Старият войник

Мека пролетна вечер изпълнена с аромат на треви и цветя, се разстилаше над пътя водещ от Викториянския хан към изгубените порти на легендарният град Андурин. Някъде по този път, където вървяха и минаваха неизброими върволици от кервани и хора, се намираше малък хан с излющена табела, на която не личеше нищо. Аромат на прясно сготвена храна се носеше от вътре, а весела глъчка привличаше закъснели пътници към малката постройка.

Вътре на една маса близо до бара седяха четирима стари войници, които бяха редовни клиенти, въпреки че живееха много далеч. Разговорите им винаги се въртяха около стари военни истории и тази вечер не беше по - различна. Този път си говореха за Астор Златолист, който всеки от тях беше виждал по различно време, а един от тях в младежката си глупост дори беше имал късмета да кръстоса меч с него и да оцелее да разказва. По спомен разговора им беше нещо от рода на...

- Разбира се, че го помня! Величав, целият в бяло - Белият вълк! С развята бяла грива, върху снежният си кон Амрот и с меч в ръка! Винаги най-отпред, водещ атаката!
- Да! Този меч, единственото нещо, което не беше бяло по него. Странна птица си беше лорда... - включи се втори, който беше служил за малко под Златолист като наемник.
- О, помня го...видях го ясно, когато замахна към мен и с един удар ме свали счупвайки моят меч на две... - обади се и неразумният в младините си. - Черна ножница, с червено черна дръжка. Оръжие на демон, така казваха!
- О, как проблясваше на слънцето този меч...Мюген му беше името и не меч на демон, а изкован от Огънят и даден на лорда, защото негов аватар в този свят беше той. А може и още да е, аз не вярвам, че е мъртъв.
- За герой беше създаден и герой стана... - допълни трети, с носталгия в гласа.
- Живее си някъде богато и спокойно, а ние се блъскаме да преживяваме сега, като няма войни... - обади се неразумният.
- Ще се появи пак, сигурен съм! Винаги беше готов за бой! Такъв мъж не може да живее без да се бие! - обади се отново наемника.
Четвъртият, който си пиеше и не се включваше в разговора се обърна към ханджията - стар мъж, с дълга бяла коса и черен елек метнат върху простата му селска дреха.
- А ти какво мислиш, ханджию?
- Хмм? Че какво ще знам аз? Може и да е жив, може и още да се бие...един дявол го знае! - завърши ханджията, като хвърли поглед изпълнен с яд и носталгия към черно-червената дръжка подаваща се изпод бара...


П.П. Това е кратка история за Астор Златолист, която ми хрумна докато слушах Оловният войник на Тангра. Ако искате да знаете повече за Астор може да прочетете недовършените "Търсене", както и "Тихата долина". Имайте предвид, че и двете са в доста "работен" вариант и може да са пълни с грешки = D. Намират се на този блог.

Северната хижа - Истории от Планината

Малката група туристи вървеше по тясната пътека вече два часа. Навсякъде около тях имаше високи преспи сняг, борове и...тишина. Слънцето почти се беше скрило зад хребета, почваше да става студено.

- Не върви на добре. - каза Дирна. - Не трябваше въобще да тръгваме от хижата.

- Спокойно, скъпа – опита се да я успокои съпруга й Ервин – Няма от какво да се притесняваш, всичко ще е наред. Дори и да не стигнем до колата, ще спрем в заслона, който беше надолу по пътеката. Там със сигурност ще има дърва, с които ще запалим огън, а и ще имаме покрив над главите. - Ервин прегърна жена си и тя се сгуши силно в него.

             

Останалите четирима от групата не казаха нищо. Дирна беше започнала да се паникьосва откакто слънцето беше почнало да залязва, но до сега успяваше да се владее.

-Хайде, да продължаваме - каза синът им Гарв. - Колкото повече път минем преди съвсем да се мръкне, толкова по – добре. Групата потегли отново.

  Пътя между хижа Планчинка, на края на пътя и хижа Връх беше известен и лек туристически маршрут през лятото, но зиме ставаше по – опасен, тъй като снега скриваше много от корените и камъните по пътеката. За щастие поне маркировката по дърветата се виждаше.

-Не че искам да внасям допълнително притеснение, но Дирна може е и да е права,  трябваше да останем във Връх до утре. - рече стария приятел на Дирна и Еврин – Ронън.

- Да, хайде да се  връщаме, май ще е най – добре. – включи се и брата на Ервин, Тинф

- Не. Това не е добра идея, до никъде няма да стигнем! – каза Гарв. - Ако спрем да се вайкаме и продължим ще стигнем поне до заслона, където спокойно ще пренощуваме!

- Как точно, като е тъмно като в рог вече?! – тросна се чичо му.

- Ако спрем да се тюхкаме и вайкаме като малки деца, може и да успеем до проклетия заслон и да се спасим от студена смърт, вместо да се лутаме по пътеката и да останем в средата на нищото посред нощ! - не издържа Гарв.

- Все се правиш, че много разбираш, Гарв, но нищо не ти е ясно, хижата е много по – близо!

- Гарв е прав, Тинф, не можем да се върнем до хижата.- намеси се Ервин - По – добре е да продължим, хайде.

Въпреки усилията на групата, те се влачеха едвам-едвам, тъй като не виждаха почти нищо, а камъните и корените под снега не им помагаха особено. Скоро слънцето съвсем се скри и нощта се спусна над тях бързо и неочаквано.

- И сега какво, разбирачи? - попита жлъчно Тинф. - Ще си останем тук, само защото не обичате да слушате другите?!

 - Точно ти ли го казваш това?! - избухна Гарв, на който глупостите на чичо му вече му идваха в повече.

- Спокойно, мило – опита се да го успокои последния член на групата им и приятелка на Гарв Ерлин. - ще се оправим.

- Ще се оправим, но не ако слушаме него и постоянното му обвиняване на другите! - отвърна й Гарв и се отдалечи малко от групата, след което започна да вика към гората.

 - Арлякиеее! Арлякиее!

- Трябва да го заведете на лекар това момче – рече Тинф. - Какво си мисли че прави сега?

- Вика неволята – отговори му Ерин. - дано само „тя“ да реши да му отговори. - всички я гледаха странно.

- Вие съвсем нищо не знаете май за планината си? Легендата е, че близо до тази пътека се намира Северната хижа...

- Глупости са това, само легенда... - прекъсна я Тинф, но беше срязън от Дирна.

- Би ли млъкнал за малко и да я изслушаме!

Ерлин продължи

– ... проблема е, че никой не може да стигне до Хижата, ако никога не е бил там и е човек, за това трябва да го заведе нещо, което не е човек. Гарв сега ни вика водачи, дано да отговорят.

– Не сте ли големи да вярвате в такива неща? - попита Ервин. - Всички сме малко отчаяни, но...

– Тук са. - прекъсна го Гарв, който се беше присъединил отново към тях.

– Кой?! Тук сме... - започна Тинф, но в следващия момент всички видяха че от гората към тях се движат светлинки.

– Какво е това? - попита притеснено Дирна.

– Това са тези, които ще ни спасят от измръзване. – отговори й Гарв

Малко след тези думи на момчето от гората изникнаха десетина ниски, но набити човечета, всяко носещо по един фенер и беше облечено в дебели вълнени дрехи и с бели наметала на гърбовете. Дългите им бради бяха във всякакви цветове и форми.

Малката групичка туристи се скупчиха заедно в средата на и без това тясната пътека. Навсякъде около тях бяха джуджетата. Едно от тях излезе напред и се приближи към групата. Гарв също се приближи към джуджето, отмятайки качулката си. Джуджето свали своята, разкривайки дълга червена коса и ясни зелени очи.

– Трябва много да си го закъсал за да ни викаш, приятелю. - каза с гърлен глас то.

– Или вие или студ и смърт, Баркхмут. - отвърна Гарв.

– Така е, Майка ни не е милостива, особено сега. - обади се едно от джуджетата зад него.

– Е, ще ни помогнете ли? - попита Гарв.

– Ще, ще, но ще трябва да ни дадеш нещо в замяна, както винаги. - каза Бархмут – И ще трябва...

– Даа, да, знам. Ще трябва да е сега. - рече Гарв, след което излезе от пътеката и спря на няколко крачки от останалите.

– Мило...

– Спокойно Ел, в Планината е малко по – добре. - отвърна й с усмивка Гарв. След това се съсредоточи в краката си. Всички погледи бяха събрани в него, джуджетата си шушукаха и се побутваха едно друго. Баркхмут се обърна към Ерлин

– Знаеш за способностите му? Изненадан съм, той доста потаен, когато се отнася до тях.

– Какви способности? - попита майката на Гарв.

– Синът ви има известна власт над елементите на природата, като най – вече над огъня и в известна степен над въздуха.

– За жалост, благодарение на вас, състоянието на това от което черпи сили сина ви е доста лошо. - обади се отново другото джудже. - И това трябва да ви притеснява, защото всеки магьосник е силно афектиран от замърсяването и боклуците!

 - Какво се опитва да направи? - попита Ерлин.

– Да разтопи снега изглежда, но не знам защо. - отговори й Баркхмут.

Около Гарв вече се заформяше кръг от земя, върху която нямаше сняг. Момчето седеше в средата с леко вдигнати ръце. След малко ги свали и се размърда, от земята под него се издигаше лека пара, той седна.

– Ама... - понечи да се възпротиви майка му, но Ел я спря.

Гарв вдигна ръце и затвори очи.

– О, там има желязо! - обади се Баркхмут. - Това може да е трудно....

– Има много неща, които трябва да ни кажете – каза Дирна на Ел.

– Да, вече явно ще трябва да ви ги кажем, но ще е като стигнем в Хижата. Става ли?

– Добре. - каза майката и всички продължиха да наблюдават Гарв.

