Северната хижа - Истории от Планината

Малката група туристи вървеше по тясната пътека вече два часа. Навсякъде около тях имаше високи преспи сняг, борове и...тишина. Слънцето почти се беше скрило зад хребета, почваше да става студено.

- Не върви на добре. - каза Дирна. - Не трябваше въобще да тръгваме от хижата.

- Спокойно, скъпа – опита се да я успокои съпруга й Ервин – Няма от какво да се притесняваш, всичко ще е наред. Дори и да не стигнем до колата, ще спрем в заслона, който беше надолу по пътеката. Там със сигурност ще има дърва, с които ще запалим огън, а и ще имаме покрив над главите. - Ервин прегърна жена си и тя се сгуши силно в него.

             

Останалите четирима от групата не казаха нищо. Дирна беше започнала да се паникьосва откакто слънцето беше почнало да залязва, но до сега успяваше да се владее.

-Хайде, да продължаваме - каза синът им Гарв. - Колкото повече път минем преди съвсем да се мръкне, толкова по – добре. Групата потегли отново.

  Пътя между хижа Планчинка, на края на пътя и хижа Връх беше известен и лек туристически маршрут през лятото, но зиме ставаше по – опасен, тъй като снега скриваше много от корените и камъните по пътеката. За щастие поне маркировката по дърветата се виждаше.

-Не че искам да внасям допълнително притеснение, но Дирна може е и да е права,  трябваше да останем във Връх до утре. - рече стария приятел на Дирна и Еврин – Ронън.

- Да, хайде да се  връщаме, май ще е най – добре. – включи се и брата на Ервин, Тинф

- Не. Това не е добра идея, до никъде няма да стигнем! – каза Гарв. - Ако спрем да се вайкаме и продължим ще стигнем поне до заслона, където спокойно ще пренощуваме!

- Как точно, като е тъмно като в рог вече?! – тросна се чичо му.

- Ако спрем да се тюхкаме и вайкаме като малки деца, може и да успеем до проклетия заслон и да се спасим от студена смърт, вместо да се лутаме по пътеката и да останем в средата на нищото посред нощ! - не издържа Гарв.

- Все се правиш, че много разбираш, Гарв, но нищо не ти е ясно, хижата е много по – близо!

- Гарв е прав, Тинф, не можем да се върнем до хижата.- намеси се Ервин - По – добре е да продължим, хайде.

Въпреки усилията на групата, те се влачеха едвам-едвам, тъй като не виждаха почти нищо, а камъните и корените под снега не им помагаха особено. Скоро слънцето съвсем се скри и нощта се спусна над тях бързо и неочаквано.

- И сега какво, разбирачи? - попита жлъчно Тинф. - Ще си останем тук, само защото не обичате да слушате другите?!

 - Точно ти ли го казваш това?! - избухна Гарв, на който глупостите на чичо му вече му идваха в повече.

- Спокойно, мило – опита се да го успокои последния член на групата им и приятелка на Гарв Ерлин. - ще се оправим.

- Ще се оправим, но не ако слушаме него и постоянното му обвиняване на другите! - отвърна й Гарв и се отдалечи малко от групата, след което започна да вика към гората.

 - Арлякиеее! Арлякиее!

- Трябва да го заведете на лекар това момче – рече Тинф. - Какво си мисли че прави сега?

- Вика неволята – отговори му Ерин. - дано само „тя“ да реши да му отговори. - всички я гледаха странно.

- Вие съвсем нищо не знаете май за планината си? Легендата е, че близо до тази пътека се намира Северната хижа...

- Глупости са това, само легенда... - прекъсна я Тинф, но беше срязън от Дирна.

- Би ли млъкнал за малко и да я изслушаме!

Ерлин продължи

– ... проблема е, че никой не може да стигне до Хижата, ако никога не е бил там и е човек, за това трябва да го заведе нещо, което не е човек. Гарв сега ни вика водачи, дано да отговорят.

– Не сте ли големи да вярвате в такива неща? - попита Ервин. - Всички сме малко отчаяни, но...

– Тук са. - прекъсна го Гарв, който се беше присъединил отново към тях.

– Кой?! Тук сме... - започна Тинф, но в следващия момент всички видяха че от гората към тях се движат светлинки.

– Какво е това? - попита притеснено Дирна.

– Това са тези, които ще ни спасят от измръзване. – отговори й Гарв

Малко след тези думи на момчето от гората изникнаха десетина ниски, но набити човечета, всяко носещо по един фенер и беше облечено в дебели вълнени дрехи и с бели наметала на гърбовете. Дългите им бради бяха във всякакви цветове и форми.

Малката групичка туристи се скупчиха заедно в средата на и без това тясната пътека. Навсякъде около тях бяха джуджетата. Едно от тях излезе напред и се приближи към групата. Гарв също се приближи към джуджето, отмятайки качулката си. Джуджето свали своята, разкривайки дълга червена коса и ясни зелени очи.

– Трябва много да си го закъсал за да ни викаш, приятелю. - каза с гърлен глас то.

– Или вие или студ и смърт, Баркхмут. - отвърна Гарв.

– Така е, Майка ни не е милостива, особено сега. - обади се едно от джуджетата зад него.

– Е, ще ни помогнете ли? - попита Гарв.

– Ще, ще, но ще трябва да ни дадеш нещо в замяна, както винаги. - каза Бархмут – И ще трябва...

– Даа, да, знам. Ще трябва да е сега. - рече Гарв, след което излезе от пътеката и спря на няколко крачки от останалите.

– Мило...

– Спокойно Ел, в Планината е малко по – добре. - отвърна й с усмивка Гарв. След това се съсредоточи в краката си. Всички погледи бяха събрани в него, джуджетата си шушукаха и се побутваха едно друго. Баркхмут се обърна към Ерлин

– Знаеш за способностите му? Изненадан съм, той доста потаен, когато се отнася до тях.

