Тихата долина
Вървейки през планината най - накрая съзрях целта си. Грохота на водопада беше оглушителен, двете дъги над него бяха невероятно направо магично красиви и трябва да си призная, че за всичките 700 години, който са видeли моите очи никога не бях виждал такава красота ... Погледнах опърпаната карта за всеки случай и тя потвърди, че не съм сгрешил. Но преди да продължа мисля, че трябва да Ви се представя аз съм Астор Златолист, както казах аз съм на 700 години не съм нито елф, нито джудже, аз съм просто един странстващ магьосник... е добре де не чак толкова прост, за 700 години човек все пак научава нещо, но се отплеснах (имам този досаден навик)... Аз съм човек на 700години, не съм никой известен герой и определено не впечатлявам с външния си вид - висок съм към 1.80 с бяла почти сребриста коса, която е единствения признак за възрастта ми (магьосник съм все пак). Очите ми са кафяви почти черни. Е това май Ви стига за сега, като информация за мен. Като странстващ магьосник аз съм посетил много места повечето от които смятани само за легенда.В същност и сега се намирах на входа на едно такова... Преди близо 60 години бях чул от един търговец за долина, в която всичко било мирно и тихо и разбира се не му повярвах, в тези времена на воини и смърт кой би повярвал? Но след 4 години отново чух за такова място и след като изхарчих значително количество злато се сдобих с карта на ВХОДА(подчертавам само на входа) на тази Тиха долина, и ето ме след близо 60 години издирване 10 от които преминали в скитане из Драконовите планини, аз открих входа към долината.
С бодра крачка тръгнах към водопада, не се поколебах и минах направо през водата, беше безсмислено в такъв горещ ден да си хабя силите за предпазващи заклинания вместо да се разхладя. Първото което съзрях, когато излязох от другата страна на водопада, беше(както помислих из първом)огнено кълбо, но проследявайки пътя му разбрах, че съм сгрешил. Кълбото се издигна и аз забелязах пламтящата опашка, искрящото тяло и най - накрая блестящия поглед, който за мой ужас беше вперен в мен! Създанието, което беше профучало покрай мен разбира се беше феникс, а аз все още помнех ужаса от последната ми среща с този вид създания, но за мое успокоение този индивид не се интересуваше от скромната ми особа. И след като успокоението ме завладя напълно аз се огледах наоколо, намирах се на висока скала, далеч напред се виждаше доста голям град, а зад него масивна планина зад която залязваше слънцето.От града погледа ми се плъзна по необятните поля, които се простираха, от моята скала, обграждайки града, стигаха чак до неизвестната планина. Тук се сблъсках и с първия проблем - Как в името на Магията да сляза? - не можех просто да скоча, та нали щях да се пребия, намирах се на близо 500м височина. Тук е може би мястото да кажа, че ние магьосниците противно на вярванията, не можем да летим. Наистина владеем някои омекотяващи и забавящи падането заклинания, но от тази височина нито едно от тези, които аз знаех нямаше да помогне. Другия начин за който се сещах беше някой от Орлите да мине и да се опитам да го накарам да ме свали долу, но шанса някой от тях да мине от тук беше малък, а да се съгласи да ме свали още по - малък. Докато се оглеждах за някое по сенчесто място където да обмисля слизането си, чух тихо подсвиркване което се засилваше и след малко забелязах първо двете ръце след това и шлема, а най - накрая и цялото джудже.Което след като се изкачи свали раницата си(която кълна се беше два пъти по - голяма от него), избърса потта си и чак тогава ме забеляза.
- Здравей магьоснико – каза то. Малките дяволи имаха много изострено чувство към магия. Но взирайки се в багажа му, в който не се виждаше въже, аз го попитах:
-Как дявол да те вземе се качи до тук?! – явно доловило някаква неумишлена враждебност в тона ми, джуджето отвърна свъсено:
-Охлади страстите магьоснико – казвайки го посегна към огромния чук висящ на кръста му – нищо не можеш да ми направиш – беше право разбира се, освен изострена интуиция към магията джуджетата бяха напълно неуязвими за какъвто и да бил вид магии и заклинания.
-Ъ-ъ-ъ-ъ...по - спокойно само се чудех как се качи дотук без въже.
