понеделник, 12 септември 2011 г.

Търсене

Търсене е нов разказ, който започнах наскоро и за сега върви лесно. Да знам, Тихата долина и до под кривата круша, но нямам идеи за нея, ще е продължа като ми хрумне нещо. Ето го и новакът

П.С. Прилики с действителни места и лица са напълно случайни.


І  Повик


Астор си беше вкъщи, на родният си свят, когато телефонът му звънна. Беше Песелина, момичето което преди три години му открадна сърцето и ума, а преди около половин година го остави. Но той не изпитваше лоши чувства към нея. Напротив в момента дори бяха близки приятели.
Той вдигна телефона:
-         Хей, Пес, какво става?
-         Можеш ли да дойдеш до вкъщи? – гласът й звучеше притеснено.
-         Ъ... – запъна се той – да, разбира се, но какво е станало?!
-         Ще ти кажа като дойдеш, само побързай, моля те!
-         Тръгвам веднага! – каза той и тя затвори телефона.
Какво ли беше станало, замисли се Астор, никога не я беше чувал толкова притеснена.
След няколко минути вече бързаше с всички сили към спирката на трамвая. Изведнъж обаче го осени една мисъл – какво можеше да е това което я е притеснило до там, че да му се обади по телефона и да го повика до тях. Нямаше време да се занимава с градският транспорт, но пък наоколо имаше много хора...майната им... Той си пое дълбоко въздух и изсвири пронизително, което накара хората да го погледнат, кой ядно, кой с почуда, но нямаха много време да му се чудят, защото изведнъж  се чу конско цвилене и сякаш от нищото насред хората се появи огромен бял кон, който след като се изправи на задните си крака накара хората да се отдръпнат. След което спокойно се  приближи до Астор.
- Хей, Амрот, как си? – попита с усмивка Астор и погали конят по шията. Амрот му отвърна с радостно пръхтене. Пред учудените погледи на минувачите, Астор се метна на гърба на конят и го пришпори. Амрот усещайки тревогата на приятелят си не се нуждаеше от втора покана и препусна с всички сили.
Между конят и Астор съществуваше връзка много по-различна от тази между господар и животно. Амрот беше магическо създание, от друг, далечен свят, където и за първи път двамата се срещнаха. На родният си свят Амрот, беше нещо като крал на конете, но по собствена воля се беше притекъл на помощ на магьосникът точно когато той беше имал най – голяма нужда от това. След този случай двамата се бяха сприятелили и дори уговориха сигнал, с който Астор да може да вика приятелят си. През годините двамата бяха преживели безброй опасности, които само бяха скрепили дружбата им.
Скоро Астор пристигна пред блока на Песелина. Той скочи бързо от гърба на конят, потупа го по шията и се завтече по стълбите. Когато стигна на нейният етаж, тя го чакаше на вратата:
- Какво... – понечи да попита той
     - Скоро – беше краткият отговор, който тя даде на недоизреченият му въпрос. След което го хвана за ръката и буквално го завлече във всекидневната, където ги чакаха брат й и баща й. По техните лица се четеше същото притеснение като на Песелина.
- Заповядай Астор, седни. – покани го баща й и му посочи един стол срещу себе си. След като той се настани, до него седна и Пес.
Асо огледа въпросително всички, все още не разбираше какво става. Бащата на Пес въздъхна,  извади сгънато листче от джоба си и го подаде на Астор. Листчето беше пожълтяло и изглеждаше много старо. Асо се пресегна и го взе. В момента, в който докосна листа изражението му се промени от недоумение в изненада. Листа беше пергамент, изработен от материали, които не се намираха в този свят. Докато го разгъваше, Астор погледна въпросително Жар, бащата на Пес.
Разбрал безмълвният му въпрос, Жар каза:
 - Когато днес се върнахме, майка им я нямаше и намерихме само тази бележка. Адресирана е до теб, но другото не можах да разчета. И да, знам, че пергамента не е от този свят, и да знам от къде е, аз самият също съм бил там.
Астор кимна бавно и сведе поглед към бележката, която гласеше:

До Астор Златолист

Чакам те в Къщата на краят на света. Жената е при мен, ще я разменя за теб. Чакам те. Доведи и семейството й.”

Асо се замисли, почеркът не му беше познат, нито имаше подпис.
- Е от кого е?! – попита нетърпеливо Жар.
- Не знам, няма подпис, но знам къде е съпругата ти. – отговори Астор.
- Ертон.
Астор кимна.
- Тръгваме веднага! – скочи Жар – Вие двамата оставате тук – обърна се той към децата си.
- Чакай, чакай – прекъсна го Астор – първо в бележката пише, че трябва да дойдат и те. Което и според мен е по – добре, защото иначе може и тях да отвлекат.
- Е...но в Ертон е опасно! – запъна се бащата.
- Така е, но поне ще са ни пред очите. А и по пътя ще имаме достатъчно време да ги научим да се пазят сами.
- Ъм...да, имаш право, добре ще дойдат с нас. – склони накрая Жар.
- Добре, преди да хукнете да си събирате багаж, няколко неща, които искам да те питам.
- Слушам те.
- Първо, знаеш ли кой съм аз? – попита Астор.
Жар кимна:
- Ти си Астор Златолист, Господарят на огънят, владетел на Андурин.
Братът и сестрата се опулиха неразбиращо, местейки поглед от единият на другият, но двамата разговарящи не им обърнаха внимание.
- Добре, второ, кой ранг си?
- Пети.
- Пак е някакво начало. – каза Астор.
- Последен въпрос – продължи магьосникът – знаеш ли, че те имат дарба? – каза той и посочи седналата до него Пес.
- Да, знам.
     - Добре. Стига толкова въпроси, сега ще ви оставя, за да им обясниш какво става, утре сутринта към осем часа ви чакам пред Пилоните, от там ще се прехвърлим в Ертон. Съветвам ви да не си вземате никакъв багаж, особено пък храна, тъй като храната от нашият свят се разваля много бързо когато попадне в чужд. За сега довиждане. – завърши Астор, стана, прегърна Пепс, махна на двамата мъже и си замина. Не беше много честно да остави Жар сам да обяснява на децата си ситуацията, но пък той им беше баща, кой освен него щеше да го направи по – добре. Поне сега не беше толкова притеснен, да проблема не беше малък, но щяха да идат в Ертон, свят в който Астор беше в стихията си, където магията му беше силна и той имаше власт. А и самият свят му харесваше много повече, толкова див и непринуден, толкова истински. По дяволите, понякога имаше чувството, че обича Ертон дори повече от родната си Земя.
Скоро беше отново при Амрот, яхна го и се запъти обратно към вкъщи.





