От
вратата се подаде учуденото и малко засрамено лице на Песелина, заедно с брат
си и баща си.
- През цялото време ли знаехте, че сме
тук? – попита момичето, малко засрамена.
-
Аз да, за Астор не знам, той беше твърде зает да ви подбира коне – отговори
Вийра и намигна Асо.
-
А..какво, да, такова за конете... – направи се на ударен Астор и се опита да
смени темата. – избрах ви няколко тук, елате да ви ги покажа – каза той и влезе
по – навътре в просторната конюшня, а останалите го последваха.
-
Може да са ви малко едри, но ще свикнете, за тези знам, че са по – спокойни
животни и няма да ви създават проблеми, имайки предвид, че нямате голям опит с
язденето – каза Астор и се спря пред два големи черни коня, с оранжеви гриви и
опашки.
-
Интересна окраска имат. – каза Жар.
-
Да, това си е специфично за породата им, през нощта са още по – интересни –
каза магьосника и се ухили.
-
А каква им е породата? – попита Пес, която познаваше тази усмивка и знаеше, че
Астор крие нещо от тях.
-
Това са Кошмари, през нощта гривите им и опашките стават огнени, много са
красиви и напълно безопасни са ездачите си, не се притеснявайте. – отговори
Асо.
-
Това хубаво, но няма шанс аз да се кача на нещо толкова огромно, ако ще и да е
най – спокойния кон на света. – каза Пес.
-
Предположих, за теб съм избрал нещо друго, елате. – каза спътникът им ги поведе
към една друга ясла.
-
Ето, виж, харесва ли ти? – каза той, когато всички се събраха пред яслата
на млада кобила, цялата беше сива, с
черни петна на задния хълбок. Кончето беше по – дребно от другите, но пък беше
и по – младо. Когато групата се приближи до яслата му, то щастливо хрупаше
слама, но когато ги забеляза вдигна поглед и се приближи до заграждението си,
където се опита да мушне муцуната си през оградата и да достигне застаналата
най – близо Песелина. Която в началото се стресна, но след това се приближи още
малко до коня.
-
Мисля, че те харесва, Пес. Ето, дай му това. – каза Астор и й подаде морков,
който не се знае от къде се озова в ръката му.
Песелина
взе моркова и го подаде на кобилката, която бързо го изхрупа и облиза пръстите
на Пес.
-
А-а-а-а, защо го правиш?! – каза с престорен ужас Пес. А спътниците й избухнаха
в смях.
-
Да, смейте се, много смешно. – обади се сконфузено Песи и погали кончето по
главата.
-
Харесва ли ти? – попита я Астор.
-
Да, много е готино! – отвърна му тя.
-
Нали знаеш, че трябва да говориш с Микаела, ако искаш да вземеш три от конете
й. – напомни му Вийра.
-
Да... – понечи да каже нещо Астор, но беше прекъснат от студен глас зад гърба
си.
-
Да ги вземе, само да ги върне когато не му трябват вече.
Групата
се обърна и видя че зад тях стои Микаела.
-
Чудесно, уредихме и този въпрос. А аз разбира се, обещавам да ти върна конете.
-
Добре, значи се разбрахме – каза с равен глас съдържателката на хана – До
вратата на конюшнята съм ти оставила провизиите, които ми поръча, сега ще пратя
някой да оседлае конете.
- Добре, благодаря ти за всичко Микаела. –
каза й Астор, но момичето вече се им беше обърнало гръб и само махна
неопределено с ръка.
-
Хайде, докато ви нагласят конете, да идем да видим дали са ви готови тоягите. –
каза Астор и всички тръгнаха към ковачницата.