-Ахаха, това ли било – засмя се то – ами елементарно драги, по стълбата – рече и посочи надолу.Ама разбира се, как не се сетих по – рано, джуджетата имаха навика да си проправят път навсякъде, логично беше да има и стълба.Явно лицето ми е изразявало ясно мислите ми, защото каза:
-Прости ми магьоснико, просто съм малко изнервен, долу двама глупаци се опитаха да ми вземат златото – след тези негови думи разбрах няколко неща. Първо с какво беше пълна раницата му, второ какви бяха петната по чука му и трето, че долината явно вече не беше толкова тиха колкото е била някога.
-Но не ти се представих – продължи джуджето обърнато с гръб към мен и вадейки нещо от раницата си
– Аз съм Гарлин син на Гар. Баща ми е владетеля на планината Харанхад – продължи то, отпушвайки металното буренце, което беше извадило от раницата си. Боговете да го благословят, точно за това си мечтаех, за студена джуджешка бира.
- Харанхад ли?А-а-а имаш предвид планината зад града? – попитах аз.
-Да, а града се казва Мидълтаун, някога беше Тиха долина, но го прекръстиха, просто стана х-м-м-м прекалено шумен за да подхожда на името си. За времето от две халби, които изпихме, Гарлин ми разказа, че не се разбирал с баща си, който го карал да стане войн, Гарлин искал да стане миньор за това бил напуснал дома.Разказа ми също, че напоследък в долината идвали прекалено много хора и това въобще не било добре за нея. След това се разделихме с най – добри чувства.
Слънцето вече се скриваше зад планината когато приключих слизането си по стълбата на джуджетата.Стъпвайки на земята зад гърба си чух някакъв завалян глас, който избърбори нещо като че ли на себе си, обръщайки се видях джудже облегнало се на каменната стена с празна халба в ръка и похъркващо, мисля няма нужда да Ви пояснявам какво се беше случило на джуджето(хе-хе). Обръщайки се с лице към града видях три пътеки, едната водеше към гората която се виждаше в далечината, втората(средната) водеше, както изглеждаше от моето местоположение, към града, а третата отиваше към по – ниските възвишения на Харанхад. Реших, да поема право към града и без това той беше моята цел, нямаше нужда да се залутвам из горите или планините, в гората сигурно имаше елфи, а в планината бях сигурен, че има джуджета, нито един от двата народа нямаше да приеме натрапник във владенията си. Вървях вече от доста време, когато чух над главата си гърлен писък който не може да бъде сбъркан и още преди да вдигна глава за да потвърдя съмненията си огнено кълбо освети небето и в добавка към гърленото ръмжене чух цвиленето на най – вероятно опърлен пегас. Летящите коне като цяло са ми странни и не знам кой и с какъв акъл ги е създал, но със сигурност не е бил съвсем в ред. Та тези странни създания, наричани пегаси имаха невероятно лошия и мазохистичен(според мен) навик да крадат предмети от гнездата на драконите, макар и бързи малките им криле не можеха да се мерят с тези на драконите и освен ако не проявяха невероятен късмет обикновено пегасите завършваха изпечени и изядени.
- Странно е нали, толкова малко животно да предизвика дракон? – чух аз да казва глас от тъмното някъде близо до мен, на светлината на следващото дихание на дракона видях висока набита фигура, загърната в катранено черна роба със сиви кантове както ми се стори на моментната светлина на огъня. Това не беше на добре, толкова черни роби носеха убийците от едно оркско племе, предлагащи услугите си на всеки, който може да си ги позволи, а сивите кантове свидетелстваха за достатъчно големите му способности. И въпреки това, ако беше след мен(в което почти не се съмнявах, едва ли имаше народ, който да ме мрази повече от орките) беше грешка да ми се разкрива, защото макар и нескромно да прозвучи аз бях доста сериозен противник. Странника проговори отново:
- Астор Златолист предполагам? – каза той
- Самият той – отговорих му аз – какво искаш?
- Аз съм Харх – Натар от клана Барах , нает съм да те убия, така, че ще се радвам ако умреш бързо. – Цялото му словоизлияние ме отегчи доста, за това след като приключи, не се поколебах и набързо му скалъпих една мълния, която той за жалост усети и отскочи преди да го е ударила, тъкмо подготвях следващата си магия, когато той направи първия си ход. Мъглата беше гъста и се спусна достатъчно бързо, за да го загубя от поглед. Едва ли щеше да се хване на толкова евтин номер, но защо да не пробвам.
- Орк от Мъгливите рифове нали – попитах аз, надявайки се да отговори и да се издаде къде е.
- Имате забележителни географски знания – проехтя гласа му от всички посоки.