ІІ Пътуване


    Към осем на другият ден Астор пристигна на Пилоните, където вече го чакаше семейството. Бяха спазили стриктно съвета му и не носеха никакъв багаж. На лицата им се четеше само твърда решителност, което беше добър знак.
- Е, готовите ли сте да тръгваме? – попита ги магьосникът.
И тримата кимнаха утвърдително.
     -Добре, да започваме тогава – каза Астор и се скочи на мраморната основа на Пилоните. – Баща ви обясни ли ви всичко? – обърна се той към Пес и брат й Руш. Двамата кимнаха едновременно.
     - Чудесно. – отвърна доволен Асо. След което се обърна към Пилоните и тихо зареди заклинанието за отварянето на портал към Ертон. Скоро завърши, махна бързо с ръка и въздухът между два от Пилоните затрептя и заприлича на нощно небе.
      - А аз си мислех, че нови портали не могат да се отварят. – каза учуден Жар.
      - Могат, но само еднопосочни и се затварят веднага след като преминеш през тях. – каза му Астор. – Е, хайде, да не губим повече време! Качвайте се при мен и един по един през портала, аз съм последен, за да съм сигурен, че няма да се затвори докато някой от вас е вътре.
Тримата му спътници се качиха при него. Първи премина Жар, след него сина му. Последна остана Песелина, но тя се колебаеше и не можеше да се реши да премине през нощното небе пред себе си.
- Хайде Пес, няма страшно. – опита се да я окуражи магьосникът.
- Не мога, страх ме е! – запъна се момичето.
-Хайде, няма нищо страшно – каза през смях Астор. След което се спусна към нея, вдигна я на ръце и преминаха заедно през портала.
На излизане от портала Пес още пищеше и се беше вкопчила здраво в него, а той се смееше. В момента в който стъпиха на поляната в Ертон, портала зад тях изчезна, а двамата мъже, преминали преди тях се обърнаха едновременно, щом чуха писъците й. Но виждайки ситуацията, се успокоиха и дори усмивки огряха лицата им. Астор забеляза това и се усмихна вътрешно на себе си. Малко след това Пес се успокои, пусна се от него и Астор я спусна внимателно на земята. Стъпила веднъж на краката си, тя се спусна и започна да го налага с юмрук по рамото, а той продължи да се смее.
-Не обичам да ме вдигат! Знаеш, знаеш! – викаше тя и продължаваше да го налага. Баща й се приближи и я хвана за ръката:
-Стига Песи. – каза той и тя се усмири. – Къде сме Астор? – продължи Жар.
-Близо до Викториянски хан. Известна странноприемница в Ератия. Около нея са построени и няколко магазинчета от които ще ви купим дрехи, подходящи за епохата, а от хана ще се снабдим с провизии и ще закусим.
-Звучи добре. – каза Руш.
-М-х-м, и аз съм гладна. – допълни Пес.
-Добре тогава, да тръгваме. – каза баща им. – Води, Астор.
Порталът ги беше извел на висок хълм, недалеч от Викториянски хан. Ханът и магазинчетата се виждаха от хълмът. Около постройките гората беше разчистена. Но само на няколко крачки от Ханът започваше гъста гора, която се сменяше с огромни поляни полегнали върху обли хълмове, пак гори и пак поляни и така се редуваха до където ти стигаше погледа. От ханът започваше път, който се губеше някъде сред безбройните хълмове в околността.
- В чий земи се намираме в момента? – попита Жар.
- На Едрик Грифондлел. -  отвърна Астор. Забелязал въпросителните погледи на Пес и Руш, Астор допълни – Едрик е един от най – верните хора на кралят, основното му занимание е да развъжда, тренира и да се грижи за грифони. Но за него ще ви разкажа по пътят за неговия замък, тъй като той е следващата ни спирка. Решил съм да помоля Едрик за малко помощ в издирването ни. А, това ми напомня, ето ви писмото, тук вече би трябвало да можете всички да го прочетете. – завърши Астор и им подаде листчето пергамент. Тримата се скупчиха един до друг за да го прочетат.
- Но защо тук можем, а в нашият свят не? – попита Пес.
- Това е част от магията на Ертон. Вие вече можете да пишете и четете на Общият език приет в Ертон – отговори й Астор.
- Това добре, но къде е тази Къща на краят на света? – попита Руш.
- Тук идва трудната част. – каза му Астор – Къщата се мести постоянно, всеки сезон е на различно място, в различна област, в различна страна в Ертон. Дори и да знаем страната, не знаем местността, но дори и да знаем местността, къщата сменя местонахождението си в дадената местност постоянно, така че спокойно можем никога да не я видим, дори и да знаем къде да я търсим. Но пак ще е някакво начало да разберем в коя страна да я търсим.
- Защо я наричат Къщата на краят на света? – попита Пес отново.
- Къщата представлява малка къщичка с колонади отпред и няколко стъпала, също така две врати, едната води вътре в къщата, а ако излезеш през другата се озоваваш на краят на света. Няма значение през коя от двете врати ще влезеш, но трябва да излезеш през същата иначе ще отидеш на краят на света. – отговори й Жар. – Но това само разкази, които съм чувал, никога не съм виждал къщата.
- Това е самата истина, къщата изглежда точно така и функционира точно по този начин. – каза Астор. – Аз съм я виждал, бил съм на краят на света...
- Чакай, чакай – прекъсна го Пес. – как така на краят на света? Присъствал си на апокалипсисът ли? Не те разбирам.
- Не. Ертон не е кръгъл свят. Той е един много голям къс скала, който има атмосфера, гравитация и всичко останало. Но по принцип не можеш просто да тръгнеш и да стигнеш до краят му. Има непроходими гори, планини, смъртоносни блата, невероятно горещи пустини и други подобни препятствия които да ти попречат да стигнеш. Но ако знаеш как, например с Къщата, можеш да идеш направо на краят и там да видиш Безкрайното Море, което малко по малко разрушава света. Сега разбрахте ли? – обади се отново Астор.
Тримата кимнаха, но той беше сигурен, че ще им трябва малко време да осмислят чутото.
Вече почти бяха до Викториянски хан, когато изведнъж Пес се закова на място, другите се обърнаха да видят какво е предизвикало действията й, а тя стоеше и сочеше напред към едно момиче което идваше към тях.
- Вийра, ти ли си?! – попита невярващо Пес.
- Да, аз съм Пес. – каза с усмивка момичето. След което прегърна Астор, здрависа се с двамата мъже и накрая прегърна и шашардисаната Пес.
- Но...как... – запъна се Песелина.
- Вийра е родом от тук, Пес. – започна Астор. – За разлика от мен, който случайно открих Ертон. Семейството й се премества на Земята съвсем в началото на Войната срещу обединените сили на Шеог и Нигон. Но за войната ще ви разкажа по – късно. Вийра е графиня на Вирсу, малко но богато графство на запад от Андурин.
- Ти...си знаел?!
- Да, Вирсу ми е съсед и търговски сътрудник, познавам Вийра, от преди да се запозная с теб – каза магьосникът с усмивка – просто до сега не сме ти казали, защото нямаше да ни повярваш.
- Хайде стига истории, Асо, елате да хапнете. – покани ги Вийра.
- Не, първо трябва да им вземем дрехи – прекъсна я Астор – преди да сме привлекли нечие внимание.
- Хм...да, може би идеята ти не е лоша. Добре ще ви чакам в хана. – каза Вийра и се отдалечи.
- Какво нежелано внимание Астор? – попита Жар.
- От известно време в Ератия има  фракции, които не харесват чужденци от други светове и се държат враждебно към тях. Във Викториянски хан идват много хора, така че не знаеш на кого ще попаднеш, по – добре да се подсигурим.
Жар кимна и четиримата тръгнаха към магазинчетата. Те бяха едни и същи на външен вид, простички, едноетажни, дървени конструкции, два прозореца, врата и табела. Първото в което влязоха беше за дрехи. Щом чу вратата, продавача вдигна глава и се усмихна.
-Здравейте, здра...Астор!!! – възкликна продавача, заобиколи тезгяха и прегърна магьосникът. – Ама от кога не си идвал насам?!
-Ха-ха, здравей Арсон. Отдавна не съм идвал, наистина. – отвърна му Асо, след като успя да се изтръгне от прегръдката на старият продавач.
-Е, какво те води насам, приятелю? – попита Арсон. След това забеляза спътниците на Астор и въздъхна – А-а-ах, дрехи, разбирам. Тъжни времена, наистина – продължи Арсон, докато ровеше из един сандък с дрехи – едно време можеше да си ходиш навсякъде без значение с какви дрехи си, а сега ще те изядат, даже и просто да носиш дрехи от някой затънтен регион. Какви дрехи ви трябват Астор?
-Нещо леко и удобно Арсон, да не се набива на очи. Подходящо за сезона.
-Предпочитания към цвета?
Астор се обърна към спътниците си. И тримата поклатиха отрицателно глави.
-Нямаме. – отговори кратко Асо.
-Добре-е-е...да видим – каза продавачът, изправяйки се и държейки няколко вързопа с бежови дрехи. – Ела тук момиче, за теб най – се съмнявам, че ще имам подходящ размер. – каза той и махна с ръка на Пес да се приближи.
Пес не беше високо момиче. Ако Астор на родният си свят беше около един и седемдесет, то тя беше към един и шейсет и шест-седем. Но тук Астор беше по – едър, тъй като магията на Ертон го подсилваше ала Пес, която въпреки, че имаше заложби за магьосничка, идваше тук за първи път и си оставаше със същият ръст и сега беше някъде около рамото на Астор.

