Северната хижа - Истории от Планината

Малката група туристи вървеше по тясната пътека вече два часа. Навсякъде около тях имаше високи преспи сняг, борове и...тишина. Слънцето почти се беше скрило зад хребета, почваше да става студено.

- Не върви на добре. - каза Дирна. - Не трябваше въобще да тръгваме от хижата.

- Спокойно, скъпа – опита се да я успокои съпруга й Ервин – Няма от какво да се притесняваш, всичко ще е наред. Дори и да не стигнем до колата, ще спрем в заслона, който беше надолу по пътеката. Там със сигурност ще има дърва, с които ще запалим огън, а и ще имаме покрив над главите. - Ервин прегърна жена си и тя се сгуши силно в него.

             

Останалите четирима от групата не казаха нищо. Дирна беше започнала да се паникьосва откакто слънцето беше почнало да залязва, но до сега успяваше да се владее.

-Хайде, да продължаваме - каза синът им Гарв. - Колкото повече път минем преди съвсем да се мръкне, толкова по – добре. Групата потегли отново.

  Пътя между хижа Планчинка, на края на пътя и хижа Връх беше известен и лек туристически маршрут през лятото, но зиме ставаше по – опасен, тъй като снега скриваше много от корените и камъните по пътеката. За щастие поне маркировката по дърветата се виждаше.

-Не че искам да внасям допълнително притеснение, но Дирна може е и да е права,  трябваше да останем във Връх до утре. - рече стария приятел на Дирна и Еврин – Ронън.

- Да, хайде да се  връщаме, май ще е най – добре. – включи се и брата на Ервин, Тинф

- Не. Това не е добра идея, до никъде няма да стигнем! – каза Гарв. - Ако спрем да се вайкаме и продължим ще стигнем поне до заслона, където спокойно ще пренощуваме!

- Как точно, като е тъмно като в рог вече?! – тросна се чичо му.

- Ако спрем да се тюхкаме и вайкаме като малки деца, може и да успеем до проклетия заслон и да се спасим от студена смърт, вместо да се лутаме по пътеката и да останем в средата на нищото посред нощ! - не издържа Гарв.

- Все се правиш, че много разбираш, Гарв, но нищо не ти е ясно, хижата е много по – близо!

- Гарв е прав, Тинф, не можем да се върнем до хижата.- намеси се Ервин - По – добре е да продължим, хайде.

Въпреки усилията на групата, те се влачеха едвам-едвам, тъй като не виждаха почти нищо, а камъните и корените под снега не им помагаха особено. Скоро слънцето съвсем се скри и нощта се спусна над тях бързо и неочаквано.

- И сега какво, разбирачи? - попита жлъчно Тинф. - Ще си останем тук, само защото не обичате да слушате другите?!

 - Точно ти ли го казваш това?! - избухна Гарв, на който глупостите на чичо му вече му идваха в повече.

- Спокойно, мило – опита се да го успокои последния член на групата им и приятелка на Гарв Ерлин. - ще се оправим.

- Ще се оправим, но не ако слушаме него и постоянното му обвиняване на другите! - отвърна й Гарв и се отдалечи малко от групата, след което започна да вика към гората.

 - Арлякиеее! Арлякиее!

- Трябва да го заведете на лекар това момче – рече Тинф. - Какво си мисли че прави сега?

- Вика неволята – отговори му Ерин. - дано само „тя“ да реши да му отговори. - всички я гледаха странно.

- Вие съвсем нищо не знаете май за планината си? Легендата е, че близо до тази пътека се намира Северната хижа...

- Глупости са това, само легенда... - прекъсна я Тинф, но беше срязън от Дирна.

- Би ли млъкнал за малко и да я изслушаме!

Ерлин продължи

– ... проблема е, че никой не може да стигне до Хижата, ако никога не е бил там и е човек, за това трябва да го заведе нещо, което не е човек. Гарв сега ни вика водачи, дано да отговорят.