Е до тук с евтините номера, съсредоточих се и след миг малки сини пламъци се понесоха около мен, следващия ми ход беше един бърз огнен кръг и май той изохка някъде в мъглата, но нямаше как да се прицеля с нещо по – сериозно, няколко концентрирани залпа енергия също не сполучиха да го уцелят, реших, че стига толкова съм разчитал на късмета си и започнах да редя едно доста ефектно и изтощително заклинание, надявах се само той да не ме усети или уцели с нещо през това време, защото защитните ми способности щяха да са доста отслабени по време на заклинанието. Явно и той не виждаше добре в собствената си мъгла и няколко от опитите му да ме уцели се разминаха на косъм. Бях готов със заклинанието, затворих очи, изрекох ключовата дума стана светло като ден, отворих очи и го видях, в следващия миг вече хвърлях огненото кълбо към него, той полуослепен нямаше възможност да реагира и когато се приближих от него беше останала само робата му. Погледнах към небето дракона и пегаса ги нямаше, слънцето също.Главата ми се замая от рязкото повдигане, направих десетина крачки встрани от пътеката и се строполих уморен до смърт.
Слънцето ме събуди, освен, че бях мокър от росата ме болеше и главата след снощния двубой. Надявах се да няма други толкова сръчни следотърсачи като снощния ми съперник. Погледнах слънцето, то едва се издигаше над планината, на която бях срещнал Гарлин. Погледнах към града, явно все още се пробуждаше, защото само от няколко комина се виеше пушек. Хванах средната пътека и тръгнах към града с надеждата едно от тези стоманени стълбчета да е на градската странноприемница, защото не бях ял от два дена, а и след снощи изпитвах силна нужда от обилно хапване. Когато стигнах до града слънцето вече беше над входа на долината, а самия град представляваше пъстра картина от всички народи събрани заедно. Имаше елфи, джуджета, гоблини, дори два огъра видях, а разминавайки се със странна закачулена фигура ме лъхна мирис на бик а и май чух копита, така, че като че ли току що се бях разминал с минотавър, създание което никога не бях срещал лице в лице. Видях също кентаври, а минавайки покрай една сграда(може би нещо като банка) съм почти сигурен, че едно от дърветата отпред ме проследи с поглед, което може да значи едно единствено нещо, това бяха тренти(горски създания, пазещи гората от мародери, вече останали много малко) огромните пазители, рядко напускаха горите си и за това се смятат за почти изчезнали, но те са по – силни от голем и могат да взимат самостоятелни решения за разлика от последния.
Скоро стигнах до гостоприемница в която никой с никого не се бореше, в няколкото които бях подминал въпреки ранния час имаше между расови кавги, характерни за градовете, в които се срещаха толкова много раси. Тази която избрах беше чиста и без много посетители въпреки разположението си близо до центъра на града, уханието на ароматната вода, която ханджията или ханджийката бяха пръснали сутринта когато са отворили все още се усещаше. На една маса стояха няколко закачулени фигури, които само можех да предполагам какви са, но съдейки по цвета на наметките им и белите кичури подаващи се изпод качулките на двамата от тях ме навеждаше на мисълта, че това са Тъмни или наричани още Нощни елфи. На масата в средата седеше група джуджета които от рано бяха хванали халбата и вече се смееха високо без да обръщат внимание на мрачната компания в ъгъла. Любопитството ми надделя и се опитах да чуя разговора на елфите, но се сблъсках с доста сериозна психическа преграда, а един от тях повдигна глава и изпод качулката му проблеснаха две очи изпълнени с презрение и гняв, след което той отново се наведе. Реших да не нахалствам повече, не исках да се изправя срещу четирима магьосници елфи или в най – добрия случай един маг и трима опитни мечоносци. Насочих се към една маса близо до противоположната на елфите стена, скоро покрай мен се завъртя и ханджията, който противно на широко разпространената представа, беше висок, слаб, с малки живи очи, мазна прошарена коса, на пръв поглед чисти дрехи и бяла, леко захабена престилка.
- Мога ли да Ви помогна господине? – попита той учтиво
- Какво можете да ми предложите за закуска?
- Прясно изпечен хляб, сирене и маслини за пиене плодов сок или бира, за десерт ябълков сладкиш.
- Звучи добре, донесете от всичко и за пиене халба бира.
- Веднага! - и той изчезна.