Но Асо винаги беше харесвал ръста й, той просто я допълваше, една от чертите които я правеха толкова привлекателна. Пес имаше дълга до раменете чуплива, кестенява коса, големи кафяви очи и чаровна усмивка. Старият шивач с бързи движения извади една памучна риза и я наложи върху Пес, след това остави ризата и извади панталон, заобиколи тезгяха, хвана момичето за рамото и я завъртя към себе си, след което наложи и панталона.
-Х-м-м. Мисля, че ще ти станат – заключи той – но може да идеш ей там – продължи Арсон, сочейки зад рафтовете с дрехи – и да ги пробваш, ако искаш.
Пес кимна, взе дрехите и се отправи към импровизираната пробна.
-Сега теб момче. – обърна се към Руш, продавача.
Момчето се приближи бързо до шивачът.
Руш беше висок, дори тук беше по – висок от Астор. В лицето приличаше на баща си само че лицето му беше по костеливо и изпито. Тялото на Руш не се отличаваше от лицето му, дълго, слабо тяло, но жилаво. Усмивка често разтягаше устните му. Баща му беше почти пълна негова противоположност. Приличаха си в лицето, но само до там. Тялото на Жар беше едро, мускулесто, отстъпваше съвсем малко по ръст на сина си. Той определено беше намерил призванието си като Войн в Ертон.
Арсон извади комплект дрехи, подаде панталона на Руш и наложи ризата върху раменете му, след това момчето наложи панталона. Пасваха му чудесно.
-Ако искаш да пробваш ще трябва да изчакаш сестра си. – каза Арсон.
-Не, мерси, ще ми станат.
Шивачът тъкмо се канеше да повика и Жар, когато Пес се подаде из зад рафтовете.
-Хайде момиче, вече решихме, че си заспала там отзад. – подкачи я Арсон.
Дрехите й стояха добре и й бяха по мярка. Ризата беше свободна, с малко деколте, къси ръкави. Панталонът ,също свободен, й беше малко по – бедрата, но все пак й стоеше добре. Пес се чувстваше малко неудобно в тях, тъй като бяха съвсем различни от тези на които беше свикнала. И това си личеше, тя постоянно ги наместваше и се почесваше.
-Ще свикнеш Песинка – каза й с усмивка Астор – Но трябва да си щастлива това е съвсем чист памук! А и ти стоят чудесно. – завърши магьосникът.
- Да бе, сигурно. – каза нацупено Песелина.
Астор се засмя и й разроши косата.
-Хайде стига ми хвали стоката. – прекъсна ги Арсон. –Само ти остана, момко, ела – обърна се към Жар той.
-Ха-ха, аз съм баща им нали ти е ясно, не съм на техните години. – каза му Жар.
- Аз съм на почти осемдесет и седем, за мен всички сте деца – отвърна му стареца.
Последва същата процедура по налагане на дрехите, след което Жар се преоблече. Арсон им даде една торба в която да приберат старите си дрехи.
-Какво ти дължа Арсон? – попита Астор.
-Х-м – замисли се стареца – Четири сребърника.
- Четири?! Ха-ха, не ме лъжи Арсон, това е по – малко дори от колкото струва единият комплект.
-Ще плащаш ли Астор или няма.
- Ето ти шест, защото не съм идвал отдавна – каза Астор, смигна на продавача, взе торбата и бързо избута приятелите си през вратата, преди Арсон да е успял да му даде ресто.
След като се озоваха навън, Астор бързо ги поведе към следващият магазин. И още преди да се отдалечат много от магазина на старият Арсон, той беше на вратата и викаше да се върнат.
-Хайде, хайде не спирайте, той няма да ни настигне, защото не смее да си остави магазина. – подкани ги Астор.
-Много странен дядо. – каза Жар.
-Така е. Но е добър човек и си разбира от работата.
- Трябва като се приберем на Земята да ми кажеш какво ще ти дължа за всичко или поне докато се сдобием с някакви пари.
- Не говори глупости! – смъмри го Астор – Тук аз съм благородник, владетел на кралство, ако те накарам да ми даваш пари ще бъде прекалено снобарско.
- Кой е следващият магазин? – попита Руш.
- Ковачът, ето там – отговори му Астор и посочи към откритата ковачница, където огромен мъж работеше над нещо върху наковалнята.
- Х-м-м, този не го познавам май – каза Астор – Е, няма значение, щом се е задържал около Ханът сигурно е добър.
- Но за какво ни е ковач, ние не можем да боравим с оръжия. – каза Песелина.
- За вас не съм решил още какво ще вземем. – каза й Астор – но за баща ви със сигурност трябва да купим поне меч. Понеже като гледам той си е затрил неговият. – завърши магьосникът и погледна обвинително големият мъж.
- Нямах намерение да се връщам отново в Ертон и го продадох преди да се върна на Земята. – опита се да се оправдае Жар.
- Войнът никога не оставя меча си, Жар. Щом веднъж си станал Войн, то винаги си оставаш такъв, няма спасение, няма значение на кой свят си и мечът ти е единственото ти съкровище.
Жар повдигна примирено рамене и не каза нищо. Щом приближиха още ковачът ги забеляза и ги поздрави
-Привет, добри ми хора, с какво мога да ви помогна?
-Трябва ми хубав меч, за ето този здравеняк. – каза Астор и потупа Жар по рамото.
-Х-м, мисля, че имам няколко подходящи, сега ще ги донеса. – каза ковачът, след което остави работата си и се скри под малкият навес до пещта. След малко се върна с наръч мечове увити в плат.
-Това са най – добрите ми творения – каза той и се усмихна. – дано ви харесат.
Докато ковачът разгъваше мечовете, Астор се огледа наоколо. Ковачницата си беше същата, но ковачът беше друг и Асо определено не го беше виждал друг път. Младият мъж беше висок, едър човек, буквално гигант, с къса брада и разчорлена коса. Астор се реши да попита
-Извинявай, но какво стана със старият Марху?
-Ах, Марху умря, преди няколко месеца.
-Моля?! Та този старец беше от желязо!
Ковачът кимна.
-Така е, но го убиха, бандити, нападнаха ханът.
-Не вярвам! – учуди се отново Астор. – Та в ханът сигурно почти винаги малък гарнизон. Освен това с очите си съм виждал Марху да върти меч, старецът беше опитен войн!
-Може да разпиташ, ако не ми вярваш. – отвърна му спокойно ковачът. - Аз бях тук когато бандитите нападнаха хана, бяха стотина сигурно, добре въоръжени, но неорганизирани и това ни спаси. Марху умря с четири стрели в тялото и прободна рана в стомаха. Поне нямаше магьосници с тях, тогава сигурно щяха да ни избият. Преди бях пътуващ ковач, но след краят на битката собственичката на ханът, Микаела ми предложи да остана, аз се съгласих и ето ме тук.
-Интересна история ми казваш. Не че не ти вярвам, но...е няма значение сега, да видим какви мечове си ни донесъл. – каза Астор.
-Ето този, мисля че ми допада. – каза Жар и вдигна дълъг двуръчен меч, с дълга дръжка, но сравнително тясно острие. – Старият ми беше подобен.
- Може да го пробвате, ако искате. – каза ковачът.
-Да, добра идея, хайде. – подкани го Астор.
Двамата се отдалечиха малко от ковача и спътниците си. Жар размаха меча наоколо, за да раздвижи ръцете си. Астор замахна рязко във въздуха.
-Мюген!
И сред дъжд от искри в ръката му се появи дълга катана. Зад него се чуха въодушевени възгласи.
-Е, готов ли си Жар?
Мъжът зае стойка и кимна решително. Астор го подкани с мечът си и Жар се спусна в атака. Астор беше наясно, че превъзхожда противникът си, но искаше да види колко е добър Жар. Пък и срещу такова тежко оръжие, леката катана не беше идеалното решение, за това Асо ловко се наведе под замаха предназначен за главата му и замахна към откритите ребра на Жар, но мъжът предвиди действията му и успя със завидна ловкост да спре замаха си и с меча си да парира удара на Астор. Първата среща на двете остриета завърши наравно, а и двамата противници използваха прекалено дълги оръжия за да боравят с тях толкова близо един до друг. Астор се претърколи настрани и бързо се изправи очаквайки нова атака от своят противник, но видя, че Жар също е отстъпил и двамата започнаха да обикалят в кръг, дебнейки се взаимно.
-Това е баща ви, нали? Този с двуръчният меч. – попита ковачът.
-Да. – отговори и за двамата Руш.
-Добър е.
-Мхм. – промълви Песелина.
Първи този път атакува Астор, като опита лъжлива атака към главата на Жар, но противникът му разчете движенията му и успя да парира. Тежкият меч изби катаната ниско и Жар се възползва и замахна към Астор, който успя да избегне острието на косъм. Магьосникът прехвърли меча си от едната ръка в другата и замахна бързо към Жар, който тъкмо завършваше дъгата на замаха си. Астор пропусна и този път, тъй като противникът му използва инерцията от атаката си, завъртя се около оста си и отстъпи крачка назад. Асо бързо смени посоката на оръжието си и този път опита мушкащ удар, който отново беше париран умело и тежкото острие отново полетя към главата му. Докато се навеждаше Астор се усмихна, пристъпи бързо към противника си и замахна с дръжката на оръжието си към ребрата му, но Жар парира с лакът и на свой ред използва дръжката на мечът си за да атакува. Астор блокира с едната си ръка и опита бърз замах с цел да рани опонента си, но Жар успя да отскочи навреме. Едрият мъж показваше завидни умения с тежкият меч, също така беше изключително подвижен за ръста си. Двамата след като отново не успяха да си нанесат чист удар се оттеглиха и започнаха отново да се дебнат, обикаляйки се един друг.
- Приятелят ви също не му отстъпва, дори мисля, че малко по – добър от него. – обади се отново ковача.
- Най – вероятно е много по – добър от баща ни, но в момента просто го изпитва. – отвърна му Руш.
Ковачът кимна замислено и се загледа отново в двамата дуелиращи се.
Този път и двамата се спуснаха едновременно един към друг. Жар опита отново посичащ удар, който Астор блокира с широката част на острието си и натискайки с цялата тежест на тялото си успя да отклони острието след което с бърз замах доближи острието до врата на противника си. Жар вдигна ръце, че се предава.
-Браво, Жар, добър си. Наистина. – похвали го Астор
-Но ти си по – добър.
-Е, стига. Винаги има някой, който е по – добър. Но ти спокойно можеш да станеш много добър с това трудно оръжие, ако се упражняваш. И дано да бъркам, но по време на пътуването ни ще имаш достатъчно възможности – завърши мрачно Асо. Спътникът му не каза нищо.
- Е, ще го вземете ли? – попита ковача, когато двамата се приближиха.
-Да, чудесен е. – отговори Жар.
-Колко? – попита Астор.
-Десет сребърника.
-Плюс ножница?
-Да. – каза ковачът, награби останалите мечове и изчезна пак в навеса, като след минута се върна с хубава кожена ножница с дълъг ремък.