На вратата се разминаха с едно от конярчетата
на което Астор поръча след като оседлае конете да натовари и провизиите на
конете, след което продължиха спокойно по пътя си. Малкото поселище което се
беше образувало покрай Викториянски хан, сега се беше оживило, навсякъде имаше
хора, едни идваха в ханът, други си тръгваха, трети сновяха насам – натам,
четвърти обикаляха магазините. Приличаше на малък град. Скоро наближиха младият
ковач, който отново работеше върху нещо, когато застанаха пред него, той вдигна
поглед от работата си и ги поздрави:
-
А, здравейте отново! О, лейди Вийра. – каза ковачът и се поклони леко на
младата благородничка – Ей сега ще ви донеса поръчката. – завърши той и се скри
в ковачницата, след малко излезе с две тояги, с различна дължина и с метални
наконечници и на двете. Астор взе едната и я огледа, като най – вече наблегна
на това дали наконечниците са здраво закрепени. След като не намери никакви
дефекти, Асо подаде дългата тояга на Руш, по – късата на Пес и плати
уговорената сума на ковачът, след което се сбогуваха и тръгнаха обратно към
конете.
-
Сега на къде, Астор? – попита Жар.
-
Към Грифонден, замъкът на Едрик. – каза
Астор.
Четиримата
се сбогуваха с Вийра, обещаха да минат пак и подкараха бавно конете си по
пътят, който започваше от краят на малкото градче. Пътят пред тях се виеше и се
губеше сред близките хълмове, като само от време на време откриваше част от
гъвкавата си фигура, когато изкачеше някой хълм.
-
Няма ли проблеми с чести засади из тези хълмове? – попита Жар.
В
отговор Астор просто посочи нагоре. Когато спътниците му вдигнаха погледи към
небето, видяха множество едри силуети да се носят високо над околностите.
-
Това са някакви птици, нали? – попита Пес.
- Не,
това са грифони. – отговори й кратко Астор.
-
Но щом са толкова високо и изглеждат така големи... – не довърши изречението си
Песелина.
-
Да, доста едри животни са, грифоните. Всъщност един грифон би могъл да носи
двама души на гърбът си.
-
Искаш да кажеш, че те патрулират из района и съобщават на господарят си, ако
някъде има разбойници? – попита Жар.
-
Да, точно така. Доста е ефективно, както може би си представяш. – отвърна му
магьосникът.
Спътниците
се умълчаха, обмисляйки това което току що бяха научили. Движеха се със спокоен
ход, като Астор яздеше малко по – напред, от дясната му страна беше Жар, от
неговата дясна, беше дамата на групата им и от ляво на Астор яздеше Руш. Четиримата
пътници се наслаждаваха на спокойствието което цареше по пътя и в този момент
бяха забравили всичките си грижи. След като бяха изминали няколко километра,
Астор се отърси от унеса си и погледна небето над себе си, което беше започнало
да се смрачава, след като огледа местността, която сега се отличаваше с малко
по – ниски хълмове, той се обърна към приятелите си:
-
Предлагам да усилим малко хода, скоро ще падне нощ, а не ми се иска да
замръкваме по пътят.
Това
извади и спътниците му от мислите им и те се съгласиха с него, след което
четиримата преминаха в лек галоп.
-
Има ли някакви странноприемници на близо където да пренощуваме? – попита Жар.
-
Не, но скоро трябва да наближим манастира Св. Грийв, там
най – вероятно ще се съгласят да ни приютят за нощта. – отвърна Астор.
Нощта
падна бързо над самотните пътници. Скоро и луната се показа в пълният си блясък
и окъпа всичко в сребриста светлина. След още няколко завоя на пътя, малката
група пътници видя дървена табела, която сочеше наляво и от която започваше
черен път, губещ се в близката малка горичка.
-
Отлично, точно на време, това е разклона за манастира. – каза Астор. – Хайде,
побързайте. – в гласът на магьосникът се усещаха нервни нотки, но преди
спътниците му да успеят да го попитат какво става, от следващият завой, към тях
се зададе голяма група монаси в червени раса. Ръцете им бяха скрити в ръкавите
им, а лицата им покрити от тежки качулки, но въпреки това в самата им походка
имаше нещо заплашително. Монасите бързо скъсяваха дистанцията, която ги делеше
от пътниците.
-
Бързо, тръгвайте към манастира! – извика им Астор и обърна конят си така че да
е между групата монаси и спътниците си.