Загледах се в елфите, те спореха за нещо, въпреки че не чувах разговора и привидно стояха спокойно се виждаше как някой от тях са стиснали ръце до толкова, че кокалчетата им бяха побелели . Зачудих се за какво са дошли толкова далеч от домовете си, вярно наблизо имаше гора, но те едва ли живееха там, прекалено близо до хората и джуджетата, а и не се спогаждаха никак с драконите, а наоколо със сигурност имаше доста драконови гнезда. Нощните елфи обичаха самотата и живееха далеч от другите народи. Реших да питам ханджията за тях, той сигурно беше чул нещо, хората с неговия занаят неизменно чуваха клюки, слухове а понякога дори истини. Малко след като бях завършил размислите си дойде и той с огромна табла в едната ръка и халба в другата.
- Бирата....ето и закуската, дано ви е вкусно - каза той и тръгна към джуджетата които викаха нещо неразбираемо, а аз без да се помайвам повече се заех с хляба и маслините. Беше невероятно вкусно, кекса също беше чудесен, дори си поръчах второ парче и след като ханджията го донесе аз го попитах за елфите
- Кажи ми защо те са тук – казах аз, посочвайки с поглед групата в ъгъла.
- Има много клюки за тях, а и тези не са единствените, из града са се пръснали малки групи, говори се, че са шпиони и са част от по – голяма войска която ще нападне Синята гора която е на изток от тук. Някакъв тяхна скъпоценност била там, елфите от гората я били откраднали, други твърдят, че са дошли за да нападнат джуджетата живеещи в Харанхад – всичко това ханджията избърбори много бързо, хвърли един изплашен поглед към елфите и изчезна. А аз почнах да мисля над думите му, не беше невъзможно да са тук заради скъпоценност която е в горските им събратя, преди няколко стотин години имаше жестоки боеве между трите основни рода на елфите. Но да дойдат до тук през Драконовите планини почти не можех да го повярвам, може би трябваше да отида да проверя, гората беше близо. Замислих се за втория слух който беше споменал ханджията, не го вярвах, въпреки, че двете раси не се обичаха, елфите не нападаха джуджетата в техните планински владения, сред камънака „красивия” народ не се чувстваше добре, а малка група изпратена с цел да върне открадната скъпоценност щеше да се залута безнадеждно или да бъде избита. Май единствения начин беше да отида до гората и да се опитам да говоря с елфите живеещи там, ако не ми кажеха за какво става въпрос, щях да кажа, че съм искал да ги предупредя и щях да си тръгна, но това щеше да стане по – късно, а може би дори чак утре, сега исках да разгледам града. След като платих, излязох из вече претъпканите улици и тръгнах без определена цел, просто се размотавах и разглеждах, търговци ми предлагаха стоките си, сергиите им бяха пръснати из целия град, нямаше обособен пазар или дори и да имаше аз не го забелязах. Освен шарената тълпа града нямаше много да покаже, не впечатляваше с блясък или архитектура, дори и някога да е бил спретнат сега в него цареше единствено хаос. След като се нагледах реших, че е време да изляза малко на тишина, намерих една малка странноприемница в която си взех стая и след това напуснах, насочих се към портата на града, беше само една тъй като стената около града не представляваше пълен кръг, а само половин, края на града опираше буквално в планината и от там нямаше стена. След доста усилено борене с тълпата успях да се измъкна навън и тръгнах към гората. Сутринта не бях забелязал, но от града започваше павиран път, който се разклоняваше към планината и гората, поех по пътя към гората. Макар града да беше на близо глъчката не се чуваше и единствения шум беше пеенето на птиците и моите стъпки по пътя. След известно време наближих границите на гората, пътя свършваше там където се извисяваха първите дървета. Реших да си изпробвам късмета и тръгнах право към гората, но щом навлязох под сянката на най – близкото се чу свистене и една стрела се заби до крака ми.
- Идвам като приятел, не искам да сторя нищо лошо – извиках аз към невидимите си нападатели и се опитах отново да навляза в гората, този път ме спасиха само рефлексите ми, чух свистенето и успях да се наведе, а стрелата прелетя покрай главата ми и отскочи от пътя някъде зад мен. Да чакам до свечеряване и да се опитам да вляза тогава щеше да има същия ефект, ако не и по – лош, защото елфите щяха да виждат все така добре за разлика от мен.
