслуша в Природата - в изсъхналите листа носени от вятъра и пукащи под обувките му, в тишината от липсващите птици и тъжната песен на вятъра в оплешивяващите дървета. Да се наслади на абсолютната тишина на ранната зимна сутрин, когато сякаш снега заглушава целият свят. Да послуша песента на завръщащите се птици носена от първия топъл полъх или ленивата песен на гугутката в горещия следобед. Да вдъхне от аромата на новия сезон. Моментите на промяна винаги трябва да бъдат отбелязвани, а когато са красиви, трябва да спрем и да им се насладим. Макар и за миг.



П.П. Да, аз не обичам есента, личи си май :D

Старият войник

Мека пролетна вечер изпълнена с аромат на треви и цветя, се разстилаше над пътя водещ от Викториянския хан към изгубените порти на легендарният град Андурин. Някъде по този път, където вървяха и минаваха неизброими върволици от кервани и хора, се намираше малък хан с излющена табела, на която не личеше нищо. Аромат на прясно сготвена храна се носеше от вътре, а весела глъчка привличаше закъснели пътници към малката постройка.

Вътре на една маса близо до бара седяха четирима стари войници, които бяха редовни клиенти, въпреки че живееха много далеч. Разговорите им винаги се въртяха около стари военни истории и тази вечер не беше по - различна. Този път си говореха за Астор Златолист, който всеки от тях беше виждал по различно време, а един от тях в младежката си глупост дори беше имал късмета да кръстоса меч с него и да оцелее да разказва. По спомен разговора им беше нещо от рода на...

- Разбира се, че го помня! Величав, целият в бяло - Белият вълк! С развята бяла грива, върху снежният си кон Амрот и с меч в ръка! Винаги най-отпред, водещ атаката!
- Да! Този меч, единственото нещо, което не беше бяло по него. Странна птица си беше лорда... - включи се втори, който беше служил за малко под Златолист като наемник.
- О, помня го...видях го ясно, когато замахна към мен и с един удар ме свали счупвайки моят меч на две... - обади се и неразумният в младините си. - Черна ножница, с червено черна дръжка. Оръжие на демон, така казваха!
- О, как проблясваше на слънцето този меч...Мюген му беше името и не меч на демон, а изкован от Огънят и даден на лорда, защото негов аватар в този свят беше той. А може и още да е, аз не вярвам, че е мъртъв.
- За герой беше създаден и герой стана... - допълни трети, с носталгия в гласа.
- Живее си някъде богато и спокойно, а ние се блъскаме да преживяваме сега, като няма войни... - обади се неразумният.
- Ще се появи пак, сигурен съм! Винаги беше готов за бой! Такъв мъж не може да живее без да се бие! - обади се отново наемника.
Четвъртият, който си пиеше и не се включваше в разговора се обърна към ханджията - стар мъж, с дълга бяла коса и черен елек метнат върху простата му селска дреха.
- А ти какво мислиш, ханджию?
- Хмм? Че какво ще знам аз? Може и да е жив, може и още да се бие...един дявол го знае! - завърши ханджията, като хвърли поглед изпълнен с яд и носталгия към черно-червената дръжка подаваща се изпод бара...


П.П. Това е кратка история за Астор Златолист, която ми хрумна докато слушах Оловният войник на Тангра. Ако искате да знаете повече за Астор може да прочетете недовършените "Търсене", както и "Тихата долина". Имайте предвид, че и двете са в доста "работен" вариант и може да са пълни с грешки = D. Намират се на този блог.

Северната хижа - Истории от Планината

Малката група туристи вървеше по тясната пътека вече два часа. Навсякъде около тях имаше високи преспи сняг, борове и...тишина. Слънцето почти се беше скрило зад хребета, почваше да става студено.

- Не върви на добре. - каза Дирна. - Не трябваше въобще да тръгваме от хижата.

- Спокойно, скъпа – опита се да я успокои съпруга й Ервин – Няма от какво да се притесняваш, всичко ще е наред. Дори и да не стигнем до колата, ще спрем в заслона, който беше надолу по пътеката. Там със сигурност ще има дърва, с които ще запалим огън, а и ще имаме покрив над главите. - Ервин прегърна жена си и тя се сгуши силно в него.

             

Останалите четирима от групата не казаха нищо. Дирна беше започнала да се паникьосва откакто слънцето беше почнало да залязва, но до сега успяваше да се владее.