-
Какви са тези, Астор? – попита Жар.
-
От тези, които не обичат хора от други светове, сега тръгвайте към манастира,
там ще сте на сигурно място! Хайде, не се бавете! – след тези си думи Астор
слезе от Амрот и застана пред него, призовавайки Мюген. Монасите с червени раса
спряха на няколко крачки от него и напред излезе един, който имаше златни
кантове по расото си, явно беше водачът им.
-
Предай другосветците, Астор Златолист! – провикна се монахът и гласът му
заподскача по околните хълмове.
-
Това няма да се случи, фанатико! – отвърна му друг мощен глас из зад гърба на
Асо, Златолист хвърли бърз поглед зад себе си и видя група монаси с кафяви и
сини раса които стояха между него и спътниците му, най – отпред пред тях стоеше
възрастен монах със свалена качулка, магьосникът разпозна в него игуменът на
манастира, отец Икарим.
-
Ти не се намесвай, старче! – отвърна му червеният водач, но гласът му беше
загубил увереността си и той беше отстъпил по – близо до последователите си.
-
Вървете си! Нямате право да навлизате в земите на манастира ми, ако сами не си
тръгнете, ние ще ви изгоним! – изкънтя отново гласът на отец Икарим. – Сега
чужденците са под моя протекция, нямате власт над тях. – тези си последни думи
монаха подкрепи с жест с ръка, по посока на червените раса, които изглеждаше
сякаш отецът прогонва муха. Водачът на натрапниците отстъпи още по – назад, но
успя да събере последни остатъци от волята си, изправи гръб и се провикна
-
Този път ви се размина, другосветци, но следващия път ще бъдете мои! – след
тези си думи, той се обърна и си тръгна, а последователите му го последваха.
След
като червените раса изчезнаха в мрака, Астор отзова Мюген и се обърна към
игумена.
-
На това му се вика на време отче! – каза магьосникът и стисна ръката на отец
Икарим.
-
Отдавна усетих, че идваш насам Астор и тъй като знаехме, че фанатиците се
навъртат в околността, излязохме да ви посрещнем – завърши с усмивка монахът.
Астор
забеляза, че спътниците му все още са изнервени, за това ги повика при себе си.
-
Спокойно, тук сме в безопасност. – каза
Златолист и погали Пес по главата. – отец Икарим е мой стар познат и съм
сигурен, че не страда от предразсъдъци от кои свят са гостите на манастира му,
стига те да са добри хора...
-
А не се съмнявам, че твоите спътници са такива, щом ти ги водиш, Астор.
-
Ха-ха, ласкаете ме отче...
-
Предразполагам гостите си. А сега мисля, че е време да се прибираме и се
надявам по краткият път към манастира да ме запознаеш с приятелите си.
-
А, разбира се, колко съм отнесен. Това е Песелина – при споменаването на
момичето, отеца погледна Астор и се усмихна – а това са баща й и брат й, Жар и
Руш. Скоро ги сполетя беда, която ги доведе в Ертон и аз им помагам. – завърши
Астор, а отеца прие обяснението му с кимане на глава.
-
От вас отче не искам много, само подслон за нощта. – продължи Астор.
-
Такъв и ще получите, както и топла вечеря и удобни меки постели в които да си
починете. Може да останете колкото е нужно, в манастира има много свободно
място.
-
Благодарим за щедрото предложение, но бързаме, задачата ни е доста спешна. –
каза Жар.
-
Х-м-м, е добре тогава. Мира! – провикна се старият монах и от мрака между
дърветата излезе фигура облечена в расо, която се приближи към вече намалялата
до седем души група. – Мира, дете, избързай към манастира и съобщи, че ще имаме
гости за вечеря, също така да им приготвят стаи. – фигурата се поклони и се затича към манастира.
-
Това тази Мира ли е, която си мисля?! – попита учуден Астор.
-
Хо-хо, да тя е Астор. – отговори му монахът.
-
Боже, ако не ми го казваше ти, нямаше да повярвам!
-
Мира, а? – подкачи го Пес. – И коя е Мира?