- Искам да предупредя владетеля на гората за наближаваща опасност... – отново никакъв отговор – добре ще му предадете ли писменото ми съобщение, ще го оставя ето тук – след тези си думи се замислих и скалъпих набързо една магиика, клекнах и докоснах земята под себе си, след нужните думи вдигнах бавно ръка, а в нея държах тънка каменна плочица, на която пишеше всичко което исках да говоря с владетеля на гората – Ето оставям го тук и си тръгвам – при тези си думи се обърнах и тръгнах обратно към града, след няколко крачки чух лек шум и благодарение на малко проследяващо заклинание усетих, че плочката е преместена навътре в гората, обсега на заклинанието беше малък, но това ми стигаше да знам, че въпросите ми ще стигнат до върха на гората.
Нямах повече работа, а и след няколко часа сигурно щеше да се стъмни, за това тръгнах към града, обмислях дали да обиколя и да вечерям някъде из града или да си поръчам вечерята в странноприемницата, в която бях отседнал, реших, че ще се прибера в странноприемницата, а след като хапна ще си легна и ще се опитам да се наспя. Тълпата в града беше все така голяма и наистина докато стигна до временното си местообитание слънцето почти се скри зад Харанхад. Беше рано още и не бях гладен, за това се качих в стаята си, изпънах се на леглото и се замислих за елфите от сутринта, за посрещането на Горските. Скоро стомаха ми се обади и реших, че е време да вечерям. След като хапнах си легнах и съм заспал.
Магии в нощта
От много пътувания съм си създал навика около себе си да поставям леки магически прегради, които да ме събудят ако някой се опита да ме доближи. Но този път не се събудих, защото някой беше прекосил една от тях, а защото я беше премахнал направо. Скоро чух и шум сякаш някой се катереше към прозореца ми. Останах да лежа, който и да идваше изненадата щеше да е на моя страна. Прозореца се открехна и след малко на светлината влизаща през него се очерта приклекнал силует, реагирах светкавично, магическия заряд полетя към него, но той почти с лекота се метна под него, претърколи се и се изправи до леглото и аз вече се готвех да му метна нещо по - гадно, когато той реши да се идентифицира.
- Чакай, чакай...идвам с мир, не искам да ти сторя нищо – каза нервно странника с мелодичен глас, който ако не бърках принадлежеше на елф. И сега като се загледах, дори и на тази светлина можех да позная какъв е.
- С каква цел премахна защитите ми и влезе с взлом в стаята ми?!
- Аз съм пратеник на кралица Ти – Атан, праща ме във връзка със съобщението, което си пратил по – рано днес.
- Това не оправдава влизането ти с взлом.
- Кралицата ме изпрати и каза да те заведа на всяка цена!
- На всяка цена значи… - промърморих по – скоро на себе си, макар да съм сигурен, че елфа ме чу. За миг се замислих дали да не проверя до къде е готов стигне за да ме отведе, но реших, че не си струва.
- Човек не може и да се наспи дори! Добре, хайде да идем при твоята кралица, любопитен съм с какво съм заслужил тази чест…да бъда измъкнат от леглото посред нощ.
Елфа се изхили на пресилените ми възмущения и вече се готвеше да излезе от там от където беше влязъл, когато се спря, обърна се, погледна ме, усмихна се и каза
- Може ли да подложа на съмнения вашата човечност – и скочи през прозореца. Освен нахален беше и остроумен, сигурно беше и млад, по – зрелите елфи просто не си падаха по такива изказвания. Докато завърша тези си размисли и аз вече бях до него на земята.
- Впечатлен съм, имайки предвид възрастта ти – каза елфа
- Какво, по – стар съм от теб ли? – попитах аз невярващо, макар според мен елфа да беше на около 100 – 150 години.
- Та аз нямам 100 дори, камо ли 700 – след тези си думи той вече се смееше с глас.
- Тихо, приятелю ще събудиш съседите.
- А ние не искаме това – отвърна той сериозно, но очите му все още се смееха.
След това среднощния ми посетител се втурна с всички сили по посока градската порта. Това колкото ме учуди толкова ме и разсмя, младите елфи обичат да се показват пред обикновените хора, че са над тях. Странното беше, че моя млад придружител знаеше кой съм, но въпреки това ме предизвикваше с държанието си, а аз като любезен гост, какъвто щях да бъда в гората, защо да не приема. Заклинанието беше лесно, „Пет уодахс” или буквално преведено тъмна стъпка, позволяваше доста бързо придвижване на къси разстояния през кратък интервал. Скоро настигнах спътника си
- Мисля, че не ми каза как се казваш – казах аз
- Фулл И – Утан, приятелите ми казват Фули – отговори елфа с усмивка на лице
- Фули ?! – попитах озадачено
- Необичайно нали? – отговори Фулл, след което наблегна на крачката си и скоро отново ме поведе в надбягването.