-Хайде, да продължаваме - каза синът им Гарв. - Колкото повече път минем преди съвсем да се мръкне, толкова по – добре. Групата потегли отново.

  Пътя между хижа Планчинка, на края на пътя и хижа Връх беше известен и лек туристически маршрут през лятото, но зиме ставаше по – опасен, тъй като снега скриваше много от корените и камъните по пътеката. За щастие поне маркировката по дърветата се виждаше.

-Не че искам да внасям допълнително притеснение, но Дирна може е и да е права,  трябваше да останем във Връх до утре. - рече стария приятел на Дирна и Еврин – Ронън.

- Да, хайде да се  връщаме, май ще е най – добре. – включи се и брата на Ервин, Тинф

- Не. Това не е добра идея, до никъде няма да стигнем! – каза Гарв. - Ако спрем да се вайкаме и продължим ще стигнем поне до заслона, където спокойно ще пренощуваме!

- Как точно, като е тъмно като в рог вече?! – тросна се чичо му.

- Ако спрем да се тюхкаме и вайкаме като малки деца, може и да успеем до проклетия заслон и да се спасим от студена смърт, вместо да се лутаме по пътеката и да останем в средата на нищото посред нощ! - не издържа Гарв.

- Все се правиш, че много разбираш, Гарв, но нищо не ти е ясно, хижата е много по – близо!

- Гарв е прав, Тинф, не можем да се върнем до хижата.- намеси се Ервин - По – добре е да продължим, хайде.

Въпреки усилията на групата, те се влачеха едвам-едвам, тъй като не виждаха почти нищо, а камъните и корените под снега не им помагаха особено. Скоро слънцето съвсем се скри и нощта се спусна над тях бързо и неочаквано.

- И сега какво, разбирачи? - попита жлъчно Тинф. - Ще си останем тук, само защото не обичате да слушате другите?!

 - Точно ти ли го казваш това?! - избухна Гарв, на който глупостите на чичо му вече му идваха в повече.

- Спокойно, мило – опита се да го успокои последния член на групата им и приятелка на Гарв Ерлин. - ще се оправим.

- Ще се оправим, но не ако слушаме него и постоянното му обвиняване на другите! - отвърна й Гарв и се отдалечи малко от групата, след което започна да вика към гората.

 - Арлякиеее! Арлякиее!

- Трябва да го заведете на лекар това момче – рече Тинф. - Какво си мисли че прави сега?

- Вика неволята – отговори му Ерин. - дано само „тя“ да реши да му отговори. - всички я гледаха странно.

- Вие съвсем нищо не знаете май за планината си? Легендата е, че близо до тази пътека се намира Северната хижа...

- Глупости са това, само легенда... - прекъсна я Тинф, но беше срязън от Дирна.

- Би ли млъкнал за малко и да я изслушаме!

Ерлин продължи

– ... проблема е, че никой не може да стигне до Хижата, ако никога не е бил там и е човек, за това трябва да го заведе нещо, което не е човек. Гарв сега ни вика водачи, дано да отговорят.

– Не сте ли големи да вярвате в такива неща? - попита Ервин. - Всички сме малко отчаяни, но...

– Тук са. - прекъсна го Гарв, който се беше присъединил отново към тях.

– Кой?! Тук сме... - започна Тинф, но в следващия момент всички видяха че от гората към тях се движат светлинки.

– Какво е това? - попита притеснено Дирна.

– Това са тези, които ще ни спасят от измръзване. – отговори й Гарв

Малко след тези думи на момчето от гората изникнаха десетина ниски, но набити човечета, всяко носещо по един фенер и беше облечено в дебели вълнени дрехи и с бели наметала на гърбовете. Дългите им бради бяха във всякакви цветове и форми.

Малката групичка туристи се скупчиха заедно в средата на и без това тясната пътека. Навсякъде около тях бяха джуджетата. Едно от тях излезе напред и се приближи към групата. Гарв също се приближи към джуджето, отмятайки качулката си. Джуджето свали своята, разкривайки дълга червена коса и ясни зелени очи.

– Трябва много да си го закъсал за да ни викаш, приятелю. - каза с гърлен глас то.

– Или вие или студ и смърт, Баркхмут. - отвърна Гарв.

– Така е, Майка ни не е милостива, особено сега. - обади се едно от джуджетата зад него.

– Е, ще ни помогнете ли? - попита Гарв.