Пред него, точно под ръцете му земята беше набъбнала и от нея нещо се опитваше да излезе. Лицето на Гарв беше цялото червено и запотено. След малко земята се разпука още повече и от нея започна да се подава нещо. То след малко излезе от земята и се зарея между тревата и ръцете на момчето. По размер беше около 5-6см в диаметър, със сивкав цвят и блестеше на светлината на фенерите. Гарв го хвана във въздуха и го притисна между дланите си.

– Какво беше това? - попита Ервин.

– Парче желязо, направо от земята, синко. - отговори му едно от джуджетата. - Но да видим какво ще направи от него, любопитен съм.

Още няколко минути магьосника не помръдна от мястото си, а погледа му беше съсредоточен в стиснатите му ръце. Тревата около него беше започнала да се заскрежава, но той още се потеше обилно. След още няколко минути Гарв въздъхна тежко, разтвори ръцете си и се изправи. Баркхмут се приближи към него и пое това, което магьосника държеше. След това се обърна към останалите джуджета с усмивка на лице.

- Какво мислите, достатъчно ли е това за да приемем молбата за помощ, на тези човеци? – хванал с две ръце той държеше издължено парче желязо, около 10см дълго, с формата на кристал, по който бяха издълбани странни руни.

 Въпросът му беше посрещнат от бурни викове на одобрение.

- Е, намерихте си водачи. – каза предводителя на джуджетата. – Койн, Дойн! Излезте напред.

Двете джуджета, които пристъпиха напред, бяха като че ли по – големи от другите, както на ръст, така в раменете. Брадите им бяха стоманено сиви, сплетени на две тежки плитки, а на кръстовете им висяха брадви. Тези двамата също така бяха и единствените, които още не бяха свалили качулките си, така че лицата им оставаха скрити. Гарв, който се беше присъединил към спътниците си, каза

- Тролдрапсмъни*. Интересно.

- Какво? – попита баща му.

- Ловци на тролове. – отговори му той.

- В тези планини? – попита учудена Дирна.

- И аз не съм чувал да има, но…

- Хайде, човеци, тръгваме. Пътя до Хижата не е лек, а вие се уморявате бързо и сте непохватни в тъмното. – прекъсна ги един от Ловците, след което тръгна през снега, оставяйки лесна за следване пътека след себе си.

- Довиждане, приятелю. – каза Баркхмут и двамата с Гарв си стиснаха ръцете. – Елате ми на гости някой път.

- За нас ще е удоволствие, принце. – отвърна му момчето и двамата се поклониха един на друг, след което групата тръгна по новата пътека.

Другия драпсмън, тръгна редом с тях.

- Извинете брат ми за припряността му, той хич не обича да се мотае. – каза джуджето и продължи – Аз съм Койн, а той е Дойн.

- Не знаех, че в тези планини има тролове. – рече Ерлин.

- От много векове вече няма, скьонет**, - при споменаването на обръщението Гарв погледна джуджето изненадан, но то като че ли не забеляза и продължи -  но тролдрапсмъните продължаваме да съществуваме. Винаги се намират мародери, планински орки или гоблини, с които да се занимаваме.

- Има ли много от тях? – попита Гарв. – Знам, че преди планината е гъмжала от гадините, но наскоро чух от елфите от Дългата гора, че са намалели значително, дори почти изчезнали.

Койн изсумтя при споменаването на елфите и каза

- Красивите деца на нашата Майка са прави, орките са значително по – малко отпреди, но те никога не са се чувствали добре на открито и за това не слизат често към Ленгског***.

- Да, предпочитат да притесняват нас, които живеем нависоко и от които има какво да вземат. – включи се другото джудже, което беше спряло да ги изчака. Когато всички се събраха, то каза

 – Хижата е зад ей онези скали, почти стигнахме.- след което продължи напред.

 - Добре ни нареди, Гарв – каза тихо Тинф – с джуджета, които са известни с алчността си.

- Пак си отваряш устата, когато не трябва и не знаеш какво говориш – отвърна му момчето.

- Няма смисъл да шепнеш, човеко – каза Койн – ние виждаме катеричките, които скачат по боровете и чуваме мишките, които тичат под снега. Говори спокойно, след като сме се съгласили да ви помогнем, няма да ви оставим. – завърши тролдрапсмена.

- Много си смел. – обади се отново Тинф и всички спряха, а Дойн се обърна и се загледа във високия човек, който гледаше нагло брат му.

- Човеко, този път ще ти се размине, защото не осъзнаваш какво правиш и не познаваш обичайте ни. Нека продължим. – рече Койн и тръгна напред към брат си, оставяйки групата назад.

- Браво, чичо, за малко да си загубиш главата. – каза му Гарв.

- От този дребосък ли? Ха!

Гарв забеляза рязкото движение и светкавично застана пред чичо си, а срещу него стояха двете джуджета. Ръката на Дойн беше на брадвата му, а брат му го държеше да не я извади.

- Не заслужавате да вървите под дърветата на нашата Майка! – изскърца със зъби Дойн. – Всички сте еднакви, не оценявате не само това, което ви дават другите, но и това, което сами си давате!

- Братко, принца…

- Да! Знам! – отсече Дойн пусна брадвата си и продължи напред, а брат му хвърли един поглед на Гарв и тръгна след него.

Всичко хора гледаха Тинф. Гарв каза, опитвайки се да се владее.

- Не знам как ти изглежда цялата ситуация, но ще ти го кажа директно. Тези джуджета са ловци на тролове, те са елитни войни, калени в много боеве и сред нас няма никой, който да може да излезе насреща им. Единственото, което ни пази е споразумението ни с принц Баркхмут. Ясно? Не искам да говориш докато не стигнем до Хижата.

- Гарв е единствения, който знае какво става в момента, съветвам те да го послушаш този път. – рече Ервин. Но брат му само изсумтя. Групата тръгна отново. Известно време вървяха в мълчание, докато Дирна не попита

- От къде идва легендата са тяхната алчност?

- Защото обичат да събират красиви неща. Майсторска изработка, блестящи камъни, светещо злато. Всичко това ги привлича неустоимо. А веднъж щом се сдобият с нещо, те много трудно се разделят с него.

- Но ти им даде парче желязо с по – интересна форма. – каза Ервин.

- На него бяха издялани руни за защита срещу лоши помисли. Докато някой го носи, той винаги ще знае, че наблизо има някой, който не му мисли доброто. Колкото повече се загрее кристала, толкова по – близо е този някой.

- Брей! – казаха в едни глас всички без Тинф.

- Хайде, сега си гледайте в краката. – каза Гарв и тръгна най – отпред, подхвърляйки през рамо – Това е последния стръмен завой, преди Хижата, но е пълно с камъни и корени под снега, внимавайте. Групата се съсредоточи в последната отсечка от пътя и всички разговори секнаха. Стотина метра по – напред се виждаха два фенера, които ги чакаха. Изкачването продължи около двадесет минути, но накрая всички успешно стигнаха до водачите си.

- Това е Северната хижа – каза Дойн и посочи входа на една пещера, от която идваше светлина и глъчка. – нашата задача приключи, оттук нататък нямаме никакви задължения към вас.

- Това е така, както казвате, благородни ловци. Благодарим ви! – каза Гарв и им се поклони. Изненадващо двете джуджета отвърнаха на поздрава му и влязоха вътре. Гарв застана пред входа и се обърна към Тинф

- Това беше предупреждение към теб, ако не си го разбрал. Ако си намерят причина джуджетата ще те нападнат, а имай предвид, че те са злопаметни и хитри. Пази се. – след което и той влезе, последван от останалите. След входа имаше завой, след който пътниците се озоваха в просторна зала, пълна с пейки и маси, а по стените светеха лампи. В дъното се виждаше тезгях зад който се суетеше висок и едър човек, с голо теме и зачервени страни. Доскорошните им спътници си говореха с други джуджета на една маса. Другите места бяха заети от всякакви създания – няколко високи елфа, хора, някои от които очевидно туристи също, други с неизвестен занаят, още джуджета и дори два орка, които седяха в един тъмен ъгъл и пиеха бира. Групата тръгна към хижаря, който щом ги видя се усмихна и каза

- Хора?! Каква изненада! Рядко идват хора в моята хижа! Заповядайте, заповядайте! Имам бира, вино, пресен дивеч от днес и топъл хляб! Какво ще желаете? – завърши той, докато минаваше и се здрависваше с всички. Щом стигна до Гарв се спря и го погледна в очите

- Ти не си идвал отдавна, магьоснико. Какво става? Но не! Ще ми разкажеш после, сега се настанете, а аз ще ви донеса да се подкрепите! – и така без никой да е поръчал хижаря изчезна в стаичката зад тезгяха, а групата на Гарв се настани на една маса наблизо.

 - Е, сега след като стигнахме, мисля че може да ни кажете от къде познавате такива интересни създания, как сте се запознали, от кога си магьосник и въобще всичко! – каза Дирна.

- Да, мисля, че ще е добре. – каза Гарв и заразказва за това как е станал магьосник, от къде идват силите му, как се е запознал с джуджетата и елфите. Но разказа му беше накъсан и непълен, защото беше прекъсван много пъти от гостите на Северната хижа, тъй като много от тях го познаваха, други бяха чували за странното момче магьосник, което обикаля из горите и е приятел на елфите и джуджетата, а гоблините бягат като попарени щом го зърнат. Няколко джуджета го предизвикаха на канадска борба, един от елфите на състезание, кой ще разкаже по интересна история и дори игра на зарове с орките. С други думи историята му остави повече въпроси, отколкото отговори.