-
Ха-ха-ха, не-е-е, не е това което си мислиш – разсмя се Астор и смеха му
зазвъня из смълчаната горичка около манастира – Мира е сираче от Войната, за
което се грижихме аз, Едрик и Рион докато успеем да й намерим дом. В краят на
войната бяхме из тези земи и случайно намерихме манастира. По това време Едрик
все още не управляваше тези земи. След като намерихме манастира и са запознахме
с Икарим, решихме, че тук ще е добре и ще е в безопасност, за това я оставихме
под грижите на Св. Грийв. Но Войната приключи преди...десет години. Когато я
доведохме тук тя беше на седем, сега сигурно дори няма да ме познае. – завърши
Астор.
-
Така е, тя почти няма спомени от преди да дойде тук...
-
Което определено е по – добре за нея. – каза магьосникът.
Старият
монах кимна.
Скоро
наближиха манастира. Той представляваше голяма каменна постройка в
средновековен стил. Но Астор знаеше, че това е илюзия и че манастира е всъщност
огромен, но отец Икарим поддържа илюзията, за да не привлича разбойници и
крадци. Манастирът беше ограден от желязна ограда с решетки, в двора на
манастирът се влизаше през висока порта, с две крила, в същият стил като
оградата. Зад сградата се виждаха няколко каменни плочи, които показваха, че
гробището на обителта е в задната част на двора. От портата на манастира
започваше застлана с камъни пътека, която водеше главният вход на манастира.
Отстрани на пътеката бяха засети дървета, на които сега висяха фенери и
осветяваха пътят на групата. Въпреки неприятната среща настроението на
пътниците бързо се подобри когато навлязоха във владенията на Св. Грийв. Дворът
на манастира беше добре осветен, навсякъде имаше различни стопански култури, за
които се грижеха монасите, лози с пейки и маси под тях, дори имаше малко
оградено място в което имаше няколко пилета и други животни. Дори в този час
дворът беше оживен и навсякъде имаше монаси – едни седнали под лозите, други
бързащи по свои задачи, имаше дори малки деца които си играеха под надзора на
няколко стари монаха.
-
Тук е доста приятно. – каза Жар.
-
Така е, Св. Грийв винаги е бил гостоприемен към гостите си и
добър с обитателите си. – отвърна му Астор.
Скоро
малката група пътници, заедно с отец Икарим, стигна до главният вход на
манастира и четиримата влязоха в огромна зала, щедро осветена с факли по
стените и висящи полилеи от таваните. Залата изглеждаше очевидно по – голяма от
колкото може да бъде, имайки се в предвид размера на манастира погледнат отвън.
-
Какво?! Това е невъзможно, та това място е огромно! – първи реагира Руш.
-
Ха-ха, извинете
ме драги гости, забравих да сваля, за вас, илюзията, която поддържам над
манастира, за да го пазя от разбойнически набези. – каза Икарим и плесна силно
с ръце. – Сега би трябвало, ако излезете да видите манастира в истинският му
вид. Но за това ще имате време по – късно, сега да хапнем и ако желаете да ми
разкажете за пътуването си. – завърши отецът и посочи една каменна арка пред
тях.
Минавайки
през арката малката група се озова в голямо общо помещение, осветено от факли и
свещи, пълно с монаси насядали на общи маси и пейки, вечерящи и разговарящи
помежду си. На входа на залата ги посрещна един от готвачите в манастира, който
обаче, също носеше расо.
-
Добре дошли добри ми гости, заповядайте на... – тук готвачът прекъсна мисълта
си, вперил поглед в Астор - ...л-л...лорд Златолист!
Астор
го погледна изненадано в първият момент, но скоро успя да го разпознае и
усмивка се разля по лицето му
-
Илиц! Ти ли си това?! – възкликна Златолист и прегърна щастливия готвач.
-
Радвам се, че ме помните, лорд Златолист!
-
Боже, има ли човек в този свят, който не познаваш, Астор?! – попита Пес и
въздъхна шумно.