– Ще, ще, но ще трябва да ни дадеш нещо в замяна, както винаги. - каза Бархмут – И ще трябва...

– Даа, да, знам. Ще трябва да е сега. - рече Гарв, след което излезе от пътеката и спря на няколко крачки от останалите.

– Мило...

– Спокойно Ел, в Планината е малко по – добре. - отвърна й с усмивка Гарв. След това се съсредоточи в краката си. Всички погледи бяха събрани в него, джуджетата си шушукаха и се побутваха едно друго. Баркхмут се обърна към Ерлин

– Знаеш за способностите му? Изненадан съм, той доста потаен, когато се отнася до тях.

– Какви способности? - попита майката на Гарв.

– Синът ви има известна власт над елементите на природата, като най – вече над огъня и в известна степен над въздуха.

– За жалост, благодарение на вас, състоянието на това от което черпи сили сина ви е доста лошо. - обади се отново другото джудже. - И това трябва да ви притеснява, защото всеки магьосник е силно афектиран от замърсяването и боклуците!

 - Какво се опитва да направи? - попита Ерлин.

– Да разтопи снега изглежда, но не знам защо. - отговори й Баркхмут.

Около Гарв вече се заформяше кръг от земя, върху която нямаше сняг. Момчето седеше в средата с леко вдигнати ръце. След малко ги свали и се размърда, от земята под него се издигаше лека пара, той седна.

– Ама... - понечи да се възпротиви майка му, но Ел я спря.

Гарв вдигна ръце и затвори очи.

– О, там има желязо! - обади се Баркхмут. - Това може да е трудно....

– Има много неща, които трябва да ни кажете – каза Дирна на Ел.

– Да, вече явно ще трябва да ви ги кажем, но ще е като стигнем в Хижата. Става ли?

– Добре. - каза майката и всички продължиха да наблюдават Гарв.

Пред него, точно под ръцете му земята беше набъбнала и от нея нещо се опитваше да излезе. Лицето на Гарв беше цялото червено и запотено. След малко земята се разпука още повече и от нея започна да се подава нещо. То след малко излезе от земята и се зарея между тревата и ръцете на момчето. По размер беше около 5-6см в диаметър, със сивкав цвят и блестеше на светлината на фенерите. Гарв го хвана във въздуха и го притисна между дланите си.

– Какво беше това? - попита Ервин.

– Парче желязо, направо от земята, синко. - отговори му едно от джуджетата. - Но да видим какво ще направи от него, любопитен съм.

Още няколко минути магьосника не помръдна от мястото си, а погледа му беше съсредоточен в стиснатите му ръце. Тревата около него беше започнала да се заскрежава, но той още се потеше обилно. След още няколко минути Гарв въздъхна тежко, разтвори ръцете си и се изправи. Баркхмут се приближи към него и пое това, което магьосника държеше. След това се обърна към останалите джуджета с усмивка на лице.

- Какво мислите, достатъчно ли е това за да приемем молбата за помощ, на тези човеци? – хванал с две ръце той държеше издължено парче желязо, около 10см дълго, с формата на кристал, по който бяха издълбани странни руни.

 Въпросът му беше посрещнат от бурни викове на одобрение.

- Е, намерихте си водачи. – каза предводителя на джуджетата. – Койн, Дойн! Излезте напред.

Двете джуджета, които пристъпиха напред, бяха като че ли по – големи от другите, както на ръст, така в раменете. Брадите им бяха стоманено сиви, сплетени на две тежки плитки, а на кръстовете им висяха брадви. Тези двамата също така бяха и единствените, които още не бяха свалили качулките си, така че лицата им оставаха скрити. Гарв, който се беше присъединил към спътниците си, каза

- Тролдрапсмъни*. Интересно.

- Какво? – попита баща му.

- Ловци на тролове. – отговори му той.

- В тези планини? – попита учудена Дирна.

- И аз не съм чувал да има, но…

- Хайде, човеци, тръгваме. Пътя до Хижата не е лек, а вие се уморявате бързо и сте непохватни в тъмното. – прекъсна ги един от Ловците, след което тръгна през снега, оставяйки лесна за следване пътека след себе си.

- Довиждане, приятелю. – каза Баркхмут и двамата с Гарв си стиснаха ръцете. – Елате ми на гости някой път.

- За нас ще е удоволствие, принце. – отвърна му момчето и двамата се поклониха един на друг, след което групата тръгна по новата пътека.

Другия драпсмън, тръгна редом с тях.