След като се наядоха и изпиха по няколко халби от чудесната бира, на всички им се доспа, като Тинф дори заспа на масата. Виждайки това Дойн се приближи към него. Всички изтръпнаха за момент, но джуджето се смееше, а очите му блестяха. В ръката си държеше халба, от която се носеше зловонна миризма. След като се приближи достатъчно, то поля внимателно Тинф със смрадливата течност, а спътниците му се пръснаха смеейки се, разгонени от миризмата. Дойн застана до Гарв, и каза

- Кажи на този човек, че сметката ми с него е разчистена, но ако отново си позволи да обиди мен или някой от народа ми няма да съм толкова снизходителен. – след което се присъедини отново към останалите джуджета.

Скоро след това Хижата утихна и повечето от гостите си намериха къде да спят, като по – хитрите, включително и групата на Гарв, се настаниха по – близо до голямата камина. Тинф беше пренесен до там, но дори и тогава не се пробуди. Хижаря, на който така и не научиха името им даде дебели вълнени завивки, след което ги остави.

Всички спаха спокойно и непробудно, а когато се събудиха на сутринта в пещерата нямаше и помен от това, че огромната зала е била използвана за хижа. Нямаше нито пейките, нито масите, нито някого от другите гости. Нямаше я дори камината пред която бяха заспали.

- Всичко това сън ли е било? – попита на сутринта Дирна.

- Възможно е. – промълви сънено Ронън – Бяхме доста уморени.

- Но не може всички да сме сънували един и същи сън, нали? – попита Ервин.

Единствено Гарв и Ерлин не казаха нищо, а само се усмихваха. А щом Тинф се пробуди, попита

- Не ви ли мирише на нещо много гадно? – на което всички се засмяха.

След около половин час малката група беше отново на път и без проблеми намери пътя обратно до главната пътека. Слизайки по нея малката група подмина десетина странни каменни статуи, приличащи на джуджета, затрупани наполовина от снега. Всички без две бяха без качулки, а едно от тях носеше странен медальон с формата на кристал и се усмихваше. Бяха наистина майсторски изработени, все едно всеки момент щяха да се размърдат.

- И ще направите точно това, щом изчезнем от погледа ви, нали Баркхмут? – каза тихо Гарв, докато минаваше покрай статуята. Камъка остана безмълвен.

След около два часа групата стигна до долната хижа Планчинка, от където се качиха на колата си и се върнаха обратно в града. Настроението им беше приповдигнато и през целия път си разказваха различни части от „съня“. Това със сигурност беше една разходка, която цялото семейство нямаше да забрави.

*Тролдрапсмън е съставено от трол(голям, зелен гадник, не интернет такъв) и drapsmann, което според гуугъл значи убиец на норвежки. Та така се роди това, не претендирам, че граматически вярно.

**скьонет би трябвало да значи нещо като красиваца( skönhet )

***Ленгског е образувано по сходен начин, като тролдрапсмън. От lång(дълъг) и skog(гора). Отново, без никакви претенции за граматическа точност.

Dream

The day my life changed forever was the one when I decided that the chasing me dream is not simply a dream but something real and I want to find it.

One night, I dreamed about a tall obsidian tower, on the top of the tower was I, looking through its windows, seeing two distinctive views. Through the first one I saw this huge, rocky desert and upon it – a terrible storm – dark clouds have filled the sky. I’m sure it was a day but it was as dark as the middle of the night, and the only light was coming from the lightnings, hitting the dead earth below me. The thunder so deafening that I was forced to step back from the window. Through the second I saw wide valley filled off with nothing but poppies and above it, the cleanest sky that I have ever seen. But what caught my attention most was the soft, calming melody drifting above the field. It was almost like it was calling me. When I heard it, I was enchanted but then I awoke.

I dreamed the same thing every night for a week and in the end I decided that such place can’t be just fruit of my imagination and I need to find it, the tower, the poppy field, to hear that melody.

I gave up everything and left to seek my tower, I met many people, many tried to kill me and many helped me. Was it for good you may ask, dear reader? I don’t know but if I haven’t started this journey the dream would have driven me crazy.

         And now, after hundred years wandering, here I stand at the beginning of a rocky desert, thunder roaring above me – is this the one, what is at the other end of it, do you know, dear reader? I do not either, but I make my first step in it. Goodbye for now, misterious reader.


Още едно вдъхновено от същото произведение, от което и последното, така че...enjoy or not...up to you =PP 

Реквием за Стрелец

Иззад едно дърво се показа висок мъж, с дълга, бяла коса, падаща свободно по гърба му,а на едното му рамо беше кацнал голям, бял гарван. Погледът на мъжа падна първо върху ново-изкопаният гроб, а след това върху отдалечаващия се мъж. Когато белокосият се увери, че мъжът няма да се върне, той се приближи към гробът, където завари едно рунтаво животинче да го пази.

- Здравей, Ко. – поздрави го Белокосият.

-  Ей! Ас! – отвърна му животинчето, за което Белокосият си позволи бегла усмивка, след което се захвана с това, което си беше наумил. Бавно, но методично непознатият мъж изписа земята около гробът, който пазеше Ко, със странни знаци, след което започна тих напев, при което знаците в пръста започнаха да излъчват леко, зеленикаво сияние. Животинчето стоеше и го наблюдаваше, гарванът все така беше на рамото му. Скоро напевът свърши и бавно, зелената светлина на знаците в земята, избледня.

- Хайде, Ко, сега може да вървиш при него, твоят приятел вече не го застрашава нищо – каза непознатият. Зверчето за миг го изгледа след което като че ли кимна с глава и заприпка по посока на заминалият си мъж.

Белокосият постоя известно време, загледан в малкото животинче, което припкаше по следите на последния Стрелец от Гилеад.

- Не е лесно да си наблюдател. – изграчи гарванът.

- Аз вече не съм. – отвърна му простичко мъжът.

- Тогава защо…не, не искам да знам. – мъжът кимна  при тези думи на гарванът, отдаде последна чест на младият стрелец и тръгна обратно към дървото, сви зад него и изчезна от светът на 1997 година.

 Толкова е очевидно от какво е вдъхновен краткият текст по - горе, че няма да кажа нищо повече. Надявам се да ви е допаднало. =)) 

Heavy story

„През 2050 година настъпи огромна промяна в спорта и особено във виртуалните спортове, които вече и без това бяха основното развлечение на нашия свят. Беше измислен звуковият дуел – това е спорт, при който двама участници се изправят един срещу друг и чрез възпроизвеждане на различни звуци, посредством музикални инструменти на бойното поле се призовават различни фантастични и налудничеви създания, които на свой ред пък се бият по между си. Освен създания, различните мелодии, които дуелиращите се свирят могат да послужат както за подсилване, така и за отслабване на създанията. При дуела на арената физически нe присъстват дуелиращите се, а вместо това техни виртуални аватари. Когато пред аватара на противника няма никакви създания, то неговият съперник има възможността да го атакува директно и по този начин да му намали „жизнената енергия“. Победител е този, който първи свали жизнената енергия на противника си до 0.  Всеки от съперниците започва с 5 точки жизнена енергия, а всяко създание при нанесен директен удар му отнема 1 жизнена енергия, освен, ако върху него няма влияние някаква подсилваща мелодия. Всеки от състезателите има 2 минути за да изсвири своята мелодия. Това e бърз и динамичен спорт, изграден върху атаки, контри и подсилващи мелодии.

В дуелът е позволено да се използват повече от един инструмент, но това е изключително трудно и за това дори и най – добрите състезатели се ограничават до два инструмента най – много, тъй като мелодиите трябва да бъдат изсвирени бързо.

Но вие сигурно се питате кой съм аз? Аз съм Гринд,на 20 години, начинаещ състезател по звуково дуелиране и тази вечер е моят първи турнирен дуел. Някой звъни, сигурно е моят приятел и треньор Рандъм. След като стана световен шампион по ЗД,  Рандъм прекрати кариерата си и започна да се занимава с обучаването на „новите надежди“, както ни нарича той или с други думи новаците, които искат да станат известни.“

17.07.2059 г.

Гринд се надигна с въздишка от стола пред компютъра си и се отправи към вратата, която Рандъм упорито се опитваше да избие.

- Идвам, идвам! – провикна се Гринд, прекосявайки апартамента си по посока на входната врата.

- Хайде, хайде, Гринд, няма време! А ти се размотаваш! – бяха първите думи на Рандъм след като момчето му отвори вратата. – Ей, каква е тази физиономия, я по – бодро, днес е голяма вечер за теб! – въпреки думите си Рандъм започна да се съблича, след което се настани удобно на канапето в хола и изгледа с лека усмивка ученика си.

- Какво? – попита Гринд.

- Може да не спечелиш. – отвърна му треньорът му.

- На теб май не случайно ти казват Рандъм.

Нова усмивка.

- Но това няма значение, Гринд и аз не спечелих първия си дуел в турнир едно време, не се притеснявай!

Клатейки глава Гринд се присъедини към приятелят си на канапето.

- Е, готов ли си, всички мелодии припомни ли си?

- Да, Рандъм, всички ги знам и всички тактики и комбинации от мелодиите ми, но това няма да ми помогне много като не знам кой ще е противника ми.

- С този пораженченски дух няма да стигнеш далеч, Гринд. Хайде, да тръгваме. – каза Рандъм и скочи енергично към вратата, където започна отново да се облича и обува. – Чакам те в колата, не се бави!  - провикна се от вратата треньорът и изчезна в тъмният коридор на жилищната сграда.

Петнадесет минути след това Гринд сложи китарата си в багажника и се качи в небесно синият  ховърмобил с винено червен салон. Едно време Рандъм беше станал световен шампион заради резките си залитания и невъзможността да се предскаже следващия му ход, така беше спечелил и името си. Гринд се замисли…нямаше и представа как е истинското име на приятелят му, а го познаваше от толкова години. Ховърмобила потегли плавно и се присъедини към оживеното движение в този час на вечерта. Магнитната настилка блестеше под светлините на уличните лампи, захранвани от слънчеви акумулатори. Гринд гледаше безцелно през прозореца на ховъра. Рандъм се обърна към него:

- Стегни се, приятелю, ще бъде чудесен мач и начало на професионалната ти кариера! – каза му Рандъм.