С наближаването на градските порти, той леко се отклони в посока към стените и засилвайки се още повече, отскочи двадесетина крачки преди стената и с от тренирано движение заби кинжал между два камъка някъде около средата на стената, стъпи на него и тръгна да се катери по стената. Аз разбира се като един уважаващ себе си магьосник прибягнах отново до изкуството си, „Муд анемо”(винаги ми е звучало абсурдно) Магията представляваше образуване на нещо като трамплин от въздух, трудно ми е да го обясня. Много млади магьосници се забавляват с тази магия, което неминуемо води до тяхното изнемогване, тъй като еднократното й ползване е безобидно, но честото й ползване натоварва човека и го уморява бързо. След като използвах магията си успях да се метна, чак до върха на стената, където сварих тъкмо да подам ръка на своя млад приятел, който се изненада искрено и за малко не падна от стената. След като и двамата се озовахме на стената, аз дишащ леко учестено, а елфа доста по – тежко от мен(което трябва да призная ме накара да изпитам задоволство) реших, че се свършило с нашето своеобразно състезание. Е очевидно грешах, младия елф след като си пое въздух ме погледна с широка усмивка и пъргаво се метна от стената на поляната и вече тичаше към гората. Честно казано ми ставаше досадно, в такава тиха нощ беше срамота да се надбягваме, но това разбира се не значеше, че щях да го оставя да ме победи. След като и аз се приземих успешно на земята, наблегнах на крачката без да използвам никакви магии и скоро скъсих дистанцията помежду ни, когато моя водач усети това, се обърна назад и след като ми се ухили, увеличи темпото и отново дръпна напред. Тук вече по причина, че играта ми беше станала досадна, а и бях в заядливо настроение не се сдържах и тропвайки по – силно при една от крачките си, и изговаряйки в същия момент правилните думи аз успях да създам неравност в земята пред него, в която той се спъна, но за мое нещастие не успя да падне, а пъргаво се подпря на ръка, превъртя се веднъж във въздуха и стъпи отново на крака. Въпреки неуспеха си успях да го настигна.
- Това не е честно, от ваша страна. – уважителното му обръщение поне имаше смисъл, щом бях по – възрастен от него.
- Кое?! – попитах аз, правейки се на ударен.
Елфа се изсмя и след малко навлязохме в гората. Тук номерата приключиха и вече се придвижвахме в по – бавен ритъм, който постепенно премина в бавно ходене.
- Защо тичахме до тук, като сега спряхме? – трябва да призная, че бях в особено настроение след състезанието, въпреки че ми беше дотегнало в един момент сега се чувствах се като млад магьосник в Академията, който просто иска да се изфука с уменията си.
- Тази част от гората се охранява от един от роднините ми, който хич не одобрява държанието ми. Най – вероятно и той е стрелял по теб по – рано днес. – тези думи той изрече полушепнешком, сериозно и постоянно озъртайки се наоколо.
- Да те питам нещо друго тогава – това отвлече вниманието му от горските сенки, в които дори аз усещах спотаените елфи – защо Синята гора или хората са й измислили това име? – това успя да до разсее спътника ми и той дори се усмихна след което ми отвърна загадъчно
- Хм, ще видиш.
Официалното му обръщение вече го нямаше, но пък нямах нищо против, младия елф ми беше станал симпатичен и да ми говори на ти ми беше съвсем по вкуса.
Синята гора
След последните ми няколко въпроса и загадъчни отговори на моя спътник и двамата се умълчахме и аз се възползвах да разгледам гората през която вървяхме. Тя беше дъбова или от някакви подобни на дъб дървета, бяха много високи и дебели, очевидно гората беше на много стотици години и нищо чудно сегашните й обитатели да я населяват от също дълъг период време или дори те самите да са я засадили, нямаше да е първият такъв случай. Реших да задоволя любопитството си и да попитам Фулл:
- Хрумна ми един въпрос. – започнах аз.
- М-м-м? – измъкна се от мълчанието си младия елф.
- Вие ли сте засадили гората, и ако да кога, а ако не то от кога живеете в нея?
- Но това са два въпроса! – направи се на възмутен среднощният ми гост – Но добре-е-е-е ще ти отговоря, защото неспирна е жаждата на магьосниците за знания и винаги задават въпроси, дори и тези от тях живели стотици години, обиколили половината свят...