- Извинете брат ми за припряността му, той хич не обича да се мотае. – каза джуджето и продължи – Аз съм Койн, а той е Дойн.

- Не знаех, че в тези планини има тролове. – рече Ерлин.

- От много векове вече няма, скьонет**, - при споменаването на обръщението Гарв погледна джуджето изненадан, но то като че ли не забеляза и продължи -  но тролдрапсмъните продължаваме да съществуваме. Винаги се намират мародери, планински орки или гоблини, с които да се занимаваме.

- Има ли много от тях? – попита Гарв. – Знам, че преди планината е гъмжала от гадините, но наскоро чух от елфите от Дългата гора, че са намалели значително, дори почти изчезнали.

Койн изсумтя при споменаването на елфите и каза

- Красивите деца на нашата Майка са прави, орките са значително по – малко отпреди, но те никога не са се чувствали добре на открито и за това не слизат често към Ленгског***.

- Да, предпочитат да притесняват нас, които живеем нависоко и от които има какво да вземат. – включи се другото джудже, което беше спряло да ги изчака. Когато всички се събраха, то каза

 – Хижата е зад ей онези скали, почти стигнахме.- след което продължи напред.

 - Добре ни нареди, Гарв – каза тихо Тинф – с джуджета, които са известни с алчността си.

- Пак си отваряш устата, когато не трябва и не знаеш какво говориш – отвърна му момчето.

- Няма смисъл да шепнеш, човеко – каза Койн – ние виждаме катеричките, които скачат по боровете и чуваме мишките, които тичат под снега. Говори спокойно, след като сме се съгласили да ви помогнем, няма да ви оставим. – завърши тролдрапсмена.

- Много си смел. – обади се отново Тинф и всички спряха, а Дойн се обърна и се загледа във високия човек, който гледаше нагло брат му.

- Човеко, този път ще ти се размине, защото не осъзнаваш какво правиш и не познаваш обичайте ни. Нека продължим. – рече Койн и тръгна напред към брат си, оставяйки групата назад.

- Браво, чичо, за малко да си загубиш главата. – каза му Гарв.

- От този дребосък ли? Ха!

Гарв забеляза рязкото движение и светкавично застана пред чичо си, а срещу него стояха двете джуджета. Ръката на Дойн беше на брадвата му, а брат му го държеше да не я извади.

- Не заслужавате да вървите под дърветата на нашата Майка! – изскърца със зъби Дойн. – Всички сте еднакви, не оценявате не само това, което ви дават другите, но и това, което сами си давате!

- Братко, принца…

- Да! Знам! – отсече Дойн пусна брадвата си и продължи напред, а брат му хвърли един поглед на Гарв и тръгна след него.

Всичко хора гледаха Тинф. Гарв каза, опитвайки се да се владее.

- Не знам как ти изглежда цялата ситуация, но ще ти го кажа директно. Тези джуджета са ловци на тролове, те са елитни войни, калени в много боеве и сред нас няма никой, който да може да излезе насреща им. Единственото, което ни пази е споразумението ни с принц Баркхмут. Ясно? Не искам да говориш докато не стигнем до Хижата.

- Гарв е единствения, който знае какво става в момента, съветвам те да го послушаш този път. – рече Ервин. Но брат му само изсумтя. Групата тръгна отново. Известно време вървяха в мълчание, докато Дирна не попита

- От къде идва легендата са тяхната алчност?

- Защото обичат да събират красиви неща. Майсторска изработка, блестящи камъни, светещо злато. Всичко това ги привлича неустоимо. А веднъж щом се сдобият с нещо, те много трудно се разделят с него.

- Но ти им даде парче желязо с по – интересна форма. – каза Ервин.

- На него бяха издялани руни за защита срещу лоши помисли. Докато някой го носи, той винаги ще знае, че наблизо има някой, който не му мисли доброто. Колкото повече се загрее кристала, толкова по – близо е този някой.

- Брей! – казаха в едни глас всички без Тинф.

- Хайде, сега си гледайте в краката. – каза Гарв и тръгна най – отпред, подхвърляйки през рамо – Това е последния стръмен завой, преди Хижата, но е пълно с камъни и корени под снега, внимавайте. Групата се съсредоточи в последната отсечка от пътя и всички разговори секнаха. Стотина метра по – напред се виждаха два фенера, които ги чакаха. Изкачването продължи около двадесет минути, но накрая всички успешно стигнаха до водачите си.