– Какви способности? - попита майката на Гарв.

– Синът ви има известна власт над елементите на природата, като най – вече над огъня и в известна степен над въздуха.

– За жалост, благодарение на вас, състоянието на това от което черпи сили сина ви е доста лошо. - обади се отново другото джудже. - И това трябва да ви притеснява, защото всеки магьосник е силно афектиран от замърсяването и боклуците!

 - Какво се опитва да направи? - попита Ерлин.

– Да разтопи снега изглежда, но не знам защо. - отговори й Баркхмут.

Около Гарв вече се заформяше кръг от земя, върху която нямаше сняг. Момчето седеше в средата с леко вдигнати ръце. След малко ги свали и се размърда, от земята под него се издигаше лека пара, той седна.

– Ама... - понечи да се възпротиви майка му, но Ел я спря.

Гарв вдигна ръце и затвори очи.

– О, там има желязо! - обади се Баркхмут. - Това може да е трудно....

– Има много неща, които трябва да ни кажете – каза Дирна на Ел.

– Да, вече явно ще трябва да ви ги кажем, но ще е като стигнем в Хижата. Става ли?

– Добре. - каза майката и всички продължиха да наблюдават Гарв.

Пред него, точно под ръцете му земята беше набъбнала и от нея нещо се опитваше да излезе. Лицето на Гарв беше цялото червено и запотено. След малко земята се разпука още повече и от нея започна да се подава нещо. То след малко излезе от земята и се зарея между тревата и ръцете на момчето. По размер беше около 5-6см в диаметър, със сивкав цвят и блестеше на светлината на фенерите. Гарв го хвана във въздуха и го притисна между дланите си.

– Какво беше това? - попита Ервин.

– Парче желязо, направо от земята, синко. - отговори му едно от джуджетата. - Но да видим какво ще направи от него, любопитен съм.

Още няколко минути магьосника не помръдна от мястото си, а погледа му беше съсредоточен в стиснатите му ръце. Тревата около него беше започнала да се заскрежава, но той още се потеше обилно. След още няколко минути Гарв въздъхна тежко, разтвори ръцете си и се изправи. Баркхмут се приближи към него и пое това, което магьосника държеше. След това се обърна към останалите джуджета с усмивка на лице.

- Какво мислите, достатъчно ли е това за да приемем молбата за помощ, на тези човеци? – хванал с две ръце той държеше издължено парче желязо, около 10см дълго, с формата на кристал, по който бяха издълбани странни руни.

 Въпросът му беше посрещнат от бурни викове на одобрение.

- Е, намерихте си водачи. – каза предводителя на джуджетата. – Койн, Дойн! Излезте напред.

Двете джуджета, които пристъпиха напред, бяха като че ли по – големи от другите, както на ръст, така в раменете. Брадите им бяха стоманено сиви, сплетени на две тежки плитки, а на кръстовете им висяха брадви. Тези двамата също така бяха и единствените, които още не бяха свалили качулките си, така че лицата им оставаха скрити. Гарв, който се беше присъединил към спътниците си, каза

- Тролдрапсмъни*. Интересно.

- Какво? – попита баща му.

- Ловци на тролове. – отговори му той.

- В тези планини? – попита учудена Дирна.

- И аз не съм чувал да има, но…

- Хайде, човеци, тръгваме. Пътя до Хижата не е лек, а вие се уморявате бързо и сте непохватни в тъмното. – прекъсна ги един от Ловците, след което тръгна през снега, оставяйки лесна за следване пътека след себе си.

- Довиждане, приятелю. – каза Баркхмут и двамата с Гарв си стиснаха ръцете. – Елате ми на гости някой път.

- За нас ще е удоволствие, принце. – отвърна му момчето и двамата се поклониха един на друг, след което групата тръгна по новата пътека.

Другия драпсмън, тръгна редом с тях.

- Извинете брат ми за припряността му, той хич не обича да се мотае. – каза джуджето и продължи – Аз съм Койн, а той е Дойн.

- Не знаех, че в тези планини има тролове. – рече Ерлин.

- От много векове вече няма, скьонет**, - при споменаването на обръщението Гарв погледна джуджето изненадан, но то като че ли не забеляза и продължи -  но тролдрапсмъните продължаваме да съществуваме. Винаги се намират мародери, планински орки или гоблини, с които да се занимаваме.

- Има ли много от тях? – попита Гарв. – Знам, че преди планината е гъмжала от гадините, но наскоро чух от елфите от Дългата гора, че са намалели значително, дори почти изчезнали.

Койн изсумтя при споменаването на елфите и каза

- Красивите деца на нашата Майка са прави, орките са значително по – малко отпреди, но те никога не са се чувствали добре на открито и за това не слизат често към Ленгског***.

- Да, предпочитат да притесняват нас, които живеем нависоко и от които има какво да вземат. – включи се другото джудже, което беше спряло да ги изчака. Когато всички се събраха, то каза

 – Хижата е зад ей онези скали, почти стигнахме.- след което продължи напред.

 - Добре ни нареди, Гарв – каза тихо Тинф – с джуджета, които са известни с алчността си.

- Пак си отваряш устата, когато не трябва и не знаеш какво говориш – отвърна му момчето.

- Няма смисъл да шепнеш, човеко – каза Койн – ние виждаме катеричките, които скачат по боровете и чуваме мишките, които тичат под снега. Говори спокойно, след като сме се съгласили да ви помогнем, няма да ви оставим. – завърши тролдрапсмена.

- Много си смел. – обади се отново Тинф и всички спряха, а Дойн се обърна и се загледа във високия човек, който гледаше нагло брат му.