- Дано да си прав. – отвърна му момчето. Рандъм обърна вниманието си към пътят отново, вече наближаваха арената за дуелът. След като ховъра спря на запазеното му място пред арената, двамата излязоха, взеха багажа си и се отправиха към огромният амфитеатър. Вече вътре Рандъм потупа приятелят си по рамото и му каза:

Хайде, нали знаеш пътя, аз ще те наблюдавам от ВИП ложата. – след което му намигна и сви по коридора вляво. Гринд му махна вяло с ръка и продължи направо към студио, от което щеше да свири своите бойни мелодии, а неговият аватар да възпроизвежда движенията му на арената.

Гринд бутна вратата и влезе в малкото студио:

- Здравей, тъмни войне!  -  поздрави го, Катрин, която беше техническият оператор в студиото тази вечер.

- Здравей, Катрин.

- Винаги си толкова жизнерадостен, Гринд, удоволствие е да се работи с теб! – заяде се момичето и му се изплези. Гринд само поклати глава и започна да свързва оборудването си.

Тъкмо беше приключил, когато чу коментаторът да обявява началото на вечерта:

- Дами и господа, малки и големи! Добре дошли на първият дуел от турнира Опустошителна мелодия! Тази вечер един срещу друг излизааааат – Гринд се напрегна – Гринд! Ученикът на звездата от зората на спорта, Рандъм! А негов противник ще бъде друга изгряващ талант на ЗД и това е Мас! – Гринд никога не беше чувал това име.

- Познаваш ли го? – попита Катрин. Гринд поклати глава. – Е, късмет, аз млъквам. – Гринд кимна и вдигна палец.

- А сегааа! Началооооо!  - прожекторите в огромната зала изгаснаха, според Гринд бяха дошли поне около 10 000 човека на дуела, но това все пак оставяше почти половината зала празна, включиха се огромните проектори и пода на залата беше заменен от 4км илюзия за тревисто поле, на което щеше да се разиграе дуела. Прожекторите се включиха отново, но всички вече ги виждаха като огромно слънце, осветяващо бойното поле, под синьото небе. Илюзията беше пълна – тревата, слънцето, небето…биещите се. Близо до центъра на поляната, един срещу друг стояха аватарите на двамата. Гринд, дългата му черна коса пусната свободно да пада по гърба му и неговият съперник, Мас, висок, но строен младеж, с гола глава. Гринд се намръщи, често това как изглежда противника ти или неговият прякор можеха да ти подскажат какъв е стилът му на дуелиране.

- Уважаеми, зрители, скъпи състезатели, нека дуелът започне! – прогърмя гласът на коментатора. На поляната излезе вятър, зад Гринд прелетя птичка, която се изгуби в илюзията за далечина. Той щеше да е първи. Мас кимна и двамата се отдалечиха още няколко метра един от друг. Вятърът стихна. Ученикът на Рандъм прехвърли китарата си от рамото си, в ръцете си и погледна противника си. Пръстите му докоснаха струните, звукът отекна в залата, ръцете му започнаха да се движат бързо, пръстите му заиграха добре познат танц по струните, звукът стана по – тежък и на половин метър от него се появи ниска, леко изгърбена фигура, облечена в черна роба и с дълга бяла коса падаща свободно по раменете му. Гринд не виждаше лицето му, но знаеше, че то е старческо и сбръчкано, с дълга бяла брада и ясен син поглед. Старецът се подпираше на дълга тояга, надвишаваща неговият ръст, остра в долният край и с кристална топка в горният.

Противникът му също беше нагласил своята китара, но този ход той нямаше право да призове нищо.

- Е, хайде, Магьоснико. – подкани Гринд. Старецът замахна бързо със своят жезъл и към Мас полетя кълбо черно-лилава топка енергия, която го удари силно в гърдите и го принуди да отстъпи няколко крачки назад. След като се върна на мястото си Мас настрои леко китарата си и неговите пръсти заиграха по струните със смайваща скорост – Май не само аз ще използвам контри, помисли си Гринд – мелодията вече кънтеше в цялата зала, пред противника на Гринд се появиха десетина призрачни войни, самураи, ако се съдеше по снаряжението им. Ученикът на Рандъм знаеше, че коментаторът отразява всеки техен ход, но го чуват само от публиката. И така беше и по – добре, момчето мразеше коментаторите и тяхното плямпане.

- Хайде момчета, покажете на този старец! – каза високият младеж и самураите се хвърлиха в атака. Тънка усмивка се плъзна по устните на Гринд, пръстите му се задвижиха по струните, мелодията се разля над бойното поле и Магьосникът като че ли се поизправи и стана по – висок. Самураите все още не го бяха стигнали, когато той замахна отново с жезълът си и ново кълбо енергия полетя, този път към атакуващите самураи. Уцели и уби четирима от тях, но другите успяха да го избегнат. Гринд знаеше, че контрата няма как да не успее и всичко беше заради представлението, а и той също харесваше сблъсъците между призованите създания, това беше половината удоволствие от спорта. Разбира се контрата, можеше да бъде контрирана, теоретично, но почти никой не беше толкова бърз.

 Двама от самураите вече замахваха към Магьосникът, но той парира меча на единият и разби черепа на другият с тоягата, отмести се от пътят на следващият и го порази с огнено кълбо в гърба, използва предимството на дългото си оръжие и намушка в окото четвъртият самурай, оставаха трима, които сега обикаляха около него. Магьосникът вдигна жезълът си високо и го заби пред себе си, в земята, при което от него се разляха вълни от енергия и тримата оставащи самураи се превърнаха в дъжд от искри и изчезнаха.

- Виждам, че твоят магьосник помни разказите на предците си – каза с усмивка, Мас. Гринд кимна.

С това приключи вторият рунд от дуела. Отново беше ред на Гринд. Ръцете му бързо се задвижиха по струните, във фигурата на Магьосникът вече нямаше и следа от изгърбване, раменете му бяха по – широки и вече надвишаваше два метра в ръст.

- Абра кадабра – прошепна Гринд.

- Ауч… - каза Мас. – Магьосникът вдигна жезълът с едната си ръка и слънцето беше закрито от гръмоносни облаци, от които започнаха да падат черни гръмотевици, които заудряха земята около Мас, той се присви очаквайки неизбежния удар и само след миг една гръмотевица го удари и той отлетя на почти метър назад, където падна и се претърколи няколко пъти. Скоро небето се проясни, а Мас с усилие се надигна, от него излизаше пушек. Тупайки дрехите си, които бяха поизгорели, високият съперник на Гринд се върна на мястото си. Момчето знаеше, че не истинския Мас му няма нищо и аватарите реагират автоматично на определени атаки, но все пак се радваше да види противника си обгорян и димящ.

- Минус две, добре, но сега е мой ред. – каза с усмивка Мас и пръстите светкавично се задвижиха по струните, Гринд вдигна поглед към небето, където нещо привлече вниманието му.

- Уф… - имаше време да каже само ученикът на Рандъм, преди първият метеорит да удари няколко метра до него и да го засипе с порой от камъни и пръст, вторият падна някъде зад него, а следващият отнесе Магьосникът, следващите два паднаха близо до Гринд, а последният го уцели директно и го помете няколко метра назад. Чернокосият младеж се надигна и с олюляване закрачи обратно към мястото си. Мелодиите, които поразяваха всичко което принадлежи на противника имаха един недостатък – не оставаше нищо в защита на този, който ги използваше. Но пък отнемаха 3 точки жизнена енергия. Гринд вече знаеше следващите си ходове и единствено съжаляваше, че имаше право на една мелодия и една контра мелодия на ход.

Гринд засвири следващата си мелодия и пред него се появи огромен войн, облечен единствено с лека кожена броня, с мощни мускули и огромен, леко завит към острието, меч в едната ръка. Косата му беше къса, а момчето знаеше, че на лицето му играе и налудничава усмивка.

- Давай! – викна Гринд и Войнът се спусна, замахвайки с две ръце към противникът си, надавайки силен вик. Но в мигът, в който Войнът се спусна към Мас, неговите ръце се раздвижиха по китарата, бърза мелодия заля бойното поле и вместо огромният меч да посече момчето, той се удари в невидима преграда, Войнът отстъпи назад от силата на удара си, а аватарът на Гринд падна на едно коляно, хващайки се с ръка за рамото, когато се надигна от рамото му се стичаше илюзорна кръв и капеше на земята между краката му.

Започна следващият рунд. Беше ред на Мас, който засвири първо бавна мелодия, която постепенно се превърна в по – бърза, докато накрая пред него не се появи банда гоблини, облечени в доспехи от дърво и кожа, въоръжени с копия, с каменни върхове.

- Нападайте, момци! – провикна се Мас и посочи към Войнът. Гоблините се спуснаха в атака, надавайки нечленоразделни бойни викове. Гринд бързо пренастрой китарата си и засвири тежката мелодия, която щеше да подсили Войнът. Чувайки първите звуци от нея, последният се обърна и усмивката му стана още по – широка и…хищна. Войнът хвана мечът си с две ръце и се спусна срещу гоблините, които като го видяха, сякаш се стъписаха за момент и щурмът им се забави, след това Войнът връхлетя върху тях, убивайки по няколко с всеки замах на огромният си меч. Скоро не остана нито един. Войнът стоеше насред изчезващите тела на противниците си, а по мечът му стичаше зеленикавата им кръв.