Астор му плати, Жар взе мечът и го преметна през рамото си.
-А и още нещо, за малко да забравя! – започна Астор – трябват ни и две дълги тояги с метални наконечници на двата края.
-Хм – замисли се ковачът – нямам в момента, но мога да ви направя две, ще струва-ат...половин сребърник.
-Двете? – попита Асо.
Майсторът кимна утвърдително.
-Чудно. Кога да дойдем да си ги вземем?
-След...час, да след час ще е добре.
- Добре, значи след час. – завърши Астор и четиримата се сбогуваха с ковачът за сега.
- Сега на къде? – попита Руш.
- Обратно към ханът да хапнем и да говорим с Вийра и Микаела.
Ханът представляваше наистина голяма постройка, на два етажа. Първият направен почти изцяло от камък, докато вторият беше изцяло от дърво. От двете страни на входната врата имаше два големи прозореца през които влизаше светлина през деня, а над вратата висеше голяма табела с името на ханът. Вторият етаж беше с много прозорци, като ако се съдеше по разположението им, то всяка стая имаше поне по един прозорец.
- Е, Астор, няма ли да ни разкажеш нещо за ханът? – попита Жар.
Асо, който беше потънал в собствените си мисли, се сепна и в първият момента не можа да разбере какво се иска от него.
-   А...какво...а, за ханът – запъна се магьосникът. След като успя да събере мислите си, той си пое въздух и започна – Добре, ще ви разкажа нещо за ханът. До колкото ми е известно Викториянски хан винаги е бил тук. Вече едва ли има някой, който да си спомня кой го е построил. Ханът винаги е бил наследствен, предното поколение го предава на следващото. Като няма значение дали наследниците ти са момчета или момичета. До скоро ханджия беше един много страховит старец, казваше се Брендел. Винаги беше намръщен, много мълчалив и заядлив, ако се опиташ да го заговориш. Също така беше огромен, по – висок от него – каза Астор, посочвайки Руш. – и сигурно два пъти по – едър, с огромни ръце, винаги носеше кожен елек и панталони, без значение от сезона. Въпреки възрастта си, имаше дълга до раменете, гъста бяла коса. Под тезгяха винаги държеше огромен боен чук и до колкото съм чувал го използвал само веднъж за да успокоява гостите си, повечето пъти беше достатъчно само да го извади за да се укротят всички присъстващи. За това пък съм го виждал няколко пъти да го размахва срещу неразумни бандити, нападали ханът, беше истинско страшилище. Въпреки страховитият си вид Брендел всъщност не беше злобен, никога не започваше бой, никога не отказваше подслон или храна на някого. А ако случайно се случеше да нямаш пари да му платиш...е, винаги ти намираше някаква работа с която да му се отплатиш. Старецът е държал странноприемницата през последните шейсет години и почти никой не си спомня ясно предишният собственик. Но много хора казват, че с Брендел си приличат и сигурно е бил баща му. Старецът е роден в Бракада, това е страна далеч на север от тук. Сурово място, градовете й са пръснати й са разположени из Зъбите на Гиганта. Това е една от най – високите планини, които са част от веригата Гиганта. Ако обичаш зимата и планината, ще успееш да оцениш суровата красота на Бракада, преди да умреш от студ. Но освен много сняг и виелици, там има и много магия, Бракада е най – вече страна на магьосници. Страната се управлява от безсмъртният крал Магус. Освен бракадци там живеят и малко на брой варварски племена, избягали от родината си Креол, по някаква причина. И изглежда, че Брендел произхожда от тях. Старецът имаше шест сина и две дъщери, никога не разбрах коя или кои са майките им, но това няма значение сега. Синовете му бяха известни като Железният юмрук и се изхранваха като наемници. Едната му дъщеря се скара с него преди няколко години и избяга в Елера, не знам след това какво е станало с нея. Другата, Микаела, винаги е била мъжкарана и изключително самостоятелна. Известно време тя беше част от Железният юмрук, но след това ги напусна и това сигурно спаси живота й, тъй като през Войната Юмрукът беше разбит и всички избити. След тази случка, Брендел стана още по – затворен, ако това въобще беше възможно, но ханът продължи да работи както преди, без да отказва подслон на никой. И така до преди шест години, когато изненадващо за всички Брендел умря в съня си. Тогава Микаела се завърна от някъде и каза, че тя поема ханът, тъй като е единствената останала наследничка  на Брендел, никой не посмя да се възпротиви. Когато я попитах защо е решила да остави скиталчеството и свободата тя ме погледна и каза просто „Така.” и това беше по темата. Сега тя е тук почти винаги, е все още понякога изчезва някъде за някоя друга седмица и никой не знае къде ходи, но тя винаги се връща и никога не оставя ханът без надзор.
Микаела е абсолютно копие на баща си, висока и мускулеста, но не толкова едра, по – скоро...жилава някак си, но също така мълчалива и винаги намръщена и с ужасно сини и студени очи и тъмна, кестенява коса. Но въпреки това тя е същата като баща си, никога няма да остави някой дошъл в ханът без да му помогне, ако може. – с тези си думи Астор завърши разказа си, бутна вратата на ханът и четиримата влязоха вътре.
Първият етаж представляваше огромна обща зала, по дължината на двете каменни стени бяха наредени една до друга пейки и дълги общи маси, а в средата на помещението имаше още десетки по – малки маси, с по три четири стола. Почти на краят на всяка една от стените имаше по едно дървено стълбище по което се стигаше до вторият етаж. В дъното на залата имаше висок дървен плот на който се беше подпряла Микаела и наблюдаваше посетителите си. В ляво от нея имаше малка врата, която в момента беше отворена и се виждаше кухнята. Пред вратата постоянно влизаха и излизаха хора които носеха или взимаха готови поръчки. Вийра също кръжеше наоколо, помагайки в обслужването на клиентите.
-   Ти не каза ли, че Вийра е от благородно потекло? – попита Руш.
-   Да, така е. Но тя не обича да стои дълго в двореца, тъй като не се занимава с почти нищо там. Владетел на Вирсу е чичо й и въпреки, че тя има права над трона не се знае дали ще го наследи. И така когато тя се почувства уморена от светския живот, а това е почти постоянно,  идва тук и помага на Микаела с каквото може. Вийра е много привързана към намръщеното същество в дъното на залата. – завърши със смях Астор.
В този момент обекта на техният разговор ги забеляза и тръгна към тях. Вийра беше високо, леко пълно, но добре сложено момиче, с кестенява коса и зелени очи.
- Елате, запазили сме ви маса. – каза им тя и ги поведе към една маса в дъното на помещението.
- Ъ..вие вървете, аз трябва да говоря с Микаела и ще дойда. – каза Астор и се запъти към ханджийката.
Когато Астор се приближи достатъчно, Микаела вдигна ледено сините си очи към него.
-Я, рядък посетител си имаме днес. – каза тя с равен глас, поради което не се разбра дали се шегува или го казва просто така.
        -Здравей, Микаела. – отвърна й просто Астор.
- Дошъл си да си побъбрим или ти трябва нещо, Астор? – продължи все така без никаква емоция в гласа си Микаела.
- Ти не си най – приятният събеседник, който човек може да има, така че съм тук по работа.
Съдържателката на хана, вдигна рамене и каза:
- Е, как да мога да ти помогна?
-   Трябват ми четири пътни пакета с провизии за два дена и малко информация, стига да разполагаш с нея.
-   Ще се погрижа да имаш храната докато се наядете. Кажи каква информация те интересува.
-   Знаеш ли къде се намира Къщата?
-   Чух, че е някъде из Дейжа, но това беше преди две седмици. От друга страна все още сме същият сезон, така че Къщата може да е още там някъде.
-   Проклятие.
-   Да, така е, определено не можеш да идеш там с тези спътници. – каза спокойно Микаела и кимна към масата на която вече се бяха настанили спътниците му и си говореха с Вийра. – Може да ми ги оставиш тук, все ще им  намеря някаква работа.
-   С удоволствие, но не мога, те трябва да дойдат с мен.
-   Е, щом казваш, сигурно е така. Едва ли би рискувал живота им просто така. Нещо друго?
-   Не, това е, благодаря ти. А, колко ти държа за провизиите и обяда?
-   Обяда е от Вийра, говори с нея, ако държиш да си платиш, макар че тя няма да приеме пари, най – малко пък от теб. За провизиите дължиш 2 сребърника.
-   Заповядай. – каза Астор и й подаде две монети, Микаела ги прибра и кимна, след което насочи вниманието си отново към пълната с хора зала. Астор потрепери леко от мисълта, че тези студени очи може да те наблюдават докато се храниш и тръгна към спътниците си.
След като ги настани на масата, Вийра отиде да донесе храната. Скоро тя се върна с огромен поднос отрупан с храна, за всеки имаше гъста картофена супа, порция месо със зеленчуци, питки хляб и по голяма чаша изстуден плодов сок. След като им сервира храната Вийра се настани до тях на масата.
-Е, лейди Вийра, какво можеш да ни кажеш за нашият водач? – попита Жар, след като преглътна няколко лъжици супа.
-За Асо ли? Не знам, какво ви интересува?
-Колко е силен всъщност? – попита Руш.
-Баща ви обясни ли ви как се измерва тук силата на Героите.
Братът и сестрата кимнаха, но по погледа им си личеше, че не са разбрали съвсем.
-Добре, ще ви припомня в случай, че не си спомняте нещо от обяснението. Най – просто казано всеки, които извърши някакво забележително дело става Герой. Боговете буквално усъвършенстват уменията ти и също така ставаш...мм...безсмъртен, до някъде, могат да те убият, но след една седмица възкръсваш, макар че след като възкръснеш страдаш от всякакви болежки следващите няколко дена. Когато някой, който е станал Герой надмине себе си по време на бой да речем, той се издига в ранг, ранговете са деветдесет и девет. Как разбираш, че си се издигнал в ранг? Внезапно силите ти се връщат, ако си изтощен или смъртно ранен си излекуван и отпочинал и така нататък. Освен това за да се издигнеш най – вероятно току що си използвал някакво умение което не си имал до сега, така че отгоре на увеличаване на базисни физически характеристики, като интелект, физическа сила, бързина и така нататък, ти получаваш и ново умение, но то не ти е дар от Боговете, ти сам го откриваш. Няма да ви затормозявам как стоят нещата с магиите и ранговете, тъй като за сега няма нужда да знаете. До тук разбрахте ли ме.