– Не сте ли големи да вярвате в такива неща? - попита Ервин. - Всички сме малко отчаяни, но...

– Тук са. - прекъсна го Гарв, който се беше присъединил отново към тях.

– Кой?! Тук сме... - започна Тинф, но в следващия момент всички видяха че от гората към тях се движат светлинки.

– Какво е това? - попита притеснено Дирна.

– Това са тези, които ще ни спасят от измръзване. – отговори й Гарв

Малко след тези думи на момчето от гората изникнаха десетина ниски, но набити човечета, всяко носещо по един фенер и беше облечено в дебели вълнени дрехи и с бели наметала на гърбовете. Дългите им бради бяха във всякакви цветове и форми.

Малката групичка туристи се скупчиха заедно в средата на и без това тясната пътека. Навсякъде около тях бяха джуджетата. Едно от тях излезе напред и се приближи към групата. Гарв също се приближи към джуджето, отмятайки качулката си. Джуджето свали своята, разкривайки дълга червена коса и ясни зелени очи.

– Трябва много да си го закъсал за да ни викаш, приятелю. - каза с гърлен глас то.

– Или вие или студ и смърт, Баркхмут. - отвърна Гарв.

– Така е, Майка ни не е милостива, особено сега. - обади се едно от джуджетата зад него.

– Е, ще ни помогнете ли? - попита Гарв.

– Ще, ще, но ще трябва да ни дадеш нещо в замяна, както винаги. - каза Бархмут – И ще трябва...

– Даа, да, знам. Ще трябва да е сега. - рече Гарв, след което излезе от пътеката и спря на няколко крачки от останалите.

– Мило...

– Спокойно Ел, в Планината е малко по – добре. - отвърна й с усмивка Гарв. След това се съсредоточи в краката си. Всички погледи бяха събрани в него, джуджетата си шушукаха и се побутваха едно друго. Баркхмут се обърна към Ерлин

– Знаеш за способностите му? Изненадан съм, той доста потаен, когато се отнася до тях.

– Какви способности? - попита майката на Гарв.

– Синът ви има известна власт над елементите на природата, като най – вече над огъня и в известна степен над въздуха.

– За жалост, благодарение на вас, състоянието на това от което черпи сили сина ви е доста лошо. - обади се отново другото джудже. - И това трябва да ви притеснява, защото всеки магьосник е силно афектиран от замърсяването и боклуците!

 - Какво се опитва да направи? - попита Ерлин.

– Да разтопи снега изглежда, но не знам защо. - отговори й Баркхмут.

Около Гарв вече се заформяше кръг от земя, върху която нямаше сняг. Момчето седеше в средата с леко вдигнати ръце. След малко ги свали и се размърда, от земята под него се издигаше лека пара, той седна.

– Ама... - понечи да се възпротиви майка му, но Ел я спря.

Гарв вдигна ръце и затвори очи.

– О, там има желязо! - обади се Баркхмут. - Това може да е трудно....

– Има много неща, които трябва да ни кажете – каза Дирна на Ел.

– Да, вече явно ще трябва да ви ги кажем, но ще е като стигнем в Хижата. Става ли?

– Добре. - каза майката и всички продължиха да наблюдават Гарв.

Пред него, точно под ръцете му земята беше набъбнала и от нея нещо се опитваше да излезе. Лицето на Гарв беше цялото червено и запотено. След малко земята се разпука още повече и от нея започна да се подава нещо. То след малко излезе от земята и се зарея между тревата и ръцете на момчето. По размер беше около 5-6см в диаметър, със сивкав цвят и блестеше на светлината на фенерите. Гарв го хвана във въздуха и го притисна между дланите си.

– Какво беше това? - попита Ервин.

– Парче желязо, направо от земята, синко. - отговори му едно от джуджетата. - Но да видим какво ще направи от него, любопитен съм.