- Симпатична усмивка има този приятел. – каза Мас. Гринд се усмихна и каза

- Давай. – Войнът се спусна към противникът му. Мас не се поколеба нито за миг, ръцете се задвижиха с нереална скорост и бързата мелодия, която излезе от китарата сякаш удари Войнът и той забави устремът си, а замахът му беше слаб и неточен, огромният меч се стовари до Мас без да му направи нищо. Войнът отстъпи тръскайки глава и триейки очите си, но Гринд знаеше, че при следващата атака на противникът му, с него е свършено. Мас засвири отново, Гринд харесваше тази песен, но не и в момента. Пред Войнът се появи глутница големи сиви вълци, той стисна меча с две ръце и го вдигна пред себе си за последен сблъсък, вълците се нахвърлиха върху него, огромният войн разсече единият през средата и разби черепа на друг с дръжката на меча си, но останалите го свалиха на земята и го разкъсаха.

- Харесвах си го Войнът. – каза с въздишка Гринд и погледна към изчезващите искри.

- Да, би се храбро. – отвърна му Мас. Гринд погледна съперника си, но по лицето му нямаше никакви следи от насмешка. – Хайде, хубавци – обърна се към вълците Мас – дръжте го! – и вълците се спуснаха. Но краткият разговор беше дал време на Гринд и той вече имаше решение, ръцете му си заиграха със струните, бързата мелодия се спусна над глутницата като облак от черни насекоми, вълците заскачаха и се замятаха на всички страни, опитваха се да ухапят нападналия ги облак, но без успех и накрая избягаха в илюзорната далечина.

- Хм, ренегати… - намръщи се Мас. Гринд се усмихна, но не каза нищо. – Е, това е краят предполагам – продължи Мас. Гринд само вдигна рамене и засвири, мелодията се разля над арената и огромният чук се появи във въздуха малко над и пред Мас, след което се залюля като махало и удари високото момче в главата отхвърляйки го няколко крачки назад, където той се строполи и остана да лежи. Гринд се приближи към неподвижния аватар, Мас се усмихваше, погледите им се срещнаха и победеният вдигна палец към съперникът си, след което аватарът се разпиля на хиляди искрици.

- И победителят еееееее ГРИНД!!! – прогърмя изведнъж гласът на коментаторът и моментът отмина. Докато коментаторът продължаваше да възхвалява победителят и неговият треньор, тъмнокосото момче сваляше китарата си и разкачаше оборудването си.

- Браво – поздрави го Катерина и стана да му стисне ръката. Гринд се усмихна леко.

- О, о…усмивка ли виждам?! – възкликна момичето.

- Не беше лесно. – каза Гринд.

- Кое, усмивката или дуела? – попита Кати. Гринд само се усмихна отново и тръгна вратата преметнал китарата на рамо. На излизане от студиото беше пресрещнат от Рандъм, който го стисна в трошаща костите прегръдка.

- Браво, момче, браво! Видя ли?! Видя ли?! Казах ти, че ще спечелиш! Хайде да празунваме – каза Рандъм и задърпа ученика си по коридора към изхода. – Хей, Кати, не се крий, идвай да празнуваме!

- Идвам, идвам… - чу се гласът на техника от студиото.

В краят на коридора, малката група мина покрай вратата на другото студио, на която стоеше Мас. Гринд погледна към съперника си и му кимна, който му се усмихна в отговор, след което тримата отминаха.

Край

Playlist: 

Black Sabath – Wizard

Sabaton – Ghost division

Blind Guardian – The bard’s song

Black Sabath – Sabra Cadabra

Rhapsody of fire – Rain of thousand flames

Disturbed – Warrior

Blind guardian – Mirror mirror

Spellblast – Goblin’s song

Godsmack – I stand alone

Sum 41 – Blood in my eyes

Hammerfall – Renegade

Hammerfall – Let the hammer fall

Тихата долина

Тук ще публикувам разказа "Тихата долина". Той не е завършен, допълвам го от време на време като се присетя, всякакви допълнения ще бъдат насяни в тази публикация чрез редактиране :)

Тихата долина

    Вървейки през планината най - накрая съзрях целта си. Грохота на водопада беше оглушителен, двете дъги над него бяха невероятно направо магично красиви и трябва да си призная, че за всичките 700 години, който са видeли моите очи никога не бях виждал такава красота ... Погледнах опърпаната карта за всеки случай и тя потвърди, че не съм сгрешил. Но преди да продължа мисля, че трябва да Ви се представя аз съм Астор Златолист, както казах аз съм на 700 години не съм нито елф, нито джудже, аз съм просто един странстващ магьосник... е добре де не чак толкова прост, за 700 години човек все пак научава нещо, но се отплеснах (имам този досаден навик)... Аз съм човек на 700години, не съм никой известен герой и определено не впечатлявам с външния си вид - висок съм към 1.80 с бяла почти сребриста коса, която е единствения признак за възрастта ми (магьосник съм все пак). Очите ми са кафяви почти черни. Е това май Ви стига за сега, като информация за мен. Като странстващ магьосник аз съм посетил много места повечето от които смятани само за легенда.В същност и сега се намирах на входа на едно такова... Преди близо 60 години бях чул от един търговец за долина, в която всичко било мирно и тихо и разбира се не му повярвах, в тези времена на воини и смърт кой би повярвал? Но след 4 години отново чух за такова място и след като изхарчих значително количество злато се сдобих с карта на ВХОДА(подчертавам само на входа) на тази Тиха долина, и ето ме след близо 60 години издирване 10 от които преминали в скитане из Драконовите планини, аз открих входа към долината.

   С бодра крачка тръгнах към водопада, не се поколебах и минах направо през водата, беше безсмислено в такъв горещ ден да си хабя силите за предпазващи заклинания вместо да се разхладя. Първото което съзрях, когато излязох от другата страна на водопада, беше(както помислих из първом)огнено кълбо, но проследявайки пътя му разбрах, че съм сгрешил. Кълбото се издигна и аз забелязах пламтящата опашка, искрящото тяло и най - накрая блестящия поглед, който за мой ужас беше вперен в мен! Създанието, което беше профучало покрай мен разбира се беше феникс, а аз все още помнех ужаса от последната ми среща с този вид създания, но за мое успокоение този индивид не се интересуваше от скромната ми особа. И след като успокоението ме завладя напълно аз се огледах наоколо, намирах се на висока скала, далеч напред се виждаше доста голям град, а зад него масивна планина зад която залязваше слънцето.От града погледа ми се плъзна по необятните поля, които се простираха, от моята скала, обграждайки града, стигаха чак до неизвестната планина. Тук се сблъсках и с първия проблем - Как в името на Магията да сляза? - не можех просто да скоча, та нали щях да се пребия, намирах се на близо 500м височина. Тук е може би мястото да кажа, че ние магьосниците противно на вярванията, не можем да летим. Наистина владеем някои омекотяващи и забавящи падането заклинания, но от тази височина нито едно от тези, които аз знаех нямаше да помогне. Другия начин за който се сещах беше някой от Орлите да мине и да се опитам да го накарам да ме свали долу, но шанса някой от тях да мине от тук беше малък, а да се съгласи да ме свали още по - малък. Докато се оглеждах за някое по сенчесто място където да обмисля слизането си, чух тихо подсвиркване което се засилваше и след малко забелязах първо двете ръце след това и шлема, а най - накрая и цялото джудже.Което след като се изкачи свали раницата си(която кълна се беше два пъти по - голяма от него), избърса потта си и чак тогава ме забеляза.

 - Здравей магьоснико – каза то. Малките дяволи имаха много изострено чувство към магия. Но взирайки се в багажа му, в който не се виждаше въже, аз го попитах:

 -Как дявол да те вземе се качи до тук?! – явно доловило някаква неумишлена враждебност в тона ми, джуджето отвърна свъсено:

 -Охлади страстите магьоснико – казвайки го посегна към огромния чук висящ на кръста му – нищо не можеш да ми направиш – беше право разбира се, освен изострена интуиция към магията джуджетата бяха напълно неуязвими за какъвто и да бил вид магии и заклинания.

 -Ъ-ъ-ъ-ъ...по - спокойно само се чудех как се качи дотук без въже.

 -Ахаха, това ли било – засмя се то – ами елементарно драги, по стълбата – рече и посочи надолу.Ама разбира се, как не се сетих по – рано, джуджетата имаха навика да си проправят път навсякъде, логично беше да има и стълба.Явно лицето ми е изразявало ясно мислите ми, защото каза:

 -Прости ми магьоснико, просто съм малко изнервен, долу двама глупаци се опитаха да ми вземат златото – след тези негови думи разбрах няколко неща. Първо с какво беше пълна раницата му, второ какви бяха петната по чука му и трето, че долината явно вече не беше толкова тиха колкото е била някога.

-Но не ти се представих – продължи джуджето обърнато с гръб към мен и вадейки нещо от раницата си

  – Аз съм Гарлин син на Гар. Баща ми е владетеля на планината Харанхад – продължи то, отпушвайки металното буренце, което беше извадило от раницата си. Боговете да го благословят, точно за това си мечтаех, за студена джуджешка бира.

 - Харанхад ли?А-а-а имаш предвид планината зад града? – попитах аз.

 -Да, а града се казва Мидълтаун, някога беше Тиха долина, но го прекръстиха, просто стана х-м-м-м прекалено шумен за да подхожда на името си. За времето от две халби, които изпихме, Гарлин ми разказа, че не се разбирал с баща си, който го карал да стане войн, Гарлин искал да стане миньор за това бил напуснал дома.Разказа ми също, че напоследък в долината идвали прекалено много хора и това въобще не било добре за нея. След това се разделихме с най – добри чувства.