Те кимнаха.
-Чудесно, значи обратно на въпросът. Колко е силен Астор? Той е шейсет и пети ранг.
-Уау! А аз си мислех, че съм силен с моят пети ранг. – каза Жар.
-Повечето хора, които ще срещнете са между пети и двадесет и пети ранг, така че твоето състояние не е толкова лошо. Всеки който е над двадесет и пети ранг, най – вероятно или е ветеран от Войната или някой, който професионално се занимава с дадено занятие. – обясни Вийра.
-Разкажи ни за тази Война. – каза Пес.
-Не. Ще оставя това на Астор. Първо защото той е участвал във нея, а аз съм слушала само истории. Второ, щом следващата ви спирка е Грифонден, замъкът на Едрик Грифондлел , то ще е по – лесно за него да ви разкаже за Войната и за Едрик заедно, тъй като и двамата са участвали. И трето, ако сега ви разкажа за Войната, няма да има за какво да си говорите по време на пътят до Грифонден. – завърши Вийра с усмивка.
- Добре, разкажи ни тогава за Астор и Андурин, щом сте съседи, трябва да знаеш нещо. – не се отказваше Пес.
- Това е дълга история, но добре, ще опитам да ви я предам накратко. – съгласи се Вийра. Пое си дълбоко въздух след което започна разказа си – Андурин е основан от Астор и неговият приятел и наместник в момента Илияз Прековски. В началото е било просто една крепост, с времето се разраства. Призната е за самостоятелна страна когато стават четири града, които доброволно обявяват, че са под управлението на Астор Златолист. Сега Андурин е доста голяма държава, състои се от...дванадесет града, ако не се лъжа и двадесетина селца. Жителите на Андурин са най – вече хора, които са имали нужда да напуснат до сегашните си местообитания и да потърсят късмета си някъде другаде или по – точно, такива са били в началото, сега вече има три или четири поколения, които са израснали в Андурин...
-Чакай, чакай, как така, Астор е на...двадесет, само. – прекъсна я Руш.
-Тук времето тече по – бързо, от колкото на Земята. – отговори вместо нея баща му.
-Точно така, Астор е прекарал тук около четиридесет и пет години общо. Но не му личи понеже го е правил на много малки периоди от време и нашият времеви поток не е имал възможност да му подейства. Единственият белег са белите му коси и сивите очи, но очите си той променя посредством магия, така че остават само белите коси. А и при него винаги е било по – сложно, тъй като в тялото му има две души, но за това по – късно, сега да се върнем на Андурин, Построяването на замъка е било споделена мечта, която и двамата са имали и виждайки възможност да я осъществят, се възползват. В началото по крепостта работят само двамата, но с времето към тях се присъединяват различни майстори, които чуват, че Астор и Илияз търсят помощници и са готови да платят. По – късно тези хора се превръщат в първите заселници на Андурин. Градът е построен в обявената за ничия територия между Равенел и Харалдската Империя. Основният проблем, който Андурин винаги е имал е точно Харалдската империя. Тя  е огромна страна, населявана от огромни, подобни на тигри животни, които ходят изправени и са изключително войнствено настроени, но и също така много интелигентни. Основната им лоша черта, освен голямата им любов към войната е че смятат всички други интелигентни видове за по – нисши от тях и правят всичко възможно да ги унищожат или поробят. Но вече не смеят да нападат Равенел, Вирсу или някоя друга от тези страни, тъй като между нас има договор за взаимопомощ и колкото и да е голяма Империята, то тя не е достатъчно силна за да излезе сама срещу шест страни, четири от които са сред най – развитите във военно и икономическо отношение от всички от онази страна на Морето. Сега вече и Андурин е член на Съюза и харалдите не осъществяват толкова често набези срещу него, но все още бъдейки непосредствен съсед на тигрите Андурин е нападан от време на време от малки отряди. – тук Вийра прекъсна разказа си, отпи глътка от сока си и продължи – Сега Андурин, както казах вече, е голяма страна с дванадесет града им множество по малки населени места. Столица е едноименният град Андурин, търговски център е пристанищният град Мозелес, на брега на Окото, което е голямо вътрешно море в онази част на света... – тук Вийра отново прекъсна разказа си, тъй като Астор се върна и се настани при тях.
- Приказка за Андурин ли разказваш Вийра? – попита той.
- Да, ако нямаш нищо против. – отговори му момичето.
- Не, разбира се, тъкмо ще ми спестиш малко приказки на мен. До къде си?
- Разказвам за Мозелес. Но може да ме смениш, ако искаш, все пак си е твоето кралство това.
- М-м, добре, хайде, ще кажа и аз нещо за Андурин – Астор се прокашля и продължи от там от където спря Вийра – Мозелес е четвъртият по големина град в Андурин и главно пристанище на страната, също така търговски център на Андурин. Дълго време градът имаше проблеми с пирати, но сега нещата се по – мирни и рядко се чува нещо за разбойници около пристанищата ми, макар че не се съмнявам, че ги има, но поне не се показват. Други по – големи градове са Блокаст, Мушир и Пилос. Пилос е център на изкуствата в Андурин, там е пълно с всякакви хора на изкуството и навсякъде има картини и скулптори. Много шарен и претъпкан град, честно казано не обичам да ходя там, но понякога се отбивам. Андурин е...страна с едноличен владетел, аз, който има няколко съветници – Илияз, Каркас, Джийв, Курумбур и Манела. Илияз е  вторият по власт след мен и мой наместник в Андурин, когато аз нямам възможност да съм в града. Илияз е също така капитан на Белите плащове, които са нещо като елитни войски на Андурин, в момента са около петстотин души. След него е Джийв, но той се занимава повече с административни въпроси в кралството. Каркас е капитан на разузнавателната дивизия, също така той е известен бивш наемен убиец. Дойде при мен една нощ и каза, че е нает да ме убие, направи ми предложение, каза, че ако го победя в дуел, ще се откаже от поръчката си докато не стане по – добър от мен, но за да го направи ще трябва да го взема на служба и аз се съгласих. Победих го и сега работи за мен.
- Не те ли е страх, че може да ти забие нож в гърба? – попита Жар.
- Страх ме е, че следващия път когато се дуелирам с него ще се окаже по – добър. – отговори Астор.
- Курумбур е заместник командир на разузнавачите, напълно различен от шефа си. Той е тих и постоянно изниква покрай теб, плашещ тип е, но вдъхва доверие по някакъв странен начин. Дивизията на тези двамата също се числи към Белите плащове, но техните униформи за сиви, като Каркас винаги носи черно. И на краят, но не на последно място Манела, придворната магьосница. Живее в своята кула в Андурин, много странно място, а на вратата на кулата винаги пази един млад войник на име Балек, който е лудо влюбен в нея – Астор не издържа и се разсмя – Балек е много интересен, можеш да говориш за каквото искаш с него но, винаги започва да заеква когато някой го заговори за Манела. Иначе момчето е добър войник, но не иска да се запише във войската.
- Как така? Нещо не те разбрах. – прекъсна го Пес.
- Балек е верен на Манела, когато тя дойде в Андурин, той беше с нея. Той не е мой войник, той е неин човек, аз нямам власт над него. Балек й е нещо като лична гвардия. Сега разбираш ли?
- Да, ясно.
- Самата Манела е много добра магьосница. Висока, с гарванова коса, с добре развито тяло, тъмни очи, винаги оскъдно облечена, за ужас и удоволствие на младия Балек. Но също така много мъдра и знаеща изключително много за Магията.
- Как контролираш голяма територия като тази, едва ли тичаш навсякъде? – попита Жар.
- Андурин е разделен на четири региона, всеки регион има областен център, крепост, в която има малък гарнизон Бели плащове и повече Гвардия, която е редовната войска. Четирите окръга са Пулес, Карастоун, Мивир и Андурин. Всеки от центровете се управлява от местен благородник, съответно това са Компи, Рътюпмок, Джийв и аз или Илияз.
- Как да се обръщаме към теб? Ваше височество, милорд или как? – подкачи го Руш.
- Никак, Астор, Асо или нещо такова върши работа. По принцип Андурин е признат за кралство, но аз не се титулувам крал, а лорд, но не искам глупави обръщения от вас. – каза Астор и погледна тримата си спътници, които кимнаха.
- Е това е общо взето за Андурин, а сега ако нямате повече въпроси, ще ида да видя какви коне мога да отмъкна от Микаела за вас. – завърши магьосникът и се изправи.
- Чакай, ще дойда да ти помогна каза Вийра и стана след него.
Двамата пожелаха приятен обяд на останалите и тръгнаха към конюшните. Когато наближиха,
Асо избърза и влезе първи при конете, хареса си един кон и се направи, че го разглежда. Вийра влезе малко след него и каза
- Е, чакам да ми разкажеш какво става.
- Не знам какво имаш предвид, Вийра.
- Ами можеш да започнеш с това къде е майка ми и като цяло защо си ги довел в Ертон. Вярно е че и двамата имат силна дарба към магията, но ми е ясно, че не е това  причината. Слушам те.
Астор въздъхна и се предаде. След това престана да се преструва, че оглежда коня и се обърна към Вийра.
- Майка им е отвлечена от някого, който иска мен и най – вероятно и тях двамата. Нямам и на представа кой е, беше ми пратил бележка по тях. Знам, че ме чака в Къщата и иска да му доведа и другата част от семейството.
- Чакай, чакай, но Къщата е в Дейжа до колкото знам, а там си е самоубийство да идеш, дори и за теб...особено за теб! Бил си затворник веднъж вече там!
- А какво да направя Вийра?! Да оставя майка им да бъде превърната в нещо ужасно ли?!
- Рискът е огромен Астор!
- Мислиш ли, че не знам!? – Астор усети, че изпуска нервите си, за това пое дълбоко въздух и продължи по – спокойно – Какъвто и да е рискът не мога да я остаря да се оправя сама, прекалено ми е скъпа.
- Кога ще я преживееш Асо? – попита го Вийра, също с по – спокоен тон.
- Преживях я отдавна, но това не значи, че не държа на нея.
Вийра се усмихна и се обърна към отворената врата на конюшнята.
- Това стига ли ти или искаш да чуеш още нещо, Пес? – провикна се с усмивка тя.