- Човеко, този път ще ти се размине, защото не осъзнаваш какво правиш и не познаваш обичайте ни. Нека продължим. – рече Койн и тръгна напред към брат си, оставяйки групата назад.

- Браво, чичо, за малко да си загубиш главата. – каза му Гарв.

- От този дребосък ли? Ха!

Гарв забеляза рязкото движение и светкавично застана пред чичо си, а срещу него стояха двете джуджета. Ръката на Дойн беше на брадвата му, а брат му го държеше да не я извади.

- Не заслужавате да вървите под дърветата на нашата Майка! – изскърца със зъби Дойн. – Всички сте еднакви, не оценявате не само това, което ви дават другите, но и това, което сами си давате!

- Братко, принца…

- Да! Знам! – отсече Дойн пусна брадвата си и продължи напред, а брат му хвърли един поглед на Гарв и тръгна след него.

Всичко хора гледаха Тинф. Гарв каза, опитвайки се да се владее.

- Не знам как ти изглежда цялата ситуация, но ще ти го кажа директно. Тези джуджета са ловци на тролове, те са елитни войни, калени в много боеве и сред нас няма никой, който да може да излезе насреща им. Единственото, което ни пази е споразумението ни с принц Баркхмут. Ясно? Не искам да говориш докато не стигнем до Хижата.

- Гарв е единствения, който знае какво става в момента, съветвам те да го послушаш този път. – рече Ервин. Но брат му само изсумтя. Групата тръгна отново. Известно време вървяха в мълчание, докато Дирна не попита

- От къде идва легендата са тяхната алчност?

- Защото обичат да събират красиви неща. Майсторска изработка, блестящи камъни, светещо злато. Всичко това ги привлича неустоимо. А веднъж щом се сдобият с нещо, те много трудно се разделят с него.

- Но ти им даде парче желязо с по – интересна форма. – каза Ервин.

- На него бяха издялани руни за защита срещу лоши помисли. Докато някой го носи, той винаги ще знае, че наблизо има някой, който не му мисли доброто. Колкото повече се загрее кристала, толкова по – близо е този някой.

- Брей! – казаха в едни глас всички без Тинф.

- Хайде, сега си гледайте в краката. – каза Гарв и тръгна най – отпред, подхвърляйки през рамо – Това е последния стръмен завой, преди Хижата, но е пълно с камъни и корени под снега, внимавайте. Групата се съсредоточи в последната отсечка от пътя и всички разговори секнаха. Стотина метра по – напред се виждаха два фенера, които ги чакаха. Изкачването продължи около двадесет минути, но накрая всички успешно стигнаха до водачите си.

- Това е Северната хижа – каза Дойн и посочи входа на една пещера, от която идваше светлина и глъчка. – нашата задача приключи, оттук нататък нямаме никакви задължения към вас.

- Това е така, както казвате, благородни ловци. Благодарим ви! – каза Гарв и им се поклони. Изненадващо двете джуджета отвърнаха на поздрава му и влязоха вътре. Гарв застана пред входа и се обърна към Тинф

- Това беше предупреждение към теб, ако не си го разбрал. Ако си намерят причина джуджетата ще те нападнат, а имай предвид, че те са злопаметни и хитри. Пази се. – след което и той влезе, последван от останалите. След входа имаше завой, след който пътниците се озоваха в просторна зала, пълна с пейки и маси, а по стените светеха лампи. В дъното се виждаше тезгях зад който се суетеше висок и едър човек, с голо теме и зачервени страни. Доскорошните им спътници си говореха с други джуджета на една маса. Другите места бяха заети от всякакви създания – няколко високи елфа, хора, някои от които очевидно туристи също, други с неизвестен занаят, още джуджета и дори два орка, които седяха в един тъмен ъгъл и пиеха бира. Групата тръгна към хижаря, който щом ги видя се усмихна и каза

- Хора?! Каква изненада! Рядко идват хора в моята хижа! Заповядайте, заповядайте! Имам бира, вино, пресен дивеч от днес и топъл хляб! Какво ще желаете? – завърши той, докато минаваше и се здрависваше с всички. Щом стигна до Гарв се спря и го погледна в очите

- Ти не си идвал отдавна, магьоснико. Какво става? Но не! Ще ми разкажеш после, сега се настанете, а аз ще ви донеса да се подкрепите! – и така без никой да е поръчал хижаря изчезна в стаичката зад тезгяха, а групата на Гарв се настани на една маса наблизо.

 - Е, сега след като стигнахме, мисля че може да ни кажете от къде познавате такива интересни създания, как сте се запознали, от кога си магьосник и въобще всичко! – каза Дирна.

- Да, мисля, че ще е добре. – каза Гарв и заразказва за това как е станал магьосник, от къде идват силите му, как се е запознал с джуджетата и елфите. Но разказа му беше накъсан и непълен, защото беше прекъсван много пъти от гостите на Северната хижа, тъй като много от тях го познаваха, други бяха чували за странното момче магьосник, което обикаля из горите и е приятел на елфите и джуджетата, а гоблините бягат като попарени щом го зърнат. Няколко джуджета го предизвикаха на канадска борба, един от елфите на състезание, кой ще разкаже по интересна история и дори игра на зарове с орките. С други думи историята му остави повече въпроси, отколкото отговори.

След като се наядоха и изпиха по няколко халби от чудесната бира, на всички им се доспа, като Тинф дори заспа на масата. Виждайки това Дойн се приближи към него. Всички изтръпнаха за момент, но джуджето се смееше, а очите му блестяха. В ръката си държеше халба, от която се носеше зловонна миризма. След като се приближи достатъчно, то поля внимателно Тинф със смрадливата течност, а спътниците му се пръснаха смеейки се, разгонени от миризмата. Дойн застана до Гарв, и каза

- Кажи на този човек, че сметката ми с него е разчистена, но ако отново си позволи да обиди мен или някой от народа ми няма да съм толкова снизходителен. – след което се присъедини отново към останалите джуджета.