- Това е Северната хижа – каза Дойн и посочи входа на една пещера, от която идваше светлина и глъчка. – нашата задача приключи, оттук нататък нямаме никакви задължения към вас.

- Това е така, както казвате, благородни ловци. Благодарим ви! – каза Гарв и им се поклони. Изненадващо двете джуджета отвърнаха на поздрава му и влязоха вътре. Гарв застана пред входа и се обърна към Тинф

- Това беше предупреждение към теб, ако не си го разбрал. Ако си намерят причина джуджетата ще те нападнат, а имай предвид, че те са злопаметни и хитри. Пази се. – след което и той влезе, последван от останалите. След входа имаше завой, след който пътниците се озоваха в просторна зала, пълна с пейки и маси, а по стените светеха лампи. В дъното се виждаше тезгях зад който се суетеше висок и едър човек, с голо теме и зачервени страни. Доскорошните им спътници си говореха с други джуджета на една маса. Другите места бяха заети от всякакви създания – няколко високи елфа, хора, някои от които очевидно туристи също, други с неизвестен занаят, още джуджета и дори два орка, които седяха в един тъмен ъгъл и пиеха бира. Групата тръгна към хижаря, който щом ги видя се усмихна и каза

- Хора?! Каква изненада! Рядко идват хора в моята хижа! Заповядайте, заповядайте! Имам бира, вино, пресен дивеч от днес и топъл хляб! Какво ще желаете? – завърши той, докато минаваше и се здрависваше с всички. Щом стигна до Гарв се спря и го погледна в очите

- Ти не си идвал отдавна, магьоснико. Какво става? Но не! Ще ми разкажеш после, сега се настанете, а аз ще ви донеса да се подкрепите! – и така без никой да е поръчал хижаря изчезна в стаичката зад тезгяха, а групата на Гарв се настани на една маса наблизо.

 - Е, сега след като стигнахме, мисля че може да ни кажете от къде познавате такива интересни създания, как сте се запознали, от кога си магьосник и въобще всичко! – каза Дирна.

- Да, мисля, че ще е добре. – каза Гарв и заразказва за това как е станал магьосник, от къде идват силите му, как се е запознал с джуджетата и елфите. Но разказа му беше накъсан и непълен, защото беше прекъсван много пъти от гостите на Северната хижа, тъй като много от тях го познаваха, други бяха чували за странното момче магьосник, което обикаля из горите и е приятел на елфите и джуджетата, а гоблините бягат като попарени щом го зърнат. Няколко джуджета го предизвикаха на канадска борба, един от елфите на състезание, кой ще разкаже по интересна история и дори игра на зарове с орките. С други думи историята му остави повече въпроси, отколкото отговори.

След като се наядоха и изпиха по няколко халби от чудесната бира, на всички им се доспа, като Тинф дори заспа на масата. Виждайки това Дойн се приближи към него. Всички изтръпнаха за момент, но джуджето се смееше, а очите му блестяха. В ръката си държеше халба, от която се носеше зловонна миризма. След като се приближи достатъчно, то поля внимателно Тинф със смрадливата течност, а спътниците му се пръснаха смеейки се, разгонени от миризмата. Дойн застана до Гарв, и каза

- Кажи на този човек, че сметката ми с него е разчистена, но ако отново си позволи да обиди мен или някой от народа ми няма да съм толкова снизходителен. – след което се присъедини отново към останалите джуджета.

Скоро след това Хижата утихна и повечето от гостите си намериха къде да спят, като по – хитрите, включително и групата на Гарв, се настаниха по – близо до голямата камина. Тинф беше пренесен до там, но дори и тогава не се пробуди. Хижаря, на който така и не научиха името им даде дебели вълнени завивки, след което ги остави.

Всички спаха спокойно и непробудно, а когато се събудиха на сутринта в пещерата нямаше и помен от това, че огромната зала е била използвана за хижа. Нямаше нито пейките, нито масите, нито някого от другите гости. Нямаше я дори камината пред която бяха заспали.

- Всичко това сън ли е било? – попита на сутринта Дирна.

- Възможно е. – промълви сънено Ронън – Бяхме доста уморени.

- Но не може всички да сме сънували един и същи сън, нали? – попита Ервин.

Единствено Гарв и Ерлин не казаха нищо, а само се усмихваха. А щом Тинф се пробуди, попита

- Не ви ли мирише на нещо много гадно? – на което всички се засмяха.