сряда, 16 февруари 2011 г.

Тихата долина

Тук ще публикувам разказа "Тихата долина". Той не е завършен, допълвам го от време на време като се присетя, всякакви допълнения ще бъдат насяни в тази публикация чрез редактиране :)


Тихата долина

    Вървейки през планината най - накрая съзрях целта си. Грохота на водопада беше оглушителен, двете дъги над него бяха невероятно направо магично красиви и трябва да си призная, че за всичките 700 години, който са видeли моите очи никога не бях виждал такава красота ... Погледнах опърпаната карта за всеки случай и тя потвърди, че не съм сгрешил. Но преди да продължа мисля, че трябва да Ви се представя аз съм Астор Златолист, както казах аз съм на 700 години не съм нито елф, нито джудже, аз съм просто един странстващ магьосник... е добре де не чак толкова прост, за 700 години човек все пак научава нещо, но се отплеснах (имам този досаден навик)... Аз съм човек на 700години, не съм никой известен герой и определено не впечатлявам с външния си вид - висок съм към 1.80 с бяла почти сребриста коса, която е единствения признак за възрастта ми (магьосник съм все пак). Очите ми са кафяви почти черни. Е това май Ви стига за сега, като информация за мен. Като странстващ магьосник аз съм посетил много места повечето от които смятани само за легенда.В същност и сега се намирах на входа на едно такова... Преди близо 60 години бях чул от един търговец за долина, в която всичко било мирно и тихо и разбира се не му повярвах, в тези времена на воини и смърт кой би повярвал? Но след 4 години отново чух за такова място и след като изхарчих значително количество злато се сдобих с карта на ВХОДА(подчертавам само на входа) на тази Тиха долина, и ето ме след близо 60 години издирване 10 от които преминали в скитане из Драконовите планини, аз открих входа към долината.
   С бодра крачка тръгнах към водопада, не се поколебах и минах направо през водата, беше безсмислено в такъв горещ ден да си хабя силите за предпазващи заклинания вместо да се разхладя. Първото което съзрях, когато излязох от другата страна на водопада, беше(както помислих из първом)огнено кълбо, но проследявайки пътя му разбрах, че съм сгрешил. Кълбото се издигна и аз забелязах пламтящата опашка, искрящото тяло и най - накрая блестящия поглед, който за мой ужас беше вперен в мен! Създанието, което беше профучало покрай мен разбира се беше феникс, а аз все още помнех ужаса от последната ми среща с този вид създания, но за мое успокоение този индивид не се интересуваше от скромната ми особа. И след като успокоението ме завладя напълно аз се огледах наоколо, намирах се на висока скала, далеч напред се виждаше доста голям град, а зад него масивна планина зад която залязваше слънцето.От града погледа ми се плъзна по необятните поля, които се простираха, от моята скала, обграждайки града, стигаха чак до неизвестната планина. Тук се сблъсках и с първия проблем - Как в името на Магията да сляза? - не можех просто да скоча, та нали щях да се пребия, намирах се на близо 500м височина. Тук е може би мястото да кажа, че ние магьосниците противно на вярванията, не можем да летим. Наистина владеем някои омекотяващи и забавящи падането заклинания, но от тази височина нито едно от тези, които аз знаех нямаше да помогне. Другия начин за който се сещах беше някой от Орлите да мине и да се опитам да го накарам да ме свали долу, но шанса някой от тях да мине от тук беше малък, а да се съгласи да ме свали още по - малък. Докато се оглеждах за някое по сенчесто място където да обмисля слизането си, чух тихо подсвиркване което се засилваше и след малко забелязах първо двете ръце след това и шлема, а най - накрая и цялото джудже.Което след като се изкачи свали раницата си(която кълна се беше два пъти по - голяма от него), избърса потта си и чак тогава ме забеляза.
 - Здравей магьоснико – каза то. Малките дяволи имаха много изострено чувство към магия. Но взирайки се в багажа му, в който не се виждаше въже, аз го попитах:
 -Как дявол да те вземе се качи до тук?! – явно доловило някаква неумишлена враждебност в тона ми, джуджето отвърна свъсено:
 -Охлади страстите магьоснико – казвайки го посегна към огромния чук висящ на кръста му – нищо не можеш да ми направиш – беше право разбира се, освен изострена интуиция към магията джуджетата бяха напълно неуязвими за какъвто и да бил вид магии и заклинания.
 -Ъ-ъ-ъ-ъ...по - спокойно само се чудех как се качи дотук без въже.
 -Ахаха, това ли било – засмя се то – ами елементарно драги, по стълбата – рече и посочи надолу.Ама разбира се, как не се сетих по – рано, джуджетата имаха навика да си проправят път навсякъде, логично беше да има и стълба.Явно лицето ми е изразявало ясно мислите ми, защото каза:
 -Прости ми магьоснико, просто съм малко изнервен, долу двама глупаци се опитаха да ми вземат златото – след тези негови думи разбрах няколко неща. Първо с какво беше пълна раницата му, второ какви бяха петната по чука му и трето, че долината явно вече не беше толкова тиха колкото е била някога.
-Но не ти се представих – продължи джуджето обърнато с гръб към мен и вадейки нещо от раницата си
  – Аз съм Гарлин син на Гар. Баща ми е владетеля на планината Харанхад – продължи то, отпушвайки металното буренце, което беше извадило от раницата си. Боговете да го благословят, точно за това си мечтаех, за студена джуджешка бира.
 - Харанхад ли?А-а-а имаш предвид планината зад града? – попитах аз.
 -Да, а града се казва Мидълтаун, някога беше Тиха долина, но го прекръстиха, просто стана х-м-м-м прекалено шумен за да подхожда на името си. За времето от две халби, които изпихме, Гарлин ми разказа, че не се разбирал с баща си, който го карал да стане войн, Гарлин искал да стане миньор за това бил напуснал дома.Разказа ми също, че напоследък в долината идвали прекалено много хора и това въобще не било добре за нея. След това се разделихме с най – добри чувства.
    Слънцето вече се скриваше зад планината когато приключих слизането си по стълбата на джуджетата.Стъпвайки на земята зад гърба си чух някакъв завалян глас, който избърбори нещо като че ли на себе си, обръщайки се видях джудже облегнало се на каменната стена с празна халба в ръка и похъркващо, мисля няма нужда да Ви пояснявам  какво се беше случило на джуджето(хе-хе). Обръщайки се с лице към града видях три пътеки, едната водеше към гората която се виждаше в далечината, втората(средната) водеше, както изглеждаше от моето местоположение, към града, а третата отиваше към по – ниските възвишения на Харанхад. Реших, да поема право към града и без това той беше моята цел, нямаше нужда да се залутвам из горите или планините, в гората сигурно имаше елфи, а  в планината бях сигурен, че има джуджета, нито един от двата народа нямаше да приеме натрапник във владенията си. Вървях вече от доста време, когато чух над главата си гърлен писък който не може да бъде сбъркан и още преди да вдигна глава за да потвърдя съмненията си огнено кълбо освети небето и в добавка към гърленото ръмжене чух цвиленето на най – вероятно опърлен пегас. Летящите коне като цяло са ми странни и не знам кой и с какъв акъл ги е създал, но със сигурност не е бил съвсем в ред. Та тези странни създания, наричани пегаси имаха невероятно лошия и мазохистичен(според мен) навик да крадат предмети от гнездата на драконите, макар и бързи малките им криле не можеха да се мерят с тези на драконите и освен ако не проявяха невероятен късмет обикновено пегасите завършваха изпечени и изядени.
 - Странно е нали, толкова малко животно да предизвика дракон? – чух аз да казва глас от тъмното някъде близо до мен, на светлината на следващото дихание на дракона видях висока набита фигура, загърната в катранено черна роба със сиви кантове както ми се стори на моментната светлина на огъня. Това не беше на добре, толкова черни роби носеха убийците от едно оркско племе, предлагащи услугите си на всеки, който може да си ги позволи, а сивите кантове свидетелстваха за достатъчно големите му способности. И въпреки това, ако беше след мен(в което почти не се съмнявах, едва ли имаше народ, който да ме мрази повече от орките) беше грешка да ми се разкрива, защото макар и нескромно да прозвучи аз бях доста сериозен противник. Странника проговори отново:
 - Астор Златолист предполагам? – каза той
 - Самият той – отговорих му аз – какво искаш?
 - Аз съм Харх – Натар от клана Барах , нает съм да те убия, така, че ще се радвам ако умреш бързо. – Цялото му словоизлияние ме отегчи доста, за това след като приключи, не се поколебах и набързо му скалъпих една мълния, която той за жалост усети и отскочи преди да го е ударила, тъкмо подготвях следващата си магия, когато той направи първия си ход. Мъглата беше гъста и се спусна  достатъчно бързо, за да го загубя от поглед. Едва ли щеше да се хване на толкова евтин номер, но защо да не пробвам.
 - Орк от Мъгливите рифове нали – попитах аз, надявайки се да отговори и да се издаде къде е.
 - Имате забележителни географски знания – проехтя гласа му от всички посоки.
Е до тук с евтините номера, съсредоточих се и след миг малки сини пламъци се понесоха около мен, следващия ми ход беше един бърз огнен кръг и май той изохка някъде в мъглата, но нямаше как да се прицеля с нещо по – сериозно, няколко концентрирани залпа енергия също не сполучиха да го уцелят, реших, че стига толкова съм разчитал на късмета си и започнах да редя едно доста ефектно и изтощително заклинание, надявах се само той да не ме усети или уцели с нещо през това време, защото защитните ми способности щяха да са доста отслабени по време на заклинанието.  Явно и той не виждаше добре в собствената си мъгла и няколко от опитите му да ме уцели се разминаха на косъм. Бях готов със заклинанието, затворих очи, изрекох ключовата дума стана светло като ден, отворих очи и го видях, в следващия миг вече хвърлях огненото кълбо към него, той полуослепен  нямаше възможност да реагира и когато се приближих от него беше останала само робата му. Погледнах към небето дракона и пегаса ги нямаше, слънцето също.Главата ми се замая от рязкото повдигане, направих десетина крачки встрани от пътеката и се строполих  уморен до смърт.
  Слънцето ме събуди, освен, че бях мокър от росата ме болеше и главата след снощния двубой. Надявах се да няма други толкова сръчни следотърсачи като снощния ми съперник. Погледнах слънцето, то едва се издигаше над планината, на която бях срещнал Гарлин. Погледнах към града, явно все още се пробуждаше, защото само от няколко комина се виеше пушек. Хванах средната пътека и тръгнах към града с надеждата едно от тези стоманени стълбчета да е на градската странноприемница, защото не бях ял от два дена, а и след снощи изпитвах силна нужда от обилно хапване. Когато стигнах до града слънцето вече беше над  входа на долината, а самия град представляваше пъстра картина от всички народи събрани заедно. Имаше елфи, джуджета, гоблини, дори два огъра видях, а разминавайки се със странна закачулена фигура ме лъхна мирис на бик а и май чух копита, така, че като че ли току що се бях разминал с минотавър, създание което никога не бях срещал лице в лице. Видях също кентаври, а минавайки покрай една сграда(може би нещо като банка) съм почти сигурен, че едно от дърветата отпред ме проследи с поглед, което може да значи едно единствено нещо, това бяха тренти(горски създания, пазещи гората от мародери, вече останали много малко) огромните пазители, рядко напускаха горите си и за това се смятат за почти изчезнали, но те са по – силни от голем и могат да взимат самостоятелни решения за разлика от последния. 
      Скоро стигнах до гостоприемница в която никой с никого не се бореше, в няколкото които бях подминал въпреки ранния час имаше между расови кавги,  характерни за градовете, в които се срещаха толкова много раси. Тази която избрах беше чиста и без много посетители въпреки разположението си близо до центъра на града, уханието на ароматната вода, която ханджията или ханджийката бяха пръснали сутринта когато са отворили все още се усещаше. На една маса стояха няколко закачулени фигури, които само можех да предполагам какви са, но съдейки по цвета на наметките им и белите кичури подаващи се изпод качулките на двамата от тях ме навеждаше на мисълта, че това са Тъмни или наричани още Нощни елфи. На масата в средата седеше група джуджета които от рано бяха хванали халбата и вече се смееха високо без да обръщат внимание на мрачната компания в ъгъла. Любопитството ми надделя и се опитах да чуя разговора на елфите, но се сблъсках с доста сериозна психическа преграда, а един от тях повдигна глава и изпод качулката му проблеснаха две очи изпълнени с презрение и гняв, след което той отново се наведе. Реших да не нахалствам повече, не исках да се изправя срещу четирима магьосници елфи или в най – добрия случай един маг и трима опитни мечоносци. Насочих се към една маса близо до противоположната на елфите стена, скоро покрай мен се завъртя и ханджията, който противно на широко разпространената представа, беше висок, слаб, с малки живи очи, мазна прошарена коса, на пръв поглед чисти дрехи и бяла, леко захабена престилка.
 - Мога ли да Ви помогна господине? – попита той учтиво
 - Какво можете да ми предложите за закуска?
 - Прясно изпечен хляб, сирене и маслини за пиене плодов сок или бира, за десерт ябълков сладкиш.
 - Звучи добре, донесете от всичко и за пиене халба бира.
 - Веднага! - и той изчезна.
Загледах се в елфите, те спореха за нещо, въпреки че не чувах разговора и привидно стояха спокойно се виждаше как някой от тях са стиснали ръце до толкова, че кокалчетата им бяха побелели . Зачудих се за какво са дошли толкова далеч от домовете си, вярно наблизо имаше гора, но те едва ли живееха там, прекалено близо до хората и джуджетата, а и не се спогаждаха никак с драконите, а наоколо със сигурност имаше доста драконови гнезда. Нощните елфи обичаха самотата и живееха далеч от другите народи. Реших да питам ханджията за тях, той сигурно беше чул нещо, хората с неговия занаят неизменно чуваха клюки, слухове а понякога дори истини. Малко след като бях завършил размислите си дойде и той с огромна табла в едната ръка и халба в другата.
 - Бирата....ето и закуската, дано ви е вкусно - каза той и тръгна към джуджетата които викаха нещо неразбираемо, а аз без да се помайвам повече се заех с хляба и маслините. Беше невероятно вкусно, кекса също беше чудесен, дори си поръчах второ парче и след като ханджията го донесе аз го попитах за елфите
 - Кажи ми защо те са тук – казах аз, посочвайки с поглед групата в ъгъла.
 - Има много клюки за тях, а и тези не са единствените, из града са се пръснали малки групи, говори се, че са шпиони и са част от по – голяма войска която ще нападне Синята гора която е на изток от тук. Някакъв тяхна скъпоценност била там, елфите от гората я били откраднали, други твърдят, че са дошли за да нападнат джуджетата живеещи в Харанхад – всичко това ханджията избърбори много бързо, хвърли един изплашен поглед към елфите и изчезна. А аз почнах да мисля над думите му, не беше невъзможно да са тук заради скъпоценност която е в горските им събратя, преди няколко стотин години  имаше жестоки боеве между трите основни рода на елфите. Но да дойдат до тук през Драконовите планини почти не можех да го повярвам, може би трябваше да отида да проверя, гората беше близо. Замислих се за втория слух който беше споменал ханджията, не го вярвах, въпреки, че двете раси не се обичаха, елфите не нападаха джуджетата в техните планински владения, сред камънака „красивия” народ не се чувстваше добре, а малка група изпратена с цел да върне открадната скъпоценност щеше да се залута безнадеждно или да бъде избита. Май единствения начин беше да отида до гората и да се опитам да говоря с елфите живеещи там, ако не ми кажеха за какво става въпрос, щях да кажа, че съм искал да ги предупредя и щях да си тръгна, но това щеше да стане по – късно, а може би дори чак утре, сега исках да разгледам града. След като платих, излязох из вече претъпканите улици и тръгнах без определена цел, просто се размотавах и разглеждах, търговци ми предлагаха стоките си, сергиите им бяха пръснати из целия град, нямаше обособен пазар или дори и да имаше аз не го забелязах. Освен шарената тълпа града нямаше много да покаже, не впечатляваше с блясък или архитектура, дори и някога да е бил спретнат сега в него цареше единствено хаос. След като се нагледах реших, че е време да изляза малко на тишина, намерих една малка странноприемница в която си взех стая и след това напуснах, насочих се към портата на града, беше само една тъй като стената около града не представляваше пълен кръг, а само половин, края на града опираше буквално в планината и от там нямаше стена. След доста усилено борене с тълпата успях да се измъкна навън и тръгнах към гората. Сутринта не бях забелязал, но от града започваше павиран път, който се разклоняваше към планината и гората, поех по пътя към гората. Макар града да беше на близо глъчката не се чуваше и единствения шум беше пеенето на птиците и моите стъпки по пътя. След известно време наближих границите на гората, пътя свършваше там където се извисяваха първите дървета. Реших да си изпробвам късмета и тръгнах право към гората, но щом навлязох под сянката на най – близкото се чу свистене и една стрела се заби до крака ми.
 - Идвам като приятел, не искам да сторя нищо лошо – извиках аз към невидимите си нападатели и се опитах отново да навляза в гората, този път ме спасиха само рефлексите ми, чух свистенето и успях да се наведе, а стрелата прелетя покрай главата ми и отскочи от пътя някъде зад мен. Да чакам до свечеряване и да се опитам да вляза тогава щеше да има същия ефект, ако не и по – лош, защото елфите щяха да виждат все така добре за разлика от мен.
 - Искам да предупредя владетеля на гората за наближаваща опасност... – отново никакъв отговор – добре ще му предадете ли писменото ми съобщение, ще го оставя ето тук – след тези си думи се замислих и скалъпих набързо една магиика, клекнах  и докоснах земята под себе си, след нужните думи вдигнах бавно ръка, а в нея държах тънка каменна плочица, на която пишеше всичко което исках да говоря с владетеля на гората – Ето оставям го тук и си тръгвам – при тези си думи се обърнах и тръгнах обратно към града, след няколко крачки чух лек шум и благодарение на малко проследяващо заклинание усетих, че плочката е преместена навътре в гората, обсега на заклинанието беше малък, но това ми стигаше да знам, че въпросите ми ще стигнат до върха на гората.
 Нямах повече работа, а и след няколко часа сигурно щеше да се стъмни, за това тръгнах към града, обмислях дали да обиколя и да вечерям някъде из града или да си поръчам вечерята в странноприемницата, в която бях отседнал, реших, че ще се прибера в странноприемницата, а след като хапна ще си легна и ще се опитам да се наспя. Тълпата в града беше все така голяма и наистина докато стигна до временното си местообитание слънцето почти се скри зад Харанхад. Беше рано още и не бях гладен, за това се качих в стаята си, изпънах се на леглото и се замислих за елфите от сутринта, за посрещането на Горските. Скоро стомаха ми се обади и реших, че е време да вечерям. След като хапнах си легнах и съм заспал.
   