Скоро след това Хижата утихна и повечето от гостите си намериха къде да спят, като по – хитрите, включително и групата на Гарв, се настаниха по – близо до голямата камина. Тинф беше пренесен до там, но дори и тогава не се пробуди. Хижаря, на който така и не научиха името им даде дебели вълнени завивки, след което ги остави.

Всички спаха спокойно и непробудно, а когато се събудиха на сутринта в пещерата нямаше и помен от това, че огромната зала е била използвана за хижа. Нямаше нито пейките, нито масите, нито някого от другите гости. Нямаше я дори камината пред която бяха заспали.

- Всичко това сън ли е било? – попита на сутринта Дирна.

- Възможно е. – промълви сънено Ронън – Бяхме доста уморени.

- Но не може всички да сме сънували един и същи сън, нали? – попита Ервин.

Единствено Гарв и Ерлин не казаха нищо, а само се усмихваха. А щом Тинф се пробуди, попита

- Не ви ли мирише на нещо много гадно? – на което всички се засмяха.

След около половин час малката група беше отново на път и без проблеми намери пътя обратно до главната пътека. Слизайки по нея малката група подмина десетина странни каменни статуи, приличащи на джуджета, затрупани наполовина от снега. Всички без две бяха без качулки, а едно от тях носеше странен медальон с формата на кристал и се усмихваше. Бяха наистина майсторски изработени, все едно всеки момент щяха да се размърдат.

- И ще направите точно това, щом изчезнем от погледа ви, нали Баркхмут? – каза тихо Гарв, докато минаваше покрай статуята. Камъка остана безмълвен.

След около два часа групата стигна до долната хижа Планчинка, от където се качиха на колата си и се върнаха обратно в града. Настроението им беше приповдигнато и през целия път си разказваха различни части от „съня“. Това със сигурност беше една разходка, която цялото семейство нямаше да забрави.

*Тролдрапсмън е съставено от трол(голям, зелен гадник, не интернет такъв) и drapsmann, което според гуугъл значи убиец на норвежки. Та така се роди това, не претендирам, че граматически вярно.

**скьонет би трябвало да значи нещо като красиваца( skönhet )

***Ленгског е образувано по сходен начин, като тролдрапсмън. От lång(дълъг) и skog(гора). Отново, без никакви претенции за граматическа точност.

Търсене Upd. 5

Руш беше близо до екстаз, не мислеше, че някога се е сблъсквал с истинска магия, но сега сякаш усещаше как всичко около него трепне от магия и желание да покаже какво може. Постоянно взимаше нещо, разглеждаше го и го оставяше. В главата си чуваше слаб шепот, шепот на множество гласове, но не разбираше нито дума, а ако се опиташе да се заслуша само го заболяваше главата. След като претършува голяма част от своята половина от Тайника, Руш погледна към сестра си, тя просто стоеше там и държеше нещо в ръка, но на слабата светлина той не можеше да разбере какво е. Момчето вдигна рамене и продължи да разглежда „вехториите”, както ги беше нарекла тя. Скоро стигна вторият ъгъл на стаята, а точно в него стоеше подпрян дълъг черен жезъл направен от тънко чворесто дърво. Ъгълът беше потънал в сянка, сякаш жезълът не искаше да бъде видян, но Руш го виждаше съвсем ясно, всяка извивка на дървото, всеки блясък, който оскъдната светлина хвърляше по черното дърво. Несъзнателно момчето посегна към пръчката и изведнъж нечия ръка хвана неговата в трошаща костите хватка, Руш несъзнателно извика и се опита да се отскубне, но непознатия го държеше здраво, освен това в другата си ръка държеше черният жезъл.

- Кой...какво...пусни ме! От къде се взе?! – викаше Руш и се опитваше да се отскубне от високия мъж, облечен в черно, който не отронваше нито дума. Руш видя, че от дърпането няма смисъл и се опита да овладее треперенето си, след което огледа похитителят си. Мъжът всъщност не беше много по-висок от него, но беше с по-широки рамене, заметнат с черно наметало и качулка, която скриваше главата му, с изключение на дългата бяла коса.

Изведнъж мъжът пусна Руш и му подаде черният жезъл, след което се обърна махна веднъж на момчето и потъна в стената без да остави и следа след себе си. Руш стоя няколко минути местейки поглед от жезълът в ръката си към стената, накрая стисна здраво новата си придобивка и разтривайки ръката си, тръгна към сестра си.

Търсене Upd. 4

- Аз..ъм...ще ви оставя, имам работа в кухните. – каза Илиц и се отправи със забързана крачка към задната част на общото помещение.

-Защо...-започна Руш.

- Страх го е, ще видите от какво. – прекъсна го игуменът и му намигна.

След като Илиц ги остави, цялата компания напусна трапезарията на манастира и с Икарим на чело, тръгна надолу по дълга върволица стълби, която ги отведе дълбоко под манастира. След дългото слизане, групата тръгна по тесен коридор осветяван от факли, които хвърляха пушлива светлина, камъкът на стените беше очевидно много стар и на много места обрасъл с дебел слой мъх.  В краят на коридора имаше огромна врата от бяло дърво, а в средата й беше издялано лице, което изглеждаше заспало.

- Не се пла... – започна Астор, но вратата го изпревари, лицето отвори очи и впи тъмно зелените си очи в малката група пред себе си.

- Защо сте тук? – издудна с дълбок глас бледото лице. Още при събуждането си вратата накара гостите й да замръзнат на местата си, но сега когато проговори всички с изключение на Икарим и Астор отстъпиха назад. Но дори монахът и магьосникът избягваха да поглеждат вратата в очите. В техния блясък личаха стотици години, но също така и пренебрежение, досада и мъничко гняв. Икарим пристъпи напред и отговори на въпросът на вратата с думите:

- Аз съм игуменът на този манастир, тук сме за да ни допуснеш до съкровищата си. Вратата прие думите на монахът с тежка въздишка, която накара факлите за момент да загаснат, оставяйки спътниците за секунди под светлината единствено на двете дълбоки очи.