    Слънцето вече се скриваше зад планината когато приключих слизането си по стълбата на джуджетата.Стъпвайки на земята зад гърба си чух някакъв завалян глас, който избърбори нещо като че ли на себе си, обръщайки се видях джудже облегнало се на каменната стена с празна халба в ръка и похъркващо, мисля няма нужда да Ви пояснявам  какво се беше случило на джуджето(хе-хе). Обръщайки се с лице към града видях три пътеки, едната водеше към гората която се виждаше в далечината, втората(средната) водеше, както изглеждаше от моето местоположение, към града, а третата отиваше към по – ниските възвишения на Харанхад. Реших, да поема право към града и без това той беше моята цел, нямаше нужда да се залутвам из горите или планините, в гората сигурно имаше елфи, а  в планината бях сигурен, че има джуджета, нито един от двата народа нямаше да приеме натрапник във владенията си. Вървях вече от доста време, когато чух над главата си гърлен писък който не може да бъде сбъркан и още преди да вдигна глава за да потвърдя съмненията си огнено кълбо освети небето и в добавка към гърленото ръмжене чух цвиленето на най – вероятно опърлен пегас. Летящите коне като цяло са ми странни и не знам кой и с какъв акъл ги е създал, но със сигурност не е бил съвсем в ред. Та тези странни създания, наричани пегаси имаха невероятно лошия и мазохистичен(според мен) навик да крадат предмети от гнездата на драконите, макар и бързи малките им криле не можеха да се мерят с тези на драконите и освен ако не проявяха невероятен късмет обикновено пегасите завършваха изпечени и изядени.

 - Странно е нали, толкова малко животно да предизвика дракон? – чух аз да казва глас от тъмното някъде близо до мен, на светлината на следващото дихание на дракона видях висока набита фигура, загърната в катранено черна роба със сиви кантове както ми се стори на моментната светлина на огъня. Това не беше на добре, толкова черни роби носеха убийците от едно оркско племе, предлагащи услугите си на всеки, който може да си ги позволи, а сивите кантове свидетелстваха за достатъчно големите му способности. И въпреки това, ако беше след мен(в което почти не се съмнявах, едва ли имаше народ, който да ме мрази повече от орките) беше грешка да ми се разкрива, защото макар и нескромно да прозвучи аз бях доста сериозен противник. Странника проговори отново:

 - Астор Златолист предполагам? – каза той

 - Самият той – отговорих му аз – какво искаш?

 - Аз съм Харх – Натар от клана Барах , нает съм да те убия, така, че ще се радвам ако умреш бързо. – Цялото му словоизлияние ме отегчи доста, за това след като приключи, не се поколебах и набързо му скалъпих една мълния, която той за жалост усети и отскочи преди да го е ударила, тъкмо подготвях следващата си магия, когато той направи първия си ход. Мъглата беше гъста и се спусна  достатъчно бързо, за да го загубя от поглед. Едва ли щеше да се хване на толкова евтин номер, но защо да не пробвам.

 - Орк от Мъгливите рифове нали – попитах аз, надявайки се да отговори и да се издаде къде е.

 - Имате забележителни географски знания – проехтя гласа му от всички посоки.

Е до тук с евтините номера, съсредоточих се и след миг малки сини пламъци се понесоха около мен, следващия ми ход беше един бърз огнен кръг и май той изохка някъде в мъглата, но нямаше как да се прицеля с нещо по – сериозно, няколко концентрирани залпа енергия също не сполучиха да го уцелят, реших, че стига толкова съм разчитал на късмета си и започнах да редя едно доста ефектно и изтощително заклинание, надявах се само той да не ме усети или уцели с нещо през това време, защото защитните ми способности щяха да са доста отслабени по време на заклинанието.  Явно и той не виждаше добре в собствената си мъгла и няколко от опитите му да ме уцели се разминаха на косъм. Бях готов със заклинанието, затворих очи, изрекох ключовата дума стана светло като ден, отворих очи и го видях, в следващия миг вече хвърлях огненото кълбо към него, той полуослепен  нямаше възможност да реагира и когато се приближих от него беше останала само робата му. Погледнах към небето дракона и пегаса ги нямаше, слънцето също.Главата ми се замая от рязкото повдигане, направих десетина крачки встрани от пътеката и се строполих  уморен до смърт.

  Слънцето ме събуди, освен, че бях мокър от росата ме болеше и главата след снощния двубой. Надявах се да няма други толкова сръчни следотърсачи като снощния ми съперник. Погледнах слънцето, то едва се издигаше над планината, на която бях срещнал Гарлин. Погледнах към града, явно все още се пробуждаше, защото само от няколко комина се виеше пушек. Хванах средната пътека и тръгнах към града с надеждата едно от тези стоманени стълбчета да е на градската странноприемница, защото не бях ял от два дена, а и след снощи изпитвах силна нужда от обилно хапване. Когато стигнах до града слънцето вече беше над  входа на долината, а самия град представляваше пъстра картина от всички народи събрани заедно. Имаше елфи, джуджета, гоблини, дори два огъра видях, а разминавайки се със странна закачулена фигура ме лъхна мирис на бик а и май чух копита, така, че като че ли току що се бях разминал с минотавър, създание което никога не бях срещал лице в лице. Видях също кентаври, а минавайки покрай една сграда(може би нещо като банка) съм почти сигурен, че едно от дърветата отпред ме проследи с поглед, което може да значи едно единствено нещо, това бяха тренти(горски създания, пазещи гората от мародери, вече останали много малко) огромните пазители, рядко напускаха горите си и за това се смятат за почти изчезнали, но те са по – силни от голем и могат да взимат самостоятелни решения за разлика от последния. 

      Скоро стигнах до гостоприемница в която никой с никого не се бореше, в няколкото които бях подминал въпреки ранния час имаше между расови кавги,  характерни за градовете, в които се срещаха толкова много раси. Тази която избрах беше чиста и без много посетители въпреки разположението си близо до центъра на града, уханието на ароматната вода, която ханджията или ханджийката бяха пръснали сутринта когато са отворили все още се усещаше. На една маса стояха няколко закачулени фигури, които само можех да предполагам какви са, но съдейки по цвета на наметките им и белите кичури подаващи се изпод качулките на двамата от тях ме навеждаше на мисълта, че това са Тъмни или наричани още Нощни елфи. На масата в средата седеше група джуджета които от рано бяха хванали халбата и вече се смееха високо без да обръщат внимание на мрачната компания в ъгъла. Любопитството ми надделя и се опитах да чуя разговора на елфите, но се сблъсках с доста сериозна психическа преграда, а един от тях повдигна глава и изпод качулката му проблеснаха две очи изпълнени с презрение и гняв, след което той отново се наведе. Реших да не нахалствам повече, не исках да се изправя срещу четирима магьосници елфи или в най – добрия случай един маг и трима опитни мечоносци. Насочих се към една маса близо до противоположната на елфите стена, скоро покрай мен се завъртя и ханджията, който противно на широко разпространената представа, беше висок, слаб, с малки живи очи, мазна прошарена коса, на пръв поглед чисти дрехи и бяла, леко захабена престилка.

 - Мога ли да Ви помогна господине? – попита той учтиво

 - Какво можете да ми предложите за закуска?

 - Прясно изпечен хляб, сирене и маслини за пиене плодов сок или бира, за десерт ябълков сладкиш.

 - Звучи добре, донесете от всичко и за пиене халба бира.

 - Веднага! - и той изчезна.

Загледах се в елфите, те спореха за нещо, въпреки че не чувах разговора и привидно стояха спокойно се виждаше как някой от тях са стиснали ръце до толкова, че кокалчетата им бяха побелели . Зачудих се за какво са дошли толкова далеч от домовете си, вярно наблизо имаше гора, но те едва ли живееха там, прекалено близо до хората и джуджетата, а и не се спогаждаха никак с драконите, а наоколо със сигурност имаше доста драконови гнезда. Нощните елфи обичаха самотата и живееха далеч от другите народи. Реших да питам ханджията за тях, той сигурно беше чул нещо, хората с неговия занаят неизменно чуваха клюки, слухове а понякога дори истини. Малко след като бях завършил размислите си дойде и той с огромна табла в едната ръка и халба в другата.

 - Бирата....ето и закуската, дано ви е вкусно - каза той и тръгна към джуджетата които викаха нещо неразбираемо, а аз без да се помайвам повече се заех с хляба и маслините. Беше невероятно вкусно, кекса също беше чудесен, дори си поръчах второ парче и след като ханджията го донесе аз го попитах за елфите

 - Кажи ми защо те са тук – казах аз, посочвайки с поглед групата в ъгъла.

 - Има много клюки за тях, а и тези не са единствените, из града са се пръснали малки групи, говори се, че са шпиони и са част от по – голяма войска която ще нападне Синята гора която е на изток от тук. Някакъв тяхна скъпоценност била там, елфите от гората я били откраднали, други твърдят, че са дошли за да нападнат джуджетата живеещи в Харанхад – всичко това ханджията избърбори много бързо, хвърли един изплашен поглед към елфите и изчезна. А аз почнах да мисля над думите му, не беше невъзможно да са тук заради скъпоценност която е в горските им събратя, преди няколко стотин години  имаше жестоки боеве между трите основни рода на елфите. Но да дойдат до тук през Драконовите планини почти не можех да го повярвам, може би трябваше да отида да проверя, гората беше близо. Замислих се за втория слух който беше споменал ханджията, не го вярвах, въпреки, че двете раси не се обичаха, елфите не нападаха джуджетата в техните планински владения, сред камънака „красивия” народ не се чувстваше добре, а малка група изпратена с цел да върне открадната скъпоценност щеше да се залута безнадеждно или да бъде избита. Май единствения начин беше да отида до гората и да се опитам да говоря с елфите живеещи там, ако не ми кажеха за какво става въпрос, щях да кажа, че съм искал да ги предупредя и щях да си тръгна, но това щеше да стане по – късно, а може би дори чак утре, сега исках да разгледам града. След като платих, излязох из вече претъпканите улици и тръгнах без определена цел, просто се размотавах и разглеждах, търговци ми предлагаха стоките си, сергиите им бяха пръснати из целия град, нямаше обособен пазар или дори и да имаше аз не го забелязах. Освен шарената тълпа града нямаше много да покаже, не впечатляваше с блясък или архитектура, дори и някога да е бил спретнат сега в него цареше единствено хаос. След като се нагледах реших, че е време да изляза малко на тишина, намерих една малка странноприемница в която си взех стая и след това напуснах, насочих се към портата на града, беше само една тъй като стената около града не представляваше пълен кръг, а само половин, края на града опираше буквално в планината и от там нямаше стена. След доста усилено борене с тълпата успях да се измъкна навън и тръгнах към гората. Сутринта не бях забелязал, но от града започваше павиран път, който се разклоняваше към планината и гората, поех по пътя към гората. Макар града да беше на близо глъчката не се чуваше и единствения шум беше пеенето на птиците и моите стъпки по пътя. След известно време наближих границите на гората, пътя свършваше там където се извисяваха първите дървета. Реших да си изпробвам късмета и тръгнах право към гората, но щом навлязох под сянката на най – близкото се чу свистене и една стрела се заби до крака ми.