- Добре, добре, стига за биографията ми, ще ми отговориш ли? – прекъснах го аз.
- О! Да, извинявай, отплеснах се малко. Не знам, а сигурно и никой не знае кой е засадил гората и дали тя не е порасла от само себе си, това по първия ти въпрос. А по вторият – живеем тук от около деветдесет или някъде там години, самият аз имам съвсем смътни спомени за преместването ни тук. Това стига ли ти? – завърши той
- Да, благодаря ти. – отвърнах аз и двамата отново се умълчахме.
Гората имаше характерната за населяваните от елфи места магическа атмосфера, въздуха буквално тежеше от магия, което говореше, че владетелката на Синята гора беше от типа магьосници и то доста силна, ако се съди по атмосферата. Скоро навлязохме в „градът” на елфите, казвам го така, защото елфите не строят като нас(друг народ, какво да ги правиш), те нямат крепостни стени в горите си, строят домовете си на дърветата, къщите им се подвизават на дървени платформи закрепени за стволовете на дърветата. Но това не трябва да ви подвежда, че живеят в хралупи като катерици, къщите им са хубави, някои дори огромни(обикновено на владетелите), дори луксозни и много уютни след като свикнете със странното им положение. Може би основната причина за такъв вид строителство са многобройните пъти когато елфите са имали проблеми с другите раси. От къщите на елфите обикновено виси въжена стълба, а домовете им са свързани помежду си с въжени мостове, ако някои ги нападне те просто прибират стълбите си и няколко стотици или хиляди дървета се превръщат в своеобразна крепост от която елфите засипват враговете си със стрели(не рядко горящи или отровни). Разбира се винаги можеш да запалиш дърветата, но те много често са омагьосани и огън не ги лови. Границите на града се познават по, кръг най – често, от дървета, които не са застроени, те са наблюдателници, но горския народ разполага с постове и навсякъде из горите си, като са най – многобройни по границите им.
Вече бляхме влезли в града и напрежението от вперени погледи и насочени стрели в гърба ми малко отслабна. Някои елфи ни гледаха с интерес, други въобще не ни обръщаха внимание, а моят водач ме поведе право към едно огромно дърво, дори и сред тези гиганти, покрай ствола на което се виеше масивна и явно перманентна дървена стълба. Дървото освен с размерите си се отличаваше и с цвета си, то беше...синьо. Почнахме бавно да се изкачваме по стъпалата и забелязах, че никъде няма междинни площадки на които да спрем или на които да има охрана. Изкачването ни отне известно време и аз преброих около триста стъпала, които след като приключиха стояхме пред масивна врата от син кристал, сложена в дървена, синя рамка, двете й крила бяха оформени като дървесни листа, краищата на които бяха завити в горните си краища. Наистина красива изработка. Фулл И – Утан се приближи до вратата и с плавно движение я разтвори, а аз влязох след него в тронната зала на Владетелката на синята гора, Ти – Атан.
Залата представляваше огромна стая издълбана в ствола на дървото и най – вероятно чрез магия направена да изглежда по – голяма. В две от стените имаше врати, които бяха отворени и се виждаше, че водят някъде, може би към други дървета, което обясняваше защо дървото имаше перманентна стълба, обитаващите го елфи винаги можеха да избягат през някоя от тези врати и след това магьосника, който ги поддържаше да ги затвори. Всеки от присъстващите елфи беше облечен в синя роба като наситеността на синьото варираше и съдейки по това, че кралицата беше облечена в небесно синьо предположих, че колкото е по – тъмен цвета на робата, толкова по – нисък е ранга на елфа. Когато стигнах до средата на залата, кралицата стана от трона си и се приближи към мен, тя беше облечена в небесно синя роба, косата й беше дълга и черна, очите й кафяви, а кожата бледа. В залата също не се виждаха стражи, но знам ли какво се криеше под тези широки роби.
- Добре дошъл в моето владение Астор Златолист. – започна кралицата.
- Удоволствието е изцяло мое кралице Ти – Атан. – отвърнах аз и се поклоних дълбоко. След като се изправих забелязах одобрение в нейния поглед и неприязън в погледа на най – близкия до трона й елф. Но какво да направя, като не ме харесва, не ме харесва, негова си работа.