-Знам кой си момче. Кои ще влязат? – издудна вратата отново.

- Само те, двамата. – отговори Астор и посочи Пес и Руш. Ново изсумтяване, но този път факлите само потрепнаха.

- Нека се доближат тогава. – братът и сестрата плахо пристъпиха към пазача на Тайника, след което той продължи – Знаете ли правилата, деца?

- Да. – отговориха те в един глас. Отговорът им предизвика нова въздишка.

- Тогава влезте. – издудна за последно вратата, след което отново затвори очи и се отвори за да пропусне момчето и момичето.

- Ние ще ви чакаме тук! – извика бързо Астор, преди вратата да се затвори отново, Руш и сестра му успяха само да кимнат, че са разбрали.

- Трябваше да им кажем за... – започна Икарим.

- За кое? – попита Астор

- Не, няма значение...не е важно. – отвърна му игуменът, усмихвайки се загадъчно.

ІІІ. Стаята пълна с вехтории

След като вратата се затвори зад тях Руш и Песелина се оказаха сами в просторно помещение осветено от смътна червена светлина, която нямаше видим източник. Навсякъде имаше струпани по земята, по рафтове и в сандъци най-различни оръжия, книги, доспехи, накити и всякакви други съкровища.

- Е, сега какво? – попита сестрата.

- Да огледаме. – отвърна й разсеяно брат й, след което тръгна нанякъде.

- Какво, та аз почти нищо не виждам, освен това навсякъде има само някакви вехтории!

- Имай въображение! – извика й брат й от другия край на стаята. Въпреки, че Тайникът не беше много голямо помещение, Руш беше просто движеща се сянка за сестра си, сянка която постоянно се навеждаше, вдигаше нещо и след това внимателно го оставяше обратно.

- Въображение...не искам въображение! Искам мама, вкъщи и..и...ме е страх-х-х-х... – каза тихо Пес на себе си, след което тръгна към една библиотека с книги. Щом се приближи достатъчно, за да може да докосне прашните томове, всеки един от тях засия в различен цвят, а заглавията им постепенно се изписаха от само себе си. Нито едно от заглавията не й говореше нещо, още по-малко пък авторите, но все пак Пес посегна към един том сияещ в бледо лилаво, заглавието му гласеше „Дневникът на кралица Безента”, книгата беше ужасно студена на пипане и Песелина за малко не я изпусна пода. След като отвори на първата страница, Пес видя че тя е празна, също като втората, третата и така до краят на книгата и тъкмо когато се канеше да остави странната, неприятна вече за държане книга, нещо я накара да отвори отново на първата страница, където видя черно-бяла рисунка на жена в дълга рокля и корона на главата, но с лице скрито в сянка. В едната си ръка, загадъчната жена държеше книга, която странно защо Пес беше сигурна, че е книгата, която тя сега държеше в ръце. Момичето отгърна на следващата страница, на нея имаше изписан само един ред, само един въпрос „Здравей, момиче, коя си ти?”. За момента Песелина се ококори и реши, че не го е прочела правилно, но след четвъртия път, там пишеше същият въпрос, дори се появи втори ред, който гласеше „Не се плаши, на последната страница, ще откриеш перо.”. Пес беше готова да се закълне, че се побърква, но въпреки това отвори на последната страница и намери огромно бяло перо, взе го и отгърна на първата страница отново. „Така, а сега, коя си ти?”, попита я отново Кралицата(както беше започнала да мисли за нея, Пес) „Аз съм Песелина, тук съм...” и преди да завърши изречението си вече не беше в Тайникът, а вместо това се намираше в огромна, добре осветена зала от камък пред нея имаше висок трон от дърво и злато, на него седеше жена, чието лице беше скрито в сянка, а в ръката си държеше лилава книга.

***

Dream

The day my life changed forever was the one when I decided that the chasing me dream is not simply a dream but something real and I want to find it.

One night, I dreamed about a tall obsidian tower, on the top of the tower was I, looking through its windows, seeing two distinctive views. Through the first one I saw this huge, rocky desert and upon it – a terrible storm – dark clouds have filled the sky. I’m sure it was a day but it was as dark as the middle of the night, and the only light was coming from the lightnings, hitting the dead earth below me. The thunder so deafening that I was forced to step back from the window. Through the second I saw wide valley filled off with nothing but poppies and above it, the cleanest sky that I have ever seen. But what caught my attention most was the soft, calming melody drifting above the field. It was almost like it was calling me. When I heard it, I was enchanted but then I awoke.

I dreamed the same thing every night for a week and in the end I decided that such place can’t be just fruit of my imagination and I need to find it, the tower, the poppy field, to hear that melody.

I gave up everything and left to seek my tower, I met many people, many tried to kill me and many helped me. Was it for good you may ask, dear reader? I don’t know but if I haven’t started this journey the dream would have driven me crazy.

         And now, after hundred years wandering, here I stand at the beginning of a rocky desert, thunder roaring above me – is this the one, what is at the other end of it, do you know, dear reader? I do not either, but I make my first step in it. Goodbye for now, misterious reader.


Още едно вдъхновено от същото произведение, от което и последното, така че...enjoy or not...up to you =PP 

Реквием за Стрелец

Иззад едно дърво се показа висок мъж, с дълга, бяла коса, падаща свободно по гърба му,а на едното му рамо беше кацнал голям, бял гарван. Погледът на мъжа падна първо върху ново-изкопаният гроб, а след това върху отдалечаващия се мъж. Когато белокосият се увери, че мъжът няма да се върне, той се приближи към гробът, където завари едно рунтаво животинче да го пази.