 - Идвам като приятел, не искам да сторя нищо лошо – извиках аз към невидимите си нападатели и се опитах отново да навляза в гората, този път ме спасиха само рефлексите ми, чух свистенето и успях да се наведе, а стрелата прелетя покрай главата ми и отскочи от пътя някъде зад мен. Да чакам до свечеряване и да се опитам да вляза тогава щеше да има същия ефект, ако не и по – лош, защото елфите щяха да виждат все така добре за разлика от мен.

 - Искам да предупредя владетеля на гората за наближаваща опасност... – отново никакъв отговор – добре ще му предадете ли писменото ми съобщение, ще го оставя ето тук – след тези си думи се замислих и скалъпих набързо една магиика, клекнах  и докоснах земята под себе си, след нужните думи вдигнах бавно ръка, а в нея държах тънка каменна плочица, на която пишеше всичко което исках да говоря с владетеля на гората – Ето оставям го тук и си тръгвам – при тези си думи се обърнах и тръгнах обратно към града, след няколко крачки чух лек шум и благодарение на малко проследяващо заклинание усетих, че плочката е преместена навътре в гората, обсега на заклинанието беше малък, но това ми стигаше да знам, че въпросите ми ще стигнат до върха на гората.

 Нямах повече работа, а и след няколко часа сигурно щеше да се стъмни, за това тръгнах към града, обмислях дали да обиколя и да вечерям някъде из града или да си поръчам вечерята в странноприемницата, в която бях отседнал, реших, че ще се прибера в странноприемницата, а след като хапна ще си легна и ще се опитам да се наспя. Тълпата в града беше все така голяма и наистина докато стигна до временното си местообитание слънцето почти се скри зад Харанхад. Беше рано още и не бях гладен, за това се качих в стаята си, изпънах се на леглото и се замислих за елфите от сутринта, за посрещането на Горските. Скоро стомаха ми се обади и реших, че е време да вечерям. След като хапнах си легнах и съм заспал.

   

                                                          Магии в нощта

     От много пътувания съм си създал навика около себе си да поставям леки магически прегради, които да ме събудят ако някой се опита да ме доближи. Но този път не се събудих, защото някой беше прекосил една от тях, а защото я беше премахнал направо. Скоро чух и шум сякаш някой се катереше към прозореца ми. Останах да лежа, който и да идваше изненадата щеше да е на моя страна. Прозореца се открехна и след малко на светлината влизаща през него се очерта приклекнал силует, реагирах светкавично, магическия заряд полетя към него, но той почти с лекота се метна под него, претърколи се и се изправи до леглото и аз вече се готвех да му метна нещо по - гадно, когато той реши да се идентифицира.

 - Чакай, чакай...идвам с мир, не искам да ти сторя нищо – каза нервно странника с мелодичен глас, който ако не бърках принадлежеше на елф. И сега като се загледах, дори и на тази светлина можех да позная какъв е.

 - С каква цел премахна защитите ми и влезе с взлом в стаята ми?!

 - Аз съм пратеник на кралица Ти – Атан, праща ме във връзка със съобщението, което си пратил по – рано днес.

 - Това не оправдава влизането ти с взлом.

 - Кралицата ме изпрати и каза да те заведа на всяка цена!

 - На всяка цена значи… - промърморих по – скоро на себе си, макар да съм сигурен, че елфа ме чу. За миг се замислих дали да не проверя до къде е готов стигне за да ме отведе, но реших, че не си струва.

 - Човек не може и да се наспи дори! Добре, хайде да идем при твоята кралица, любопитен съм с какво съм заслужил тази чест…да бъда измъкнат от леглото посред нощ.

Елфа се изхили на пресилените ми възмущения и вече се готвеше да излезе от там от където беше влязъл, когато се спря, обърна се, погледна ме, усмихна се и каза

 - Може ли да подложа на съмнения вашата човечност – и скочи през прозореца. Освен нахален беше и остроумен, сигурно беше и млад, по – зрелите елфи просто не си падаха по такива изказвания. Докато завърша тези си размисли и аз вече бях до него на земята.

 - Впечатлен съм, имайки предвид възрастта ти – каза елфа

 - Какво, по – стар съм от теб ли? – попитах аз невярващо, макар според мен елфа да беше на около 100 – 150 години.

 - Та аз нямам 100 дори, камо ли 700 – след тези си думи той вече се смееше с глас.

 - Тихо, приятелю ще събудиш съседите.

 - А ние не искаме това – отвърна той сериозно, но очите му все още се смееха.

След това среднощния ми посетител се втурна с всички сили по посока градската порта. Това колкото ме учуди толкова ме и разсмя, младите елфи обичат да се показват пред обикновените хора, че са над тях. Странното беше, че моя млад придружител знаеше кой съм, но въпреки това ме предизвикваше с държанието си, а аз като любезен гост, какъвто щях да бъда в гората, защо да не приема. Заклинанието беше лесно, „Пет уодахс” или  буквално преведено тъмна стъпка, позволяваше доста бързо придвижване на къси разстояния през кратък интервал. Скоро настигнах спътника си

 - Мисля, че не ми каза как се казваш – казах аз

 - Фулл И – Утан, приятелите ми казват Фули – отговори елфа с усмивка на лице

 - Фули ?! – попитах озадачено

 - Необичайно нали? – отговори Фулл, след което наблегна на крачката си и скоро отново ме поведе в надбягването.

     С наближаването на градските порти, той леко се отклони в посока към стените и засилвайки се още повече, отскочи  двадесетина крачки преди стената и с от тренирано движение заби кинжал между два камъка някъде около средата на стената, стъпи на него и тръгна да се катери по стената. Аз разбира се като един уважаващ себе си магьосник прибягнах отново до изкуството си,  „Муд анемо”(винаги ми е звучало абсурдно)  Магията представляваше  образуване на нещо като трамплин от въздух, трудно ми е да го обясня. Много млади магьосници се забавляват с тази магия, което неминуемо води до тяхното изнемогване, тъй като еднократното й ползване е безобидно, но честото й ползване натоварва човека и го уморява бързо. След като използвах магията си успях да се метна, чак до върха на стената, където сварих тъкмо да подам ръка на своя млад приятел, който се изненада искрено и за малко не падна от стената. След като и двамата се озовахме на стената, аз дишащ леко учестено, а елфа доста по – тежко от мен(което трябва да призная ме накара да изпитам задоволство) реших, че се свършило с нашето своеобразно състезание. Е очевидно грешах, младия елф след като си пое въздух ме погледна с широка усмивка и пъргаво се метна от стената на поляната и вече тичаше към гората. Честно казано ми ставаше досадно, в такава тиха нощ беше срамота да се надбягваме, но това разбира се не значеше, че щях да го оставя да ме победи. След като и аз се приземих успешно на земята, наблегнах на крачката без да използвам никакви магии и скоро скъсих дистанцията помежду ни, когато моя водач усети това, се обърна назад и след като ми се ухили, увеличи темпото и отново дръпна напред. Тук вече по причина, че играта ми беше станала досадна, а и бях в заядливо настроение не се сдържах и тропвайки по – силно при една от крачките си, и изговаряйки в същия момент правилните думи аз успях да създам неравност в земята пред него, в която той се спъна, но за мое нещастие не успя да падне, а пъргаво се подпря на ръка, превъртя се веднъж във въздуха и стъпи отново на крака. Въпреки неуспеха си успях да го настигна.

 - Това не е честно, от ваша страна. – уважителното му обръщение поне имаше смисъл, щом бях по – възрастен от него.

- Кое?! – попитах аз, правейки се на ударен.

Елфа се изсмя и след малко навлязохме в гората. Тук номерата приключиха и вече се придвижвахме в по – бавен ритъм, който постепенно премина в бавно ходене.

- Защо тичахме до тук, като сега спряхме? – трябва да призная, че бях в особено настроение след състезанието, въпреки че ми беше дотегнало в един момент сега се чувствах се като млад магьосник в Академията, който просто иска да се изфука с уменията си.

 - Тази част от гората се охранява от един от роднините ми, който хич не одобрява държанието ми. Най – вероятно и той е стрелял по теб по – рано днес. – тези думи той изрече полушепнешком, сериозно и постоянно озъртайки се наоколо.

 - Да те питам нещо друго тогава – това отвлече вниманието му от горските сенки, в които дори аз усещах спотаените елфи – защо Синята гора или хората са й измислили това име? – това успя да до разсее спътника ми и той дори се усмихна след което ми отвърна загадъчно

 - Хм, ще видиш.

