Старият войник

Мека пролетна вечер изпълнена с аромат на треви и цветя, се разстилаше над пътя водещ от Викториянския хан към изгубените порти на легендарният град Андурин. Някъде по този път, където вървяха и минаваха неизброими върволици от кервани и хора, се намираше малък хан с излющена табела, на която не личеше нищо. Аромат на прясно сготвена храна се носеше от вътре, а весела глъчка привличаше закъснели пътници към малката постройка.

Вътре на една маса близо до бара седяха четирима стари войници, които бяха редовни клиенти, въпреки че живееха много далеч. Разговорите им винаги се въртяха около стари военни истории и тази вечер не беше по - различна. Този път си говореха за Астор Златолист, който всеки от тях беше виждал по различно време, а един от тях в младежката си глупост дори беше имал късмета да кръстоса меч с него и да оцелее да разказва. По спомен разговора им беше нещо от рода на...

- Разбира се, че го помня! Величав, целият в бяло - Белият вълк! С развята бяла грива, върху снежният си кон Амрот и с меч в ръка! Винаги най-отпред, водещ атаката!
- Да! Този меч, единственото нещо, което не беше бяло по него. Странна птица си беше лорда... - включи се втори, който беше служил за малко под Златолист като наемник.
- О, помня го...видях го ясно, когато замахна към мен и с един удар ме свали счупвайки моят меч на две... - обади се и неразумният в младините си. - Черна ножница, с червено черна дръжка. Оръжие на демон, така казваха!
- О, как проблясваше на слънцето този меч...Мюген му беше името и не меч на демон, а изкован от Огънят и даден на лорда, защото негов аватар в този свят беше той. А може и още да е, аз не вярвам, че е мъртъв.
- За герой беше създаден и герой стана... - допълни трети, с носталгия в гласа.
- Живее си някъде богато и спокойно, а ние се блъскаме да преживяваме сега, като няма войни... - обади се неразумният.
- Ще се появи пак, сигурен съм! Винаги беше готов за бой! Такъв мъж не може да живее без да се бие! - обади се отново наемника.
Четвъртият, който си пиеше и не се включваше в разговора се обърна към ханджията - стар мъж, с дълга бяла коса и черен елек метнат върху простата му селска дреха.
- А ти какво мислиш, ханджию?
- Хмм? Че какво ще знам аз? Може и да е жив, може и още да се бие...един дявол го знае! - завърши ханджията, като хвърли поглед изпълнен с яд и носталгия към черно-червената дръжка подаваща се изпод бара...


П.П. Това е кратка история за Астор Златолист, която ми хрумна докато слушах Оловният войник на Тангра. Ако искате да знаете повече за Астор може да прочетете недовършените "Търсене", както и "Тихата долина". Имайте предвид, че и двете са в доста "работен" вариант и може да са пълни с грешки = D. Намират се на този блог.