                                                          Магии в нощта


     От много пътувания съм си създал навика около себе си да поставям леки магически прегради, които да ме събудят ако някой се опита да ме доближи. Но този път не се събудих, защото някой беше прекосил една от тях, а защото я беше премахнал направо. Скоро чух и шум сякаш някой се катереше към прозореца ми. Останах да лежа, който и да идваше изненадата щеше да е на моя страна. Прозореца се открехна и след малко на светлината влизаща през него се очерта приклекнал силует, реагирах светкавично, магическия заряд полетя към него, но той почти с лекота се метна под него, претърколи се и се изправи до леглото и аз вече се готвех да му метна нещо по - гадно, когато той реши да се идентифицира.
 - Чакай, чакай...идвам с мир, не искам да ти сторя нищо – каза нервно странника с мелодичен глас, който ако не бърках принадлежеше на елф. И сега като се загледах, дори и на тази светлина можех да позная какъв е.
 - С каква цел премахна защитите ми и влезе с взлом в стаята ми?!
 - Аз съм пратеник на кралица Ти – Атан, праща ме във връзка със съобщението, което си пратил по – рано днес.
 - Това не оправдава влизането ти с взлом.
 - Кралицата ме изпрати и каза да те заведа на всяка цена!
 - На всяка цена значи… - промърморих по – скоро на себе си, макар да съм сигурен, че елфа ме чу. За миг се замислих дали да не проверя до къде е готов стигне за да ме отведе, но реших, че не си струва.
 - Човек не може и да се наспи дори! Добре, хайде да идем при твоята кралица, любопитен съм с какво съм заслужил тази чест…да бъда измъкнат от леглото посред нощ.
Елфа се изхили на пресилените ми възмущения и вече се готвеше да излезе от там от където беше влязъл, когато се спря, обърна се, погледна ме, усмихна се и каза
 - Може ли да подложа на съмнения вашата човечност – и скочи през прозореца. Освен нахален беше и остроумен, сигурно беше и млад, по – зрелите елфи просто не си падаха по такива изказвания. Докато завърша тези си размисли и аз вече бях до него на земята.
 - Впечатлен съм, имайки предвид възрастта ти – каза елфа
 - Какво, по – стар съм от теб ли? – попитах аз невярващо, макар според мен елфа да беше на около 100 – 150 години.
 - Та аз нямам 100 дори, камо ли 700 – след тези си думи той вече се смееше с глас.
 - Тихо, приятелю ще събудиш съседите.
 - А ние не искаме това – отвърна той сериозно, но очите му все още се смееха.
След това среднощния ми посетител се втурна с всички сили по посока градската порта. Това колкото ме учуди толкова ме и разсмя, младите елфи обичат да се показват пред обикновените хора, че са над тях. Странното беше, че моя млад придружител знаеше кой съм, но въпреки това ме предизвикваше с държанието си, а аз като любезен гост, какъвто щях да бъда в гората, защо да не приема. Заклинанието беше лесно, „Пет уодахс” или  буквално преведено тъмна стъпка, позволяваше доста бързо придвижване на къси разстояния през кратък интервал. Скоро настигнах спътника си
 - Мисля, че не ми каза как се казваш – казах аз
 - Фулл И – Утан, приятелите ми казват Фули – отговори елфа с усмивка на лице
 - Фули ?! – попитах озадачено
 - Необичайно нали? – отговори Фулл, след което наблегна на крачката си и скоро отново ме поведе в надбягването.
     С наближаването на градските порти, той леко се отклони в посока към стените и засилвайки се още повече, отскочи  двадесетина крачки преди стената и с от тренирано движение заби кинжал между два камъка някъде около средата на стената, стъпи на него и тръгна да се катери по стената. Аз разбира се като един уважаващ себе си магьосник прибягнах отново до изкуството си,  „Муд анемо”(винаги ми е звучало абсурдно)  Магията представляваше  образуване на нещо като трамплин от въздух, трудно ми е да го обясня. Много млади магьосници се забавляват с тази магия, което неминуемо води до тяхното изнемогване, тъй като еднократното й ползване е безобидно, но честото й ползване натоварва човека и го уморява бързо. След като използвах магията си успях да се метна, чак до върха на стената, където сварих тъкмо да подам ръка на своя млад приятел, който се изненада искрено и за малко не падна от стената. След като и двамата се озовахме на стената, аз дишащ леко учестено, а елфа доста по – тежко от мен(което трябва да призная ме накара да изпитам задоволство) реших, че се свършило с нашето своеобразно състезание. Е очевидно грешах, младия елф след като си пое въздух ме погледна с широка усмивка и пъргаво се метна от стената на поляната и вече тичаше към гората. Честно казано ми ставаше досадно, в такава тиха нощ беше срамота да се надбягваме, но това разбира се не значеше, че щях да го оставя да ме победи. След като и аз се приземих успешно на земята, наблегнах на крачката без да използвам никакви магии и скоро скъсих дистанцията помежду ни, когато моя водач усети това, се обърна назад и след като ми се ухили, увеличи темпото и отново дръпна напред. Тук вече по причина, че играта ми беше станала досадна, а и бях в заядливо настроение не се сдържах и тропвайки по – силно при една от крачките си, и изговаряйки в същия момент правилните думи аз успях да създам неравност в земята пред него, в която той се спъна, но за мое нещастие не успя да падне, а пъргаво се подпря на ръка, превъртя се веднъж във въздуха и стъпи отново на крака. Въпреки неуспеха си успях да го настигна.
 - Това не е честно, от ваша страна. – уважителното му обръщение поне имаше смисъл, щом бях по – възрастен от него.
- Кое?! – попитах аз, правейки се на ударен.
Елфа се изсмя и след малко навлязохме в гората. Тук номерата приключиха и вече се придвижвахме в по – бавен ритъм, който постепенно премина в бавно ходене.
- Защо тичахме до тук, като сега спряхме? – трябва да призная, че бях в особено настроение след състезанието, въпреки че ми беше дотегнало в един момент сега се чувствах се като млад магьосник в Академията, който просто иска да се изфука с уменията си.
 - Тази част от гората се охранява от един от роднините ми, който хич не одобрява държанието ми. Най – вероятно и той е стрелял по теб по – рано днес. – тези думи той изрече полушепнешком, сериозно и постоянно озъртайки се наоколо.
 - Да те питам нещо друго тогава – това отвлече вниманието му от горските сенки, в които дори аз усещах спотаените елфи – защо Синята гора или хората са й измислили това име? – това успя да до разсее спътника ми и той дори се усмихна след което ми отвърна загадъчно
 - Хм, ще видиш.
Официалното му обръщение вече го нямаше, но пък нямах нищо против, младия елф ми беше станал симпатичен и да ми говори на ти ми беше съвсем по вкуса.