-
Има и то много, но също така и познавам много. – отговори й Асо и й се изплези,
на което тя реагира с въртене на очи. – Илиц беше главният готвач на лудия крал
Грифин, докато се биех на негова страна се запознахме, но не съм го виждал
отдавна. Как попадна в Св. Грийв Илиц?
-
Ами то...такова...
-
Илиц, защо не се присъединиш към нас, когато седнат всички монаси на вечеря? –
предложи Икарим.
-
Да, аз...разбира се, благодаря ви отче. – каза Илиц, след което се поклони и
бързо се отправи към кухните, а Икарим поведе гостите си към края на общата
маса, където имаше няколко свободни места.
-
Невероятен готвач, но много притеснителен човек... – каза игумена на манастира
-
Той винаги си е бил такъв, за което разбира се имаше сериозно проблеми с Лудият
крал. Старецът си беше доста сприхав.
Икарим
закима в съгласие.
Когато
стигнаха до края на масата Икарим, Астор и Жар седнаха от едната страна, а
братът и сестрата от другата, след което няколко млади монаси им сервираха
вечерята. Първото блюдо беше изядено в мълчание, тъй като пътниците бяха
пестили запасите си, когато всички стигнаха до основното ястие, игуменът попита
Астор, който беше седнал до него.
-
Без да бъда груб, Астор, но какво друго ще поискаш от мен, освен подслон и
храна? – въпросът на игумена накара гостите му да погледнат водача си.
-
Хо-хо-хо...ох, не много, да ми кажеш каквото можеш за Фанатиците, да ме
допуснеш до Тайника и да не казваш на никой от хората на кралят, че си ме
виждал, ако дойдат да питат за мен. – отговори му Астор.
-
Предполагам, че Тайника ти трябва заради децата? – каза монахът и посочи с
поглед Пес и Руш.
-
Ъ... – опита се да възроптае Песелина, но Асо я прекъсна.
-
Точно така.
-
Значи всичко зависи от вратата на Тайника, дано спътниците ти нямат стремежи
към безгранична власт. – каза Икарим и смигна на младите спътници на Астор. –
До колкото зависи от мен, ще ви заведа до там и ще ти дам каквото мога
информация, колкото до хората на кралят, предполагам, че и това ще мога да
изпълня, но не разчитай напълно, не съм убеден, че всички монаси под покрива ми
са съвестни.
-
Твоята дума ми е достатъчна, благодаря ти, отче. – рече Астор и кимна в
признателност на игумена.
-
Добре, тогава вие се хранете, а аз ще ви въведа в обстановката – започна
старият отец – Първо за Фанатиците, Червените раса съществуват отдавна като
групировка, сигурен съм че ти, Астор, като човек, който често пътува между
твоят и нашия свят, си се сблъсквал с тях поне няколко пъти – Астор кимна в
съгласие – Знам какво ще кажеш, никога не са имали чак такава власт, че да
ходят на „лов”, така е, но сега имат. Водачът на това което те наричат орден,
стана Висш инквизитор на кралят...
-
Моля?! Сериозно ли говориш, Икарим? – прекъсна го Астор.
-
Да, за жалост...
-
Но Инквизицията беше почти унищожена след като Муралдин се е обърнал срещу
своите!
-
Точно така, почти. Въпреки усилията на Муралдин, Инквизицията продължи да
съществува...да, да Астор, без никаква реална власт, но все пак там. Крал
Грифин е луд, но винаги се е стараел да стои настрана от Инквизицията и нейните
опити да се възроди...
-
Но никога не ги е и спирал! – възропта Господарят на Огъня.
-
Практически няма и право, никога не е имало закон срещу тях, но честно казано и
те самите не бяха много активни, стояха си просто като клон на Църквата, който
няма някаква реална власт. Но сега се носят слухове, че кралят е болен...
-
Старецът е на стотина години сигурно, това не ме изненадва...
-
Това ще е последната му смърт, знаеш много добре...
-
Е, да...
-
Та, крал Грифин е болен, на смъртен одър вероятно, преди болестта напълно да го
надвие за свой първи съветник той назначи един от Фанатиците...