- Здравей, Ко. – поздрави го Белокосият.

-  Ей! Ас! – отвърна му животинчето, за което Белокосият си позволи бегла усмивка, след което се захвана с това, което си беше наумил. Бавно, но методично непознатият мъж изписа земята около гробът, който пазеше Ко, със странни знаци, след което започна тих напев, при което знаците в пръста започнаха да излъчват леко, зеленикаво сияние. Животинчето стоеше и го наблюдаваше, гарванът все така беше на рамото му. Скоро напевът свърши и бавно, зелената светлина на знаците в земята, избледня.

- Хайде, Ко, сега може да вървиш при него, твоят приятел вече не го застрашава нищо – каза непознатият. Зверчето за миг го изгледа след което като че ли кимна с глава и заприпка по посока на заминалият си мъж.

Белокосият постоя известно време, загледан в малкото животинче, което припкаше по следите на последния Стрелец от Гилеад.

- Не е лесно да си наблюдател. – изграчи гарванът.

- Аз вече не съм. – отвърна му простичко мъжът.

- Тогава защо…не, не искам да знам. – мъжът кимна  при тези думи на гарванът, отдаде последна чест на младият стрелец и тръгна обратно към дървото, сви зад него и изчезна от светът на 1997 година.

 Толкова е очевидно от какво е вдъхновен краткият текст по - горе, че няма да кажа нищо повече. Надявам се да ви е допаднало. =)) 

Heavy story

„През 2050 година настъпи огромна промяна в спорта и особено във виртуалните спортове, които вече и без това бяха основното развлечение на нашия свят. Беше измислен звуковият дуел – това е спорт, при който двама участници се изправят един срещу друг и чрез възпроизвеждане на различни звуци, посредством музикални инструменти на бойното поле се призовават различни фантастични и налудничеви създания, които на свой ред пък се бият по между си. Освен създания, различните мелодии, които дуелиращите се свирят могат да послужат както за подсилване, така и за отслабване на създанията. При дуела на арената физически нe присъстват дуелиращите се, а вместо това техни виртуални аватари. Когато пред аватара на противника няма никакви създания, то неговият съперник има възможността да го атакува директно и по този начин да му намали „жизнената енергия“. Победител е този, който първи свали жизнената енергия на противника си до 0.  Всеки от съперниците започва с 5 точки жизнена енергия, а всяко създание при нанесен директен удар му отнема 1 жизнена енергия, освен, ако върху него няма влияние някаква подсилваща мелодия. Всеки от състезателите има 2 минути за да изсвири своята мелодия. Това e бърз и динамичен спорт, изграден върху атаки, контри и подсилващи мелодии.

В дуелът е позволено да се използват повече от един инструмент, но това е изключително трудно и за това дори и най – добрите състезатели се ограничават до два инструмента най – много, тъй като мелодиите трябва да бъдат изсвирени бързо.

Но вие сигурно се питате кой съм аз? Аз съм Гринд,на 20 години, начинаещ състезател по звуково дуелиране и тази вечер е моят първи турнирен дуел. Някой звъни, сигурно е моят приятел и треньор Рандъм. След като стана световен шампион по ЗД,  Рандъм прекрати кариерата си и започна да се занимава с обучаването на „новите надежди“, както ни нарича той или с други думи новаците, които искат да станат известни.“

17.07.2059 г.

Гринд се надигна с въздишка от стола пред компютъра си и се отправи към вратата, която Рандъм упорито се опитваше да избие.

- Идвам, идвам! – провикна се Гринд, прекосявайки апартамента си по посока на входната врата.

- Хайде, хайде, Гринд, няма време! А ти се размотаваш! – бяха първите думи на Рандъм след като момчето му отвори вратата. – Ей, каква е тази физиономия, я по – бодро, днес е голяма вечер за теб! – въпреки думите си Рандъм започна да се съблича, след което се настани удобно на канапето в хола и изгледа с лека усмивка ученика си.

- Какво? – попита Гринд.

- Може да не спечелиш. – отвърна му треньорът му.

- На теб май не случайно ти казват Рандъм.

Нова усмивка.

- Но това няма значение, Гринд и аз не спечелих първия си дуел в турнир едно време, не се притеснявай!

Клатейки глава Гринд се присъедини към приятелят си на канапето.

- Е, готов ли си, всички мелодии припомни ли си?

- Да, Рандъм, всички ги знам и всички тактики и комбинации от мелодиите ми, но това няма да ми помогне много като не знам кой ще е противника ми.

- С този пораженченски дух няма да стигнеш далеч, Гринд. Хайде, да тръгваме. – каза Рандъм и скочи енергично към вратата, където започна отново да се облича и обува. – Чакам те в колата, не се бави!  - провикна се от вратата треньорът и изчезна в тъмният коридор на жилищната сграда.

Петнадесет минути след това Гринд сложи китарата си в багажника и се качи в небесно синият  ховърмобил с винено червен салон. Едно време Рандъм беше станал световен шампион заради резките си залитания и невъзможността да се предскаже следващия му ход, така беше спечелил и името си. Гринд се замисли…нямаше и представа как е истинското име на приятелят му, а го познаваше от толкова години. Ховърмобила потегли плавно и се присъедини към оживеното движение в този час на вечерта. Магнитната настилка блестеше под светлините на уличните лампи, захранвани от слънчеви акумулатори. Гринд гледаше безцелно през прозореца на ховъра. Рандъм се обърна към него:

- Стегни се, приятелю, ще бъде чудесен мач и начало на професионалната ти кариера! – каза му Рандъм.