След около половин час малката група беше отново на път и без проблеми намери пътя обратно до главната пътека. Слизайки по нея малката група подмина десетина странни каменни статуи, приличащи на джуджета, затрупани наполовина от снега. Всички без две бяха без качулки, а едно от тях носеше странен медальон с формата на кристал и се усмихваше. Бяха наистина майсторски изработени, все едно всеки момент щяха да се размърдат.

- И ще направите точно това, щом изчезнем от погледа ви, нали Баркхмут? – каза тихо Гарв, докато минаваше покрай статуята. Камъка остана безмълвен.

След около два часа групата стигна до долната хижа Планчинка, от където се качиха на колата си и се върнаха обратно в града. Настроението им беше приповдигнато и през целия път си разказваха различни части от „съня“. Това със сигурност беше една разходка, която цялото семейство нямаше да забрави.

*Тролдрапсмън е съставено от трол(голям, зелен гадник, не интернет такъв) и drapsmann, което според гуугъл значи убиец на норвежки. Та така се роди това, не претендирам, че граматически вярно.

**скьонет би трябвало да значи нещо като красиваца( skönhet )

***Ленгског е образувано по сходен начин, като тролдрапсмън. От lång(дълъг) и skog(гора). Отново, без никакви претенции за граматическа точност.

Търсене Upd. 5

Руш беше близо до екстаз, не мислеше, че някога се е сблъсквал с истинска магия, но сега сякаш усещаше как всичко около него трепне от магия и желание да покаже какво може. Постоянно взимаше нещо, разглеждаше го и го оставяше. В главата си чуваше слаб шепот, шепот на множество гласове, но не разбираше нито дума, а ако се опиташе да се заслуша само го заболяваше главата. След като претършува голяма част от своята половина от Тайника, Руш погледна към сестра си, тя просто стоеше там и държеше нещо в ръка, но на слабата светлина той не можеше да разбере какво е. Момчето вдигна рамене и продължи да разглежда „вехториите”, както ги беше нарекла тя. Скоро стигна вторият ъгъл на стаята, а точно в него стоеше подпрян дълъг черен жезъл направен от тънко чворесто дърво. Ъгълът беше потънал в сянка, сякаш жезълът не искаше да бъде видян, но Руш го виждаше съвсем ясно, всяка извивка на дървото, всеки блясък, който оскъдната светлина хвърляше по черното дърво. Несъзнателно момчето посегна към пръчката и изведнъж нечия ръка хвана неговата в трошаща костите хватка, Руш несъзнателно извика и се опита да се отскубне, но непознатия го държеше здраво, освен това в другата си ръка държеше черният жезъл.

- Кой...какво...пусни ме! От къде се взе?! – викаше Руш и се опитваше да се отскубне от високия мъж, облечен в черно, който не отронваше нито дума. Руш видя, че от дърпането няма смисъл и се опита да овладее треперенето си, след което огледа похитителят си. Мъжът всъщност не беше много по-висок от него, но беше с по-широки рамене, заметнат с черно наметало и качулка, която скриваше главата му, с изключение на дългата бяла коса.

Изведнъж мъжът пусна Руш и му подаде черният жезъл, след което се обърна махна веднъж на момчето и потъна в стената без да остави и следа след себе си. Руш стоя няколко минути местейки поглед от жезълът в ръката си към стената, накрая стисна здраво новата си придобивка и разтривайки ръката си, тръгна към сестра си.

Търсене Upd. 4

- Аз..ъм...ще ви оставя, имам работа в кухните. – каза Илиц и се отправи със забързана крачка към задната част на общото помещение.

-Защо...-започна Руш.

- Страх го е, ще видите от какво. – прекъсна го игуменът и му намигна.

След като Илиц ги остави, цялата компания напусна трапезарията на манастира и с Икарим на чело, тръгна надолу по дълга върволица стълби, която ги отведе дълбоко под манастира. След дългото слизане, групата тръгна по тесен коридор осветяван от факли, които хвърляха пушлива светлина, камъкът на стените беше очевидно много стар и на много места обрасъл с дебел слой мъх.  В краят на коридора имаше огромна врата от бяло дърво, а в средата й беше издялано лице, което изглеждаше заспало.

- Не се пла... – започна Астор, но вратата го изпревари, лицето отвори очи и впи тъмно зелените си очи в малката група пред себе си.