Още няколко минути магьосника не помръдна от мястото си, а погледа му беше съсредоточен в стиснатите му ръце. Тревата около него беше започнала да се заскрежава, но той още се потеше обилно. След още няколко минути Гарв въздъхна тежко, разтвори ръцете си и се изправи. Баркхмут се приближи към него и пое това, което магьосника държеше. След това се обърна към останалите джуджета с усмивка на лице.

- Какво мислите, достатъчно ли е това за да приемем молбата за помощ, на тези човеци? – хванал с две ръце той държеше издължено парче желязо, около 10см дълго, с формата на кристал, по който бяха издълбани странни руни.

 Въпросът му беше посрещнат от бурни викове на одобрение.

- Е, намерихте си водачи. – каза предводителя на джуджетата. – Койн, Дойн! Излезте напред.

Двете джуджета, които пристъпиха напред, бяха като че ли по – големи от другите, както на ръст, така в раменете. Брадите им бяха стоманено сиви, сплетени на две тежки плитки, а на кръстовете им висяха брадви. Тези двамата също така бяха и единствените, които още не бяха свалили качулките си, така че лицата им оставаха скрити. Гарв, който се беше присъединил към спътниците си, каза

- Тролдрапсмъни*. Интересно.

- Какво? – попита баща му.

- Ловци на тролове. – отговори му той.

- В тези планини? – попита учудена Дирна.

- И аз не съм чувал да има, но…

- Хайде, човеци, тръгваме. Пътя до Хижата не е лек, а вие се уморявате бързо и сте непохватни в тъмното. – прекъсна ги един от Ловците, след което тръгна през снега, оставяйки лесна за следване пътека след себе си.

- Довиждане, приятелю. – каза Баркхмут и двамата с Гарв си стиснаха ръцете. – Елате ми на гости някой път.

- За нас ще е удоволствие, принце. – отвърна му момчето и двамата се поклониха един на друг, след което групата тръгна по новата пътека.

Другия драпсмън, тръгна редом с тях.

- Извинете брат ми за припряността му, той хич не обича да се мотае. – каза джуджето и продължи – Аз съм Койн, а той е Дойн.

- Не знаех, че в тези планини има тролове. – рече Ерлин.

- От много векове вече няма, скьонет**, - при споменаването на обръщението Гарв погледна джуджето изненадан, но то като че ли не забеляза и продължи -  но тролдрапсмъните продължаваме да съществуваме. Винаги се намират мародери, планински орки или гоблини, с които да се занимаваме.

- Има ли много от тях? – попита Гарв. – Знам, че преди планината е гъмжала от гадините, но наскоро чух от елфите от Дългата гора, че са намалели значително, дори почти изчезнали.

Койн изсумтя при споменаването на елфите и каза

- Красивите деца на нашата Майка са прави, орките са значително по – малко отпреди, но те никога не са се чувствали добре на открито и за това не слизат често към Ленгског***.

- Да, предпочитат да притесняват нас, които живеем нависоко и от които има какво да вземат. – включи се другото джудже, което беше спряло да ги изчака. Когато всички се събраха, то каза

 – Хижата е зад ей онези скали, почти стигнахме.- след което продължи напред.

 - Добре ни нареди, Гарв – каза тихо Тинф – с джуджета, които са известни с алчността си.

- Пак си отваряш устата, когато не трябва и не знаеш какво говориш – отвърна му момчето.

- Няма смисъл да шепнеш, човеко – каза Койн – ние виждаме катеричките, които скачат по боровете и чуваме мишките, които тичат под снега. Говори спокойно, след като сме се съгласили да ви помогнем, няма да ви оставим. – завърши тролдрапсмена.

- Много си смел. – обади се отново Тинф и всички спряха, а Дойн се обърна и се загледа във високия човек, който гледаше нагло брат му.

- Човеко, този път ще ти се размине, защото не осъзнаваш какво правиш и не познаваш обичайте ни. Нека продължим. – рече Койн и тръгна напред към брат си, оставяйки групата назад.

- Браво, чичо, за малко да си загубиш главата. – каза му Гарв.

- От този дребосък ли? Ха!