- Дано да си прав. – отвърна му момчето. Рандъм обърна вниманието си към пътят отново, вече наближаваха арената за дуелът. След като ховъра спря на запазеното му място пред арената, двамата излязоха, взеха багажа си и се отправиха към огромният амфитеатър. Вече вътре Рандъм потупа приятелят си по рамото и му каза:

Хайде, нали знаеш пътя, аз ще те наблюдавам от ВИП ложата. – след което му намигна и сви по коридора вляво. Гринд му махна вяло с ръка и продължи направо към студио, от което щеше да свири своите бойни мелодии, а неговият аватар да възпроизвежда движенията му на арената.

Гринд бутна вратата и влезе в малкото студио:

- Здравей, тъмни войне!  -  поздрави го, Катрин, която беше техническият оператор в студиото тази вечер.

- Здравей, Катрин.

- Винаги си толкова жизнерадостен, Гринд, удоволствие е да се работи с теб! – заяде се момичето и му се изплези. Гринд само поклати глава и започна да свързва оборудването си.

Тъкмо беше приключил, когато чу коментаторът да обявява началото на вечерта:

- Дами и господа, малки и големи! Добре дошли на първият дуел от турнира Опустошителна мелодия! Тази вечер един срещу друг излизааааат – Гринд се напрегна – Гринд! Ученикът на звездата от зората на спорта, Рандъм! А негов противник ще бъде друга изгряващ талант на ЗД и това е Мас! – Гринд никога не беше чувал това име.

- Познаваш ли го? – попита Катрин. Гринд поклати глава. – Е, късмет, аз млъквам. – Гринд кимна и вдигна палец.

- А сегааа! Началооооо!  - прожекторите в огромната зала изгаснаха, според Гринд бяха дошли поне около 10 000 човека на дуела, но това все пак оставяше почти половината зала празна, включиха се огромните проектори и пода на залата беше заменен от 4км илюзия за тревисто поле, на което щеше да се разиграе дуела. Прожекторите се включиха отново, но всички вече ги виждаха като огромно слънце, осветяващо бойното поле, под синьото небе. Илюзията беше пълна – тревата, слънцето, небето…биещите се. Близо до центъра на поляната, един срещу друг стояха аватарите на двамата. Гринд, дългата му черна коса пусната свободно да пада по гърба му и неговият съперник, Мас, висок, но строен младеж, с гола глава. Гринд се намръщи, често това как изглежда противника ти или неговият прякор можеха да ти подскажат какъв е стилът му на дуелиране.

- Уважаеми, зрители, скъпи състезатели, нека дуелът започне! – прогърмя гласът на коментатора. На поляната излезе вятър, зад Гринд прелетя птичка, която се изгуби в илюзията за далечина. Той щеше да е първи. Мас кимна и двамата се отдалечиха още няколко метра един от друг. Вятърът стихна. Ученикът на Рандъм прехвърли китарата си от рамото си, в ръцете си и погледна противника си. Пръстите му докоснаха струните, звукът отекна в залата, ръцете му започнаха да се движат бързо, пръстите му заиграха добре познат танц по струните, звукът стана по – тежък и на половин метър от него се появи ниска, леко изгърбена фигура, облечена в черна роба и с дълга бяла коса падаща свободно по раменете му. Гринд не виждаше лицето му, но знаеше, че то е старческо и сбръчкано, с дълга бяла брада и ясен син поглед. Старецът се подпираше на дълга тояга, надвишаваща неговият ръст, остра в долният край и с кристална топка в горният.

Противникът му също беше нагласил своята китара, но този ход той нямаше право да призове нищо.

- Е, хайде, Магьоснико. – подкани Гринд. Старецът замахна бързо със своят жезъл и към Мас полетя кълбо черно-лилава топка енергия, която го удари силно в гърдите и го принуди да отстъпи няколко крачки назад. След като се върна на мястото си Мас настрои леко китарата си и неговите пръсти заиграха по струните със смайваща скорост – Май не само аз ще използвам контри, помисли си Гринд – мелодията вече кънтеше в цялата зала, пред противника на Гринд се появиха десетина призрачни войни, самураи, ако се съдеше по снаряжението им. Ученикът на Рандъм знаеше, че коментаторът отразява всеки техен ход, но го чуват само от публиката. И така беше и по – добре, момчето мразеше коментаторите и тяхното плямпане.

- Хайде момчета, покажете на този старец! – каза високият младеж и самураите се хвърлиха в атака. Тънка усмивка се плъзна по устните на Гринд, пръстите му се задвижиха по струните, мелодията се разля над бойното поле и Магьосникът като че ли се поизправи и стана по – висок. Самураите все още не го бяха стигнали, когато той замахна отново с жезълът си и ново кълбо енергия полетя, този път към атакуващите самураи. Уцели и уби четирима от тях, но другите успяха да го избегнат. Гринд знаеше, че контрата няма как да не успее и всичко беше заради представлението, а и той също харесваше сблъсъците между призованите създания, това беше половината удоволствие от спорта. Разбира се контрата, можеше да бъде контрирана, теоретично, но почти никой не беше толкова бърз.

 Двама от самураите вече замахваха към Магьосникът, но той парира меча на единият и разби черепа на другият с тоягата, отмести се от пътят на следващият и го порази с огнено кълбо в гърба, използва предимството на дългото си оръжие и намушка в окото четвъртият самурай, оставаха трима, които сега обикаляха около него. Магьосникът вдигна жезълът си високо и го заби пред себе си, в земята, при което от него се разляха вълни от енергия и тримата оставащи самураи се превърнаха в дъжд от искри и изчезнаха.

- Виждам, че твоят магьосник помни разказите на предците си – каза с усмивка, Мас. Гринд кимна.

С това приключи вторият рунд от дуела. Отново беше ред на Гринд. Ръцете му бързо се задвижиха по струните, във фигурата на Магьосникът вече нямаше и следа от изгърбване, раменете му бяха по – широки и вече надвишаваше два метра в ръст.