- Защо сте тук? – издудна с дълбок глас бледото лице. Още при събуждането си вратата накара гостите й да замръзнат на местата си, но сега когато проговори всички с изключение на Икарим и Астор отстъпиха назад. Но дори монахът и магьосникът избягваха да поглеждат вратата в очите. В техния блясък личаха стотици години, но също така и пренебрежение, досада и мъничко гняв. Икарим пристъпи напред и отговори на въпросът на вратата с думите:

- Аз съм игуменът на този манастир, тук сме за да ни допуснеш до съкровищата си. Вратата прие думите на монахът с тежка въздишка, която накара факлите за момент да загаснат, оставяйки спътниците за секунди под светлината единствено на двете дълбоки очи.

-Знам кой си момче. Кои ще влязат? – издудна вратата отново.

- Само те, двамата. – отговори Астор и посочи Пес и Руш. Ново изсумтяване, но този път факлите само потрепнаха.

- Нека се доближат тогава. – братът и сестрата плахо пристъпиха към пазача на Тайника, след което той продължи – Знаете ли правилата, деца?

- Да. – отговориха те в един глас. Отговорът им предизвика нова въздишка.

- Тогава влезте. – издудна за последно вратата, след което отново затвори очи и се отвори за да пропусне момчето и момичето.

- Ние ще ви чакаме тук! – извика бързо Астор, преди вратата да се затвори отново, Руш и сестра му успяха само да кимнат, че са разбрали.

- Трябваше да им кажем за... – започна Икарим.

- За кое? – попита Астор

- Не, няма значение...не е важно. – отвърна му игуменът, усмихвайки се загадъчно.

ІІІ. Стаята пълна с вехтории

След като вратата се затвори зад тях Руш и Песелина се оказаха сами в просторно помещение осветено от смътна червена светлина, която нямаше видим източник. Навсякъде имаше струпани по земята, по рафтове и в сандъци най-различни оръжия, книги, доспехи, накити и всякакви други съкровища.

- Е, сега какво? – попита сестрата.

- Да огледаме. – отвърна й разсеяно брат й, след което тръгна нанякъде.

- Какво, та аз почти нищо не виждам, освен това навсякъде има само някакви вехтории!

- Имай въображение! – извика й брат й от другия край на стаята. Въпреки, че Тайникът не беше много голямо помещение, Руш беше просто движеща се сянка за сестра си, сянка която постоянно се навеждаше, вдигаше нещо и след това внимателно го оставяше обратно.

- Въображение...не искам въображение! Искам мама, вкъщи и..и...ме е страх-х-х-х... – каза тихо Пес на себе си, след което тръгна към една библиотека с книги. Щом се приближи достатъчно, за да може да докосне прашните томове, всеки един от тях засия в различен цвят, а заглавията им постепенно се изписаха от само себе си. Нито едно от заглавията не й говореше нещо, още по-малко пък авторите, но все пак Пес посегна към един том сияещ в бледо лилаво, заглавието му гласеше „Дневникът на кралица Безента”, книгата беше ужасно студена на пипане и Песелина за малко не я изпусна пода. След като отвори на първата страница, Пес видя че тя е празна, също като втората, третата и така до краят на книгата и тъкмо когато се канеше да остави странната, неприятна вече за държане книга, нещо я накара да отвори отново на първата страница, където видя черно-бяла рисунка на жена в дълга рокля и корона на главата, но с лице скрито в сянка. В едната си ръка, загадъчната жена държеше книга, която странно защо Пес беше сигурна, че е книгата, която тя сега държеше в ръце. Момичето отгърна на следващата страница, на нея имаше изписан само един ред, само един въпрос „Здравей, момиче, коя си ти?”. За момента Песелина се ококори и реши, че не го е прочела правилно, но след четвъртия път, там пишеше същият въпрос, дори се появи втори ред, който гласеше „Не се плаши, на последната страница, ще откриеш перо.”. Пес беше готова да се закълне, че се побърква, но въпреки това отвори на последната страница и намери огромно бяло перо, взе го и отгърна на първата страница отново. „Така, а сега, коя си ти?”, попита я отново Кралицата(както беше започнала да мисли за нея, Пес) „Аз съм Песелина, тук съм...” и преди да завърши изречението си вече не беше в Тайникът, а вместо това се намираше в огромна, добре осветена зала от камък пред нея имаше висок трон от дърво и злато, на него седеше жена, чието лице беше скрито в сянка, а в ръката си държеше лилава книга.

***