-
Първият съветник е този който изпълнява ролята на регент, когато кралят не може
да управлява.
-
Точно така, сега кралството се управлява от Червените раса...или поне една част
от него, много от лордовете не ги харесват и не ги допускат из земите си, но
въпреки това Фанатиците или по-точно Инквизицията набира сила, стъпка по
стъпка. Всеки, който не е от нашият свят е застрашен, всеки който пътува често
до други светове е застрашен.
Реално
те нямат право да „ловят” другосветци, но хората ги е страх от тях, а и
вероятно е само въпрос на време да изврънкат от болният крал декрет, който да
им го позволи.
-
Това едва ли ще е много трудно. Грифин беше непредсказуем преди да го повали
болестта, представям си сега... – каза Астор, прекъсвайки домакина си отново. –
Дори и да е бил против тях някога, кой знае какви лъжи са му наговорили...тежко
болен, че е и луд, този човек може да заповяда всичко!
-
Добре, ако лордовете не ги харесват, кой ги поддържа в столицата? – попита Жар.
-
Около кралят винаги са били най-лоялните му лордове, тези които са лордове
заради него, за него и се подчиняват само на неговите заповеди. Ако Фанатиците
действат от името на кралят, то лордовете вероятно ги подкрепят.
-
А провинциалните владетели? Това върви към гражданска война. – каза Руш.
-
Има такъв риск, но не вярвам да се случи, провинциалните лордове най-вероятно
ще се подчинят, ако видят, че нещата отиват към война. Владетелите извън
столицата са загрижени за поданиците си, докато Съветът на лордовете(това са
всички лордове от земите около столицата) е загрижен единствено за себе си. –
обясни Икарим.
-
Защо преследват хора от други светове? – попита Пес.
-
А защо християните са преследвали хората, с различна вяра, цвят, разбирания и
начин на мислене? – отговори й с въпрос Астор. – Всеки мислещ различно от теб
застрашава начина на мислене, който си втълпил на последователите си.
-
Това е което мога да ви кажа за Фанатиците – каза игумена на манастира – ако
имате въпроси, слушам ви.
-
Кой е Муралдин? Какво е Тайникът? Какво ще правим, щом ни преследват? – засипа
ги с въпроси Пес.
-
Икарим ще ви разкаже за Муралдин, той по-добре знае историята, а също и за
Тайника, все пак се намира в неговият манастир, но аз ще ви кажа какво ще
направим след като ни преследват. Кое искате да чуете първо?
-
Какво ще правим! – отговориха и тримата спътници на Астор едновременно.
-
Добре, ето какво, с малко късмет и вашите добри сърца, ще успеем да отворим
Тайника, след това ще идем при Едрик, защото ни трябва неговата помощ, от там
при Рион, където ще намерим някой да ви научи да използвате това което ще
намерите в Тайника, ако стигнем до Рион без да са ни хванали след това идва
по-лесното, да напуснем Ератия, извън нея няма да ни преследват Фанатиците.
Това е планът, въпроси?
-
Какво е Тайникът? – попита отново Пес.
-
Защо ще напускаме Ератия? – попита Жар.
-Защото
това, което търсим, не е тук. – отвърна му Астор – А за Тайникът, ти си Икарим
– завърши Астор и се облегна на стената зад себе си.
Докато
отецът събираше мислите си, към тях се присъедини и Илиц.
-
Тъкмо навреме за приказката Илиц. – поздрави го Астор, когато готвачът се
настани до него.
-
Това е единственият човек, на който тази история не омръзва, честна дума,
Астор! – пошегува се със старият готвач, Икарим.
-
Аз...такова...обичам тази история...тя е...такова... – запъна се Илиц.
-
Спокойно Илиц, на мен също ми е от любимите. – каза владетелят на Андурин и
потупа готвачът по гърба.
-
А сега слушайте внимателно, защото разказът е дълъг и не ми се иска да
повтарям, ще започна с историята на Муралдин, защото тя е пряко свързана с
манастирът, след това ще ви кажа каквото знам за Тайникът.