Гарв забеляза рязкото движение и светкавично застана пред чичо си, а срещу него стояха двете джуджета. Ръката на Дойн беше на брадвата му, а брат му го държеше да не я извади.

- Не заслужавате да вървите под дърветата на нашата Майка! – изскърца със зъби Дойн. – Всички сте еднакви, не оценявате не само това, което ви дават другите, но и това, което сами си давате!

- Братко, принца…

- Да! Знам! – отсече Дойн пусна брадвата си и продължи напред, а брат му хвърли един поглед на Гарв и тръгна след него.

Всичко хора гледаха Тинф. Гарв каза, опитвайки се да се владее.

- Не знам как ти изглежда цялата ситуация, но ще ти го кажа директно. Тези джуджета са ловци на тролове, те са елитни войни, калени в много боеве и сред нас няма никой, който да може да излезе насреща им. Единственото, което ни пази е споразумението ни с принц Баркхмут. Ясно? Не искам да говориш докато не стигнем до Хижата.

- Гарв е единствения, който знае какво става в момента, съветвам те да го послушаш този път. – рече Ервин. Но брат му само изсумтя. Групата тръгна отново. Известно време вървяха в мълчание, докато Дирна не попита

- От къде идва легендата са тяхната алчност?

- Защото обичат да събират красиви неща. Майсторска изработка, блестящи камъни, светещо злато. Всичко това ги привлича неустоимо. А веднъж щом се сдобият с нещо, те много трудно се разделят с него.

- Но ти им даде парче желязо с по – интересна форма. – каза Ервин.

- На него бяха издялани руни за защита срещу лоши помисли. Докато някой го носи, той винаги ще знае, че наблизо има някой, който не му мисли доброто. Колкото повече се загрее кристала, толкова по – близо е този някой.

- Брей! – казаха в едни глас всички без Тинф.

- Хайде, сега си гледайте в краката. – каза Гарв и тръгна най – отпред, подхвърляйки през рамо – Това е последния стръмен завой, преди Хижата, но е пълно с камъни и корени под снега, внимавайте. Групата се съсредоточи в последната отсечка от пътя и всички разговори секнаха. Стотина метра по – напред се виждаха два фенера, които ги чакаха. Изкачването продължи около двадесет минути, но накрая всички успешно стигнаха до водачите си.

- Това е Северната хижа – каза Дойн и посочи входа на една пещера, от която идваше светлина и глъчка. – нашата задача приключи, оттук нататък нямаме никакви задължения към вас.

- Това е така, както казвате, благородни ловци. Благодарим ви! – каза Гарв и им се поклони. Изненадващо двете джуджета отвърнаха на поздрава му и влязоха вътре. Гарв застана пред входа и се обърна към Тинф

- Това беше предупреждение към теб, ако не си го разбрал. Ако си намерят причина джуджетата ще те нападнат, а имай предвид, че те са злопаметни и хитри. Пази се. – след което и той влезе, последван от останалите. След входа имаше завой, след който пътниците се озоваха в просторна зала, пълна с пейки и маси, а по стените светеха лампи. В дъното се виждаше тезгях зад който се суетеше висок и едър човек, с голо теме и зачервени страни. Доскорошните им спътници си говореха с други джуджета на една маса. Другите места бяха заети от всякакви създания – няколко високи елфа, хора, някои от които очевидно туристи също, други с неизвестен занаят, още джуджета и дори два орка, които седяха в един тъмен ъгъл и пиеха бира. Групата тръгна към хижаря, който щом ги видя се усмихна и каза

- Хора?! Каква изненада! Рядко идват хора в моята хижа! Заповядайте, заповядайте! Имам бира, вино, пресен дивеч от днес и топъл хляб! Какво ще желаете? – завърши той, докато минаваше и се здрависваше с всички. Щом стигна до Гарв се спря и го погледна в очите

- Ти не си идвал отдавна, магьоснико. Какво става? Но не! Ще ми разкажеш после, сега се настанете, а аз ще ви донеса да се подкрепите! – и така без никой да е поръчал хижаря изчезна в стаичката зад тезгяха, а групата на Гарв се настани на една маса наблизо.