Синята гора


     След последните ми няколко въпроса и загадъчни отговори на моя спътник и двамата се умълчахме и аз се възползвах да разгледам гората през която вървяхме. Тя беше дъбова или от някакви подобни на дъб дървета, бяха много високи и дебели, очевидно гората беше на много стотици години и нищо чудно сегашните й обитатели да я населяват от също дълъг период време или дори те самите да са я засадили, нямаше да е първият такъв случай. Реших да задоволя любопитството си и да попитам Фулл:
- Хрумна ми един въпрос. –  започнах аз.
- М-м-м? – измъкна се от мълчанието си младия елф.
- Вие ли сте засадили гората, и ако да кога, а ако не то от кога живеете в нея?
- Но това са два въпроса!  – направи се на възмутен среднощният ми гост – Но добре-е-е-е ще ти отговоря, защото неспирна е жаждата на магьосниците за знания и винаги задават въпроси, дори и тези от тях живели стотици години, обиколили половината свят...
- Добре, добре, стига за биографията ми, ще ми отговориш ли? – прекъснах го аз.
- О! Да, извинявай, отплеснах се малко. Не знам, а сигурно и никой не знае кой е засадил гората и дали тя не е порасла  от само себе си, това по първия ти въпрос. А по вторият – живеем тук от около деветдесет или някъде там години, самият аз имам съвсем смътни спомени за преместването ни тук. Това стига ли ти? – завърши той
- Да, благодаря ти. – отвърнах аз и двамата отново се умълчахме.
Гората имаше характерната за населяваните от елфи места магическа атмосфера, въздуха буквално тежеше от магия, което говореше, че владетелката на Синята гора беше от типа магьосници и то доста силна, ако се съди по атмосферата. Скоро навлязохме в „градът” на елфите, казвам го така, защото елфите не строят като нас(друг народ, какво да ги правиш), те нямат крепостни стени в горите си, строят домовете си на дърветата, къщите им се подвизават на дървени платформи закрепени за стволовете на дърветата. Но това не трябва да ви подвежда, че живеят в хралупи като катерици, къщите им са хубави, някои дори огромни(обикновено на владетелите), дори луксозни и много уютни след като свикнете със странното им положение. Може би основната причина за такъв вид строителство са многобройните пъти когато елфите са имали проблеми с другите раси. От къщите на елфите обикновено виси въжена стълба, а домовете им са свързани помежду си с въжени мостове, ако някои ги нападне те просто прибират стълбите си и няколко стотици или хиляди дървета се превръщат в своеобразна крепост от която елфите засипват враговете си със стрели(не рядко горящи или отровни). Разбира се винаги можеш да запалиш дърветата, но те много често са омагьосани и огън не ги лови. Границите на града се познават по, кръг най – често, от дървета, които не са застроени, те са наблюдателници, но горския народ разполага с постове и навсякъде из горите си, като са най – многобройни по границите им.
  Вече бляхме влезли в града и напрежението от вперени погледи и насочени стрели в гърба ми малко отслабна. Някои елфи ни гледаха с интерес, други въобще не ни обръщаха внимание, а моят водач ме поведе право към едно огромно дърво, дори и сред тези гиганти, покрай ствола на което се виеше масивна и явно перманентна дървена стълба. Дървото освен с размерите си се отличаваше и с цвета си, то беше...синьо. Почнахме бавно да се изкачваме по стъпалата и забелязах, че никъде няма междинни площадки на които да спрем или на които да има охрана. Изкачването ни  отне известно време и аз преброих около триста стъпала, които след като приключиха стояхме пред масивна врата от син кристал, сложена в дървена, синя рамка, двете й крила бяха оформени като дървесни листа, краищата на които бяха завити в горните си краища. Наистина красива изработка. Фулл И – Утан се приближи до вратата и с плавно движение я разтвори, а аз влязох след него в тронната зала на Владетелката на синята гора, Ти – Атан.
       
        Залата представляваше  огромна стая издълбана в ствола на дървото и най – вероятно чрез магия направена да изглежда по – голяма. В две от стените  имаше врати, които бяха отворени и се виждаше, че водят някъде, може би към други дървета, което обясняваше защо дървото имаше перманентна стълба, обитаващите го елфи винаги можеха да избягат през някоя от тези врати и след това магьосника, който ги поддържаше да ги затвори. Всеки от присъстващите елфи беше облечен  в синя роба като наситеността на синьото варираше и съдейки по това, че кралицата беше облечена в небесно синьо предположих, че колкото е по – тъмен цвета на робата, толкова по – нисък е ранга на елфа. Когато стигнах до средата на залата, кралицата стана от трона си и се приближи към мен, тя беше облечена в небесно синя роба, косата й беше дълга и черна, очите й кафяви, а кожата бледа. В залата също не се виждаха стражи, но знам ли какво се криеше под тези широки роби.
- Добре дошъл в моето владение Астор Златолист. – започна кралицата.
-  Удоволствието е изцяло мое кралице Ти – Атан. – отвърнах аз и се поклоних дълбоко. След като се изправих забелязах одобрение в нейния поглед и неприязън в погледа на най – близкия до трона й елф. Но какво да направя, като не ме харесва, не ме харесва, негова си работа.
 - След като свършихме с любезностите, можем да преминем към основния въпрос.  – кимнах с глава, очаквайки тя да продължи – братовчеде Утан, благодаря ти, че въпреки късния час успя да доведеш госта ни невредим – при тези си думи тя като че ли за миг погледна един от елфите, който й се падаше отдясно, но не можех да съм сигурен. Дали пък не ме грозеше опасност в гората, нямаше особено значение дали съм магьосник или не, стрела в гърба си е стрела в гърба. – сега, ако ни извиниш би ли изчакал отпред докато те извикам отново.
- Както заповядате ваше височество. – каза младия ми спътник и след като се поклони, излезе заднешком и затвори вратата след себе си.
-  Първо искам да кажа, че беше много любезно от твоя страна Астор да ни предупредиш за Нощните елфи в града и за слуховете, въпреки че ние вече знаехме за тези неща. – след тези си думи тя леко кимна с глава в моя посока, а аз от своя страна се поклоних малко по – дълбоко.
 - Надявам се да съм ви помогнал поне малко, ваше височество – казах аз.
 - Бих казала, че по – скоро тепърва ще Ни помогнете г-н Златолист. – какво, играеше ли си с мен, с тази смяна на обръщенията, не обичам такива неща. – Сега ще ви разкажа как стоят нещата, а вие ще решите дали ще ни помогнете.
-  Радвам се, че имам някакъв избор. – казах аз, леко раздразнен.
- Как смееш, ти, човек жалък – започна един от елфите и бръкна под робата си където най – вероятно държеше някакво оръжие, моята реакция също не закъсня и с помощта на голямото количество свободен магически заряд във въздуха успях бързо да си докарам по една огнена топка във всяка ръка, но Ти – Атан ни усмири доста бързо.
-  Престанете и двамата! – прогърмя гласа й в цялата зала, моите огньове изгаснаха от само себе си или най – вероятно тя ги изгаси, а меча на елфа издрънча на пода и той смутен се наведе да го прибере, след което се върна на мястото си. Значи магическия заряд в гората не беше свободен, а беше част от нея. Впечатляващо, колко ли силна беше всъщност...май не исках да разбирам. Елфът все още  мъмреше някакви извинения, когато реших, че макар и да бях провокиран трябва и аз да поднеса извиненията си пред владетелката.
 - Простете ми ваше величество! – казах аз, падайки на едно коляно – Нямах право да застрашавам един от поданиците ви пред вас.(това си беше скрита заплаха към войнствения елф, но...)
 - Изправете Астор Златолист, вие нямате вина. – изрече тя, с по – спокоен тон – та да се върнем на разговора си, ще бъда лаконична, защото времето ни напредна. Да, ние откраднахме един амулет от тъмните елфи преди няколко месеца, тъй като смятаме, че нашият род има законните права над тази скъпоценност. Но докато групата, която беше изпратена да върне амулета се е връщала обратно е била нападната от засада някъде в Драконовите планини от отряд джуджета, моите хора бяха малобройни и джуджетата за жалост са ги надвили и са откраднали амулета, така че сега той е в съседите ни. – завърши тя. Докато слушах разказа й в главата ми се завъртяха няколко въпроса – първо къде ли отиваше Гарлин, който срещнах да излиза от долината, какво носеше наистина в раницата си, но пък дали не бях и прекалено подозрителен към джуджето. От тези ми размишления ме откъсна кралицата, която продължи.
- Молбата ми към вас Астор Златолист е да ни помогнете да си върнем амулета. Какво ще кажете?
 - Първо искам да попитам, дали мога да знам кой е амулета, който джуджетата са взели?
-  Разбира се, амулета е много добре познат на всички, които се занимават с нашето изкуство, той е Ниня. – отговори ми тя. Ниня?!Сериозно? Амулета се считаше за загубен по време на между родовата война преди стотина години, легендата беше, че Ниня, изкован от Благородните елфи преди много векове и подарен на върховните владетели на Горските като знак на благодарност, засилва магическите способности на притежателя си. Не исках да мисля колко силна би била елфата пред мен с този амулет на красивата й шия, но трябваше да й се признае, че ме беше хванала натясно, първо за мен се говореше, че съм приятел на елфите и това си беше така и второ аз бях от тези магьосници, които търсят точно такива реликви, желанието ми да държа Ниня в ръцете си беше неудържимо, явно тя добре знаеше кой съм и капана й беше умело заложен, нямаше как да й откажа. На глас казах само:
- Ниня - тя ме погледна с очакване – добре кралице, ще ви помогна. Хванахте ме на тясно, признавам. Какво искате от мен?