Официалното му обръщение вече го нямаше, но пък нямах нищо против, младия елф ми беше станал симпатичен и да ми говори на ти ми беше съвсем по вкуса.

Синята гора

     След последните ми няколко въпроса и загадъчни отговори на моя спътник и двамата се умълчахме и аз се възползвах да разгледам гората през която вървяхме. Тя беше дъбова или от някакви подобни на дъб дървета, бяха много високи и дебели, очевидно гората беше на много стотици години и нищо чудно сегашните й обитатели да я населяват от също дълъг период време или дори те самите да са я засадили, нямаше да е първият такъв случай. Реших да задоволя любопитството си и да попитам Фулл:

- Хрумна ми един въпрос. –  започнах аз.

- М-м-м? – измъкна се от мълчанието си младия елф.

- Вие ли сте засадили гората, и ако да кога, а ако не то от кога живеете в нея?

- Но това са два въпроса!  – направи се на възмутен среднощният ми гост – Но добре-е-е-е ще ти отговоря, защото неспирна е жаждата на магьосниците за знания и винаги задават въпроси, дори и тези от тях живели стотици години, обиколили половината свят...

- Добре, добре, стига за биографията ми, ще ми отговориш ли? – прекъснах го аз.

- О! Да, извинявай, отплеснах се малко. Не знам, а сигурно и никой не знае кой е засадил гората и дали тя не е порасла  от само себе си, това по първия ти въпрос. А по вторият – живеем тук от около деветдесет или някъде там години, самият аз имам съвсем смътни спомени за преместването ни тук. Това стига ли ти? – завърши той

- Да, благодаря ти. – отвърнах аз и двамата отново се умълчахме.

Гората имаше характерната за населяваните от елфи места магическа атмосфера, въздуха буквално тежеше от магия, което говореше, че владетелката на Синята гора беше от типа магьосници и то доста силна, ако се съди по атмосферата. Скоро навлязохме в „градът” на елфите, казвам го така, защото елфите не строят като нас(друг народ, какво да ги правиш), те нямат крепостни стени в горите си, строят домовете си на дърветата, къщите им се подвизават на дървени платформи закрепени за стволовете на дърветата. Но това не трябва да ви подвежда, че живеят в хралупи като катерици, къщите им са хубави, някои дори огромни(обикновено на владетелите), дори луксозни и много уютни след като свикнете със странното им положение. Може би основната причина за такъв вид строителство са многобройните пъти когато елфите са имали проблеми с другите раси. От къщите на елфите обикновено виси въжена стълба, а домовете им са свързани помежду си с въжени мостове, ако някои ги нападне те просто прибират стълбите си и няколко стотици или хиляди дървета се превръщат в своеобразна крепост от която елфите засипват враговете си със стрели(не рядко горящи или отровни). Разбира се винаги можеш да запалиш дърветата, но те много често са омагьосани и огън не ги лови. Границите на града се познават по, кръг най – често, от дървета, които не са застроени, те са наблюдателници, но горския народ разполага с постове и навсякъде из горите си, като са най – многобройни по границите им.

  Вече бляхме влезли в града и напрежението от вперени погледи и насочени стрели в гърба ми малко отслабна. Някои елфи ни гледаха с интерес, други въобще не ни обръщаха внимание, а моят водач ме поведе право към едно огромно дърво, дори и сред тези гиганти, покрай ствола на което се виеше масивна и явно перманентна дървена стълба. Дървото освен с размерите си се отличаваше и с цвета си, то беше...синьо. Почнахме бавно да се изкачваме по стъпалата и забелязах, че никъде няма междинни площадки на които да спрем или на които да има охрана. Изкачването ни  отне известно време и аз преброих около триста стъпала, които след като приключиха стояхме пред масивна врата от син кристал, сложена в дървена, синя рамка, двете й крила бяха оформени като дървесни листа, краищата на които бяха завити в горните си краища. Наистина красива изработка. Фулл И – Утан се приближи до вратата и с плавно движение я разтвори, а аз влязох след него в тронната зала на Владетелката на синята гора, Ти – Атан.

       

        Залата представляваше  огромна стая издълбана в ствола на дървото и най – вероятно чрез магия направена да изглежда по – голяма. В две от стените  имаше врати, които бяха отворени и се виждаше, че водят някъде, може би към други дървета, което обясняваше защо дървото имаше перманентна стълба, обитаващите го елфи винаги можеха да избягат през някоя от тези врати и след това магьосника, който ги поддържаше да ги затвори. Всеки от присъстващите елфи беше облечен  в синя роба като наситеността на синьото варираше и съдейки по това, че кралицата беше облечена в небесно синьо предположих, че колкото е по – тъмен цвета на робата, толкова по – нисък е ранга на елфа. Когато стигнах до средата на залата, кралицата стана от трона си и се приближи към мен, тя беше облечена в небесно синя роба, косата й беше дълга и черна, очите й кафяви, а кожата бледа. В залата също не се виждаха стражи, но знам ли какво се криеше под тези широки роби.

- Добре дошъл в моето владение Астор Златолист. – започна кралицата.

-  Удоволствието е изцяло мое кралице Ти – Атан. – отвърнах аз и се поклоних дълбоко. След като се изправих забелязах одобрение в нейния поглед и неприязън в погледа на най – близкия до трона й елф. Но какво да направя, като не ме харесва, не ме харесва, негова си работа.

 - След като свършихме с любезностите, можем да преминем към основния въпрос.  – кимнах с глава, очаквайки тя да продължи – братовчеде Утан, благодаря ти, че въпреки късния час успя да доведеш госта ни невредим – при тези си думи тя като че ли за миг погледна един от елфите, който й се падаше отдясно, но не можех да съм сигурен. Дали пък не ме грозеше опасност в гората, нямаше особено значение дали съм магьосник или не, стрела в гърба си е стрела в гърба. – сега, ако ни извиниш би ли изчакал отпред докато те извикам отново.

- Както заповядате ваше височество. – каза младия ми спътник и след като се поклони, излезе заднешком и затвори вратата след себе си.

-  Първо искам да кажа, че беше много любезно от твоя страна Астор да ни предупредиш за Нощните елфи в града и за слуховете, въпреки че ние вече знаехме за тези неща. – след тези си думи тя леко кимна с глава в моя посока, а аз от своя страна се поклоних малко по – дълбоко.

 - Надявам се да съм ви помогнал поне малко, ваше височество – казах аз.

 - Бих казала, че по – скоро тепърва ще Ни помогнете г-н Златолист. – какво, играеше ли си с мен, с тази смяна на обръщенията, не обичам такива неща. – Сега ще ви разкажа как стоят нещата, а вие ще решите дали ще ни помогнете.

-  Радвам се, че имам някакъв избор. – казах аз, леко раздразнен.

- Как смееш, ти, човек жалък – започна един от елфите и бръкна под робата си където най – вероятно държеше някакво оръжие, моята реакция също не закъсня и с помощта на голямото количество свободен магически заряд във въздуха успях бързо да си докарам по една огнена топка във всяка ръка, но Ти – Атан ни усмири доста бързо.

-  Престанете и двамата! – прогърмя гласа й в цялата зала, моите огньове изгаснаха от само себе си или най – вероятно тя ги изгаси, а меча на елфа издрънча на пода и той смутен се наведе да го прибере, след което се върна на мястото си. Значи магическия заряд в гората не беше свободен, а беше част от нея. Впечатляващо, колко ли силна беше всъщност...май не исках да разбирам. Елфът все още  мъмреше някакви извинения, когато реших, че макар и да бях провокиран трябва и аз да поднеса извиненията си пред владетелката.

 - Простете ми ваше величество! – казах аз, падайки на едно коляно – Нямах право да застрашавам един от поданиците ви пред вас.(това си беше скрита заплаха към войнствения елф, но...)

 - Изправете Астор Златолист, вие нямате вина. – изрече тя, с по – спокоен тон – та да се върнем на разговора си, ще бъда лаконична, защото времето ни напредна. Да, ние откраднахме един амулет от тъмните елфи преди няколко месеца, тъй като смятаме, че нашият род има законните права над тази скъпоценност. Но докато групата, която беше изпратена да върне амулета се е връщала обратно е била нападната от засада някъде в Драконовите планини от отряд джуджета, моите хора бяха малобройни и джуджетата за жалост са ги надвили и са откраднали амулета, така че сега той е в съседите ни. – завърши тя. Докато слушах разказа й в главата ми се завъртяха няколко въпроса – първо къде ли отиваше Гарлин, който срещнах да излиза от долината, какво носеше наистина в раницата си, но пък дали не бях и прекалено подозрителен към джуджето. От тези ми размишления ме откъсна кралицата, която продължи.

- Молбата ми към вас Астор Златолист е да ни помогнете да си върнем амулета. Какво ще кажете?

 - Първо искам да попитам, дали мога да знам кой е амулета, който джуджетата са взели?

-  Разбира се, амулета е много добре познат на всички, които се занимават с нашето изкуство, той е Ниня. – отговори ми тя. Ниня?!Сериозно? Амулета се считаше за загубен по време на между родовата война преди стотина години, легендата беше, че Ниня, изкован от Благородните елфи преди много векове и подарен на върховните владетели на Горските като знак на благодарност, засилва магическите способности на притежателя си. Не исках да мисля колко силна би била елфата пред мен с този амулет на красивата й шия, но трябваше да й се признае, че ме беше хванала натясно, първо за мен се говореше, че съм приятел на елфите и това си беше така и второ аз бях от тези магьосници, които търсят точно такива реликви, желанието ми да държа Ниня в ръцете си беше неудържимо, явно тя добре знаеше кой съм и капана й беше умело заложен, нямаше как да й откажа. На глас казах само:

- Ниня… - тя ме погледна с очакване – добре кралице, ще ви помогна. Хванахте ме на тясно, признавам. Какво искате от мен?