- След като свършихме с любезностите, можем да преминем към основния въпрос. – кимнах с глава, очаквайки тя да продължи – братовчеде Утан, благодаря ти, че въпреки късния час успя да доведеш госта ни невредим – при тези си думи тя като че ли за миг погледна един от елфите, който й се падаше отдясно, но не можех да съм сигурен. Дали пък не ме грозеше опасност в гората, нямаше особено значение дали съм магьосник или не, стрела в гърба си е стрела в гърба. – сега, ако ни извиниш би ли изчакал отпред докато те извикам отново.
- Както заповядате ваше височество. – каза младия ми спътник и след като се поклони, излезе заднешком и затвори вратата след себе си.
- Първо искам да кажа, че беше много любезно от твоя страна Астор да ни предупредиш за Нощните елфи в града и за слуховете, въпреки че ние вече знаехме за тези неща. – след тези си думи тя леко кимна с глава в моя посока, а аз от своя страна се поклоних малко по – дълбоко.
- Надявам се да съм ви помогнал поне малко, ваше височество – казах аз.
- Бих казала, че по – скоро тепърва ще Ни помогнете г-н Златолист. – какво, играеше ли си с мен, с тази смяна на обръщенията, не обичам такива неща. – Сега ще ви разкажа как стоят нещата, а вие ще решите дали ще ни помогнете.
- Радвам се, че имам някакъв избор. – казах аз, леко раздразнен.
- Как смееш, ти, човек жалък – започна един от елфите и бръкна под робата си където най – вероятно държеше някакво оръжие, моята реакция също не закъсня и с помощта на голямото количество свободен магически заряд във въздуха успях бързо да си докарам по една огнена топка във всяка ръка, но Ти – Атан ни усмири доста бързо.
- Престанете и двамата! – прогърмя гласа й в цялата зала, моите огньове изгаснаха от само себе си или най – вероятно тя ги изгаси, а меча на елфа издрънча на пода и той смутен се наведе да го прибере, след което се върна на мястото си. Значи магическия заряд в гората не беше свободен, а беше част от нея. Впечатляващо, колко ли силна беше всъщност...май не исках да разбирам. Елфът все още мъмреше някакви извинения, когато реших, че макар и да бях провокиран трябва и аз да поднеса извиненията си пред владетелката.
- Простете ми ваше величество! – казах аз, падайки на едно коляно – Нямах право да застрашавам един от поданиците ви пред вас.(това си беше скрита заплаха към войнствения елф, но...)
- Изправете Астор Златолист, вие нямате вина. – изрече тя, с по – спокоен тон – та да се върнем на разговора си, ще бъда лаконична, защото времето ни напредна. Да, ние откраднахме един амулет от тъмните елфи преди няколко месеца, тъй като смятаме, че нашият род има законните права над тази скъпоценност. Но докато групата, която беше изпратена да върне амулета се е връщала обратно е била нападната от засада някъде в Драконовите планини от отряд джуджета, моите хора бяха малобройни и джуджетата за жалост са ги надвили и са откраднали амулета, така че сега той е в съседите ни. – завърши тя. Докато слушах разказа й в главата ми се завъртяха няколко въпроса – първо къде ли отиваше Гарлин, който срещнах да излиза от долината, какво носеше наистина в раницата си, но пък дали не бях и прекалено подозрителен към джуджето. От тези ми размишления ме откъсна кралицата, която продължи.
- Молбата ми към вас Астор Златолист е да ни помогнете да си върнем амулета. Какво ще кажете?
- Първо искам да попитам, дали мога да знам кой е амулета, който джуджетата са взели?
- Разбира се, амулета е много добре познат на всички, които се занимават с нашето изкуство, той е Ниня. – отговори ми тя. Ниня?!Сериозно? Амулета се считаше за загубен по време на между родовата война преди стотина години, легендата беше, че Ниня, изкован от Благородните елфи преди много векове и подарен на върховните владетели на Горските като знак на благодарност, засилва магическите способности на притежателя си. Не исках да мисля колко силна би била елфата пред мен с този амулет на красивата й шия, но трябваше да й се признае, че ме беше хванала натясно, първо за мен се говореше, че съм приятел на елфите и това си беше така и второ аз бях от тези магьосници, които търсят точно такива реликви, желанието ми да държа Ниня в ръцете си беше неудържимо, явно тя добре знаеше кой съм и капана й беше умело заложен, нямаше как да й откажа. На глас казах само:
- Ниня… - тя ме погледна с очакване – добре кралице, ще ви помогна. Хванахте ме на тясно, признавам. Какво искате от мен?
