Търсене Upd. 4

- Аз..ъм...ще ви оставя, имам работа в кухните. – каза Илиц и се отправи със забързана крачка към задната част на общото помещение.

-Защо...-започна Руш.

- Страх го е, ще видите от какво. – прекъсна го игуменът и му намигна.

След като Илиц ги остави, цялата компания напусна трапезарията на манастира и с Икарим на чело, тръгна надолу по дълга върволица стълби, която ги отведе дълбоко под манастира. След дългото слизане, групата тръгна по тесен коридор осветяван от факли, които хвърляха пушлива светлина, камъкът на стените беше очевидно много стар и на много места обрасъл с дебел слой мъх.  В краят на коридора имаше огромна врата от бяло дърво, а в средата й беше издялано лице, което изглеждаше заспало.

- Не се пла... – започна Астор, но вратата го изпревари, лицето отвори очи и впи тъмно зелените си очи в малката група пред себе си.

- Защо сте тук? – издудна с дълбок глас бледото лице. Още при събуждането си вратата накара гостите й да замръзнат на местата си, но сега когато проговори всички с изключение на Икарим и Астор отстъпиха назад. Но дори монахът и магьосникът избягваха да поглеждат вратата в очите. В техния блясък личаха стотици години, но също така и пренебрежение, досада и мъничко гняв. Икарим пристъпи напред и отговори на въпросът на вратата с думите:

- Аз съм игуменът на този манастир, тук сме за да ни допуснеш до съкровищата си. Вратата прие думите на монахът с тежка въздишка, която накара факлите за момент да загаснат, оставяйки спътниците за секунди под светлината единствено на двете дълбоки очи.

-Знам кой си момче. Кои ще влязат? – издудна вратата отново.

- Само те, двамата. – отговори Астор и посочи Пес и Руш. Ново изсумтяване, но този път факлите само потрепнаха.

- Нека се доближат тогава. – братът и сестрата плахо пристъпиха към пазача на Тайника, след което той продължи – Знаете ли правилата, деца?

- Да. – отговориха те в един глас. Отговорът им предизвика нова въздишка.

- Тогава влезте. – издудна за последно вратата, след което отново затвори очи и се отвори за да пропусне момчето и момичето.

- Ние ще ви чакаме тук! – извика бързо Астор, преди вратата да се затвори отново, Руш и сестра му успяха само да кимнат, че са разбрали.

- Трябваше да им кажем за... – започна Икарим.

- За кое? – попита Астор

- Не, няма значение...не е важно. – отвърна му игуменът, усмихвайки се загадъчно.

ІІІ. Стаята пълна с вехтории

След като вратата се затвори зад тях Руш и Песелина се оказаха сами в просторно помещение осветено от смътна червена светлина, която нямаше видим източник. Навсякъде имаше струпани по земята, по рафтове и в сандъци най-различни оръжия, книги, доспехи, накити и всякакви други съкровища.

- Е, сега какво? – попита сестрата.

- Да огледаме. – отвърна й разсеяно брат й, след което тръгна нанякъде.

- Какво, та аз почти нищо не виждам, освен това навсякъде има само някакви вехтории!

- Имай въображение! – извика й брат й от другия край на стаята. Въпреки, че Тайникът не беше много голямо помещение, Руш беше просто движеща се сянка за сестра си, сянка която постоянно се навеждаше, вдигаше нещо и след това внимателно го оставяше обратно.

- Въображение...не искам въображение! Искам мама, вкъщи и..и...ме е страх-х-х-х... – каза тихо Пес на себе си, след което тръгна към една библиотека с книги. Щом се приближи достатъчно, за да може да докосне прашните томове, всеки един от тях засия в различен цвят, а заглавията им постепенно се изписаха от само себе си. Нито едно от заглавията не й говореше нещо, още по-малко пък авторите, но все пак Пес посегна към един том сияещ в бледо лилаво, заглавието му гласеше „Дневникът на кралица Безента”, книгата беше ужасно студена на пипане и Песелина за малко не я изпусна пода. След като отвори на първата страница, Пес видя че тя е празна, също като втората, третата и така до краят на книгата и тъкмо когато се канеше да остави странната, неприятна вече за държане книга, нещо я накара да отвори отново на първата страница, където видя черно-бяла рисунка на жена в дълга рокля и корона на главата, но с лице скрито в сянка. В едната си ръка, загадъчната жена държеше книга, която странно защо Пес беше сигурна, че е книгата, която тя сега държеше в ръце. Момичето отгърна на следващата страница, на нея имаше изписан само един ред, само един въпрос „Здравей, момиче, коя си ти?”. За момента Песелина се ококори и реши, че не го е прочела правилно, но след четвъртия път, там пишеше същият въпрос, дори се появи втори ред, който гласеше „Не се плаши, на последната страница, ще откриеш перо.”. Пес беше готова да се закълне, че се побърква, но въпреки това отвори на последната страница и намери огромно бяло перо, взе го и отгърна на първата страница отново. „Така, а сега, коя си ти?”, попита я отново Кралицата(както беше започнала да мисли за нея, Пес) „Аз съм Песелина, тук съм...” и преди да завърши изречението си вече не беше в Тайникът, а вместо това се намираше в огромна, добре осветена зала от камък пред нея имаше висок трон от дърво и злато, на него седеше жена, чието лице беше скрито в сянка, а в ръката си държеше лилава книга.

***