 - Е, сега след като стигнахме, мисля че може да ни кажете от къде познавате такива интересни създания, как сте се запознали, от кога си магьосник и въобще всичко! – каза Дирна.

- Да, мисля, че ще е добре. – каза Гарв и заразказва за това как е станал магьосник, от къде идват силите му, как се е запознал с джуджетата и елфите. Но разказа му беше накъсан и непълен, защото беше прекъсван много пъти от гостите на Северната хижа, тъй като много от тях го познаваха, други бяха чували за странното момче магьосник, което обикаля из горите и е приятел на елфите и джуджетата, а гоблините бягат като попарени щом го зърнат. Няколко джуджета го предизвикаха на канадска борба, един от елфите на състезание, кой ще разкаже по интересна история и дори игра на зарове с орките. С други думи историята му остави повече въпроси, отколкото отговори.

След като се наядоха и изпиха по няколко халби от чудесната бира, на всички им се доспа, като Тинф дори заспа на масата. Виждайки това Дойн се приближи към него. Всички изтръпнаха за момент, но джуджето се смееше, а очите му блестяха. В ръката си държеше халба, от която се носеше зловонна миризма. След като се приближи достатъчно, то поля внимателно Тинф със смрадливата течност, а спътниците му се пръснаха смеейки се, разгонени от миризмата. Дойн застана до Гарв, и каза

- Кажи на този човек, че сметката ми с него е разчистена, но ако отново си позволи да обиди мен или някой от народа ми няма да съм толкова снизходителен. – след което се присъедини отново към останалите джуджета.

Скоро след това Хижата утихна и повечето от гостите си намериха къде да спят, като по – хитрите, включително и групата на Гарв, се настаниха по – близо до голямата камина. Тинф беше пренесен до там, но дори и тогава не се пробуди. Хижаря, на който така и не научиха името им даде дебели вълнени завивки, след което ги остави.

Всички спаха спокойно и непробудно, а когато се събудиха на сутринта в пещерата нямаше и помен от това, че огромната зала е била използвана за хижа. Нямаше нито пейките, нито масите, нито някого от другите гости. Нямаше я дори камината пред която бяха заспали.

- Всичко това сън ли е било? – попита на сутринта Дирна.

- Възможно е. – промълви сънено Ронън – Бяхме доста уморени.

- Но не може всички да сме сънували един и същи сън, нали? – попита Ервин.

Единствено Гарв и Ерлин не казаха нищо, а само се усмихваха. А щом Тинф се пробуди, попита

- Не ви ли мирише на нещо много гадно? – на което всички се засмяха.

След около половин час малката група беше отново на път и без проблеми намери пътя обратно до главната пътека. Слизайки по нея малката група подмина десетина странни каменни статуи, приличащи на джуджета, затрупани наполовина от снега. Всички без две бяха без качулки, а едно от тях носеше странен медальон с формата на кристал и се усмихваше. Бяха наистина майсторски изработени, все едно всеки момент щяха да се размърдат.

- И ще направите точно това, щом изчезнем от погледа ви, нали Баркхмут? – каза тихо Гарв, докато минаваше покрай статуята. Камъка остана безмълвен.

След около два часа групата стигна до долната хижа Планчинка, от където се качиха на колата си и се върнаха обратно в града. Настроението им беше приповдигнато и през целия път си разказваха различни части от „съня“. Това със сигурност беше една разходка, която цялото семейство нямаше да забрави.

*Тролдрапсмън е съставено от трол(голям, зелен гадник, не интернет такъв) и drapsmann, което според гуугъл значи убиец на норвежки. Та така се роди това, не претендирам, че граматически вярно.

**скьонет би трябвало да значи нещо като красиваца( skönhet )

***Ленгског е образувано по сходен начин, като тролдрапсмън. От lång(дълъг) и skog(гора). Отново, без никакви претенции за граматическа точност.