- Абра кадабра – прошепна Гринд.

- Ауч… - каза Мас. – Магьосникът вдигна жезълът с едната си ръка и слънцето беше закрито от гръмоносни облаци, от които започнаха да падат черни гръмотевици, които заудряха земята около Мас, той се присви очаквайки неизбежния удар и само след миг една гръмотевица го удари и той отлетя на почти метър назад, където падна и се претърколи няколко пъти. Скоро небето се проясни, а Мас с усилие се надигна, от него излизаше пушек. Тупайки дрехите си, които бяха поизгорели, високият съперник на Гринд се върна на мястото си. Момчето знаеше, че не истинския Мас му няма нищо и аватарите реагират автоматично на определени атаки, но все пак се радваше да види противника си обгорян и димящ.

- Минус две, добре, но сега е мой ред. – каза с усмивка Мас и пръстите светкавично се задвижиха по струните, Гринд вдигна поглед към небето, където нещо привлече вниманието му.

- Уф… - имаше време да каже само ученикът на Рандъм, преди първият метеорит да удари няколко метра до него и да го засипе с порой от камъни и пръст, вторият падна някъде зад него, а следващият отнесе Магьосникът, следващите два паднаха близо до Гринд, а последният го уцели директно и го помете няколко метра назад. Чернокосият младеж се надигна и с олюляване закрачи обратно към мястото си. Мелодиите, които поразяваха всичко което принадлежи на противника имаха един недостатък – не оставаше нищо в защита на този, който ги използваше. Но пък отнемаха 3 точки жизнена енергия. Гринд вече знаеше следващите си ходове и единствено съжаляваше, че имаше право на една мелодия и една контра мелодия на ход.

Гринд засвири следващата си мелодия и пред него се появи огромен войн, облечен единствено с лека кожена броня, с мощни мускули и огромен, леко завит към острието, меч в едната ръка. Косата му беше къса, а момчето знаеше, че на лицето му играе и налудничава усмивка.

- Давай! – викна Гринд и Войнът се спусна, замахвайки с две ръце към противникът си, надавайки силен вик. Но в мигът, в който Войнът се спусна към Мас, неговите ръце се раздвижиха по китарата, бърза мелодия заля бойното поле и вместо огромният меч да посече момчето, той се удари в невидима преграда, Войнът отстъпи назад от силата на удара си, а аватарът на Гринд падна на едно коляно, хващайки се с ръка за рамото, когато се надигна от рамото му се стичаше илюзорна кръв и капеше на земята между краката му.

Започна следващият рунд. Беше ред на Мас, който засвири първо бавна мелодия, която постепенно се превърна в по – бърза, докато накрая пред него не се появи банда гоблини, облечени в доспехи от дърво и кожа, въоръжени с копия, с каменни върхове.

- Нападайте, момци! – провикна се Мас и посочи към Войнът. Гоблините се спуснаха в атака, надавайки нечленоразделни бойни викове. Гринд бързо пренастрой китарата си и засвири тежката мелодия, която щеше да подсили Войнът. Чувайки първите звуци от нея, последният се обърна и усмивката му стана още по – широка и…хищна. Войнът хвана мечът си с две ръце и се спусна срещу гоблините, които като го видяха, сякаш се стъписаха за момент и щурмът им се забави, след това Войнът връхлетя върху тях, убивайки по няколко с всеки замах на огромният си меч. Скоро не остана нито един. Войнът стоеше насред изчезващите тела на противниците си, а по мечът му стичаше зеленикавата им кръв.

- Симпатична усмивка има този приятел. – каза Мас. Гринд се усмихна и каза

- Давай. – Войнът се спусна към противникът му. Мас не се поколеба нито за миг, ръцете се задвижиха с нереална скорост и бързата мелодия, която излезе от китарата сякаш удари Войнът и той забави устремът си, а замахът му беше слаб и неточен, огромният меч се стовари до Мас без да му направи нищо. Войнът отстъпи тръскайки глава и триейки очите си, но Гринд знаеше, че при следващата атака на противникът му, с него е свършено. Мас засвири отново, Гринд харесваше тази песен, но не и в момента. Пред Войнът се появи глутница големи сиви вълци, той стисна меча с две ръце и го вдигна пред себе си за последен сблъсък, вълците се нахвърлиха върху него, огромният войн разсече единият през средата и разби черепа на друг с дръжката на меча си, но останалите го свалиха на земята и го разкъсаха.

- Харесвах си го Войнът. – каза с въздишка Гринд и погледна към изчезващите искри.

- Да, би се храбро. – отвърна му Мас. Гринд погледна съперника си, но по лицето му нямаше никакви следи от насмешка. – Хайде, хубавци – обърна се към вълците Мас – дръжте го! – и вълците се спуснаха. Но краткият разговор беше дал време на Гринд и той вече имаше решение, ръцете му си заиграха със струните, бързата мелодия се спусна над глутницата като облак от черни насекоми, вълците заскачаха и се замятаха на всички страни, опитваха се да ухапят нападналия ги облак, но без успех и накрая избягаха в илюзорната далечина.

- Хм, ренегати… - намръщи се Мас. Гринд се усмихна, но не каза нищо. – Е, това е краят предполагам – продължи Мас. Гринд само вдигна рамене и засвири, мелодията се разля над арената и огромният чук се появи във въздуха малко над и пред Мас, след което се залюля като махало и удари високото момче в главата отхвърляйки го няколко крачки назад, където той се строполи и остана да лежи. Гринд се приближи към неподвижния аватар, Мас се усмихваше, погледите им се срещнаха и победеният вдигна палец към съперникът си, след което аватарът се разпиля на хиляди искрици.

- И победителят еееееее ГРИНД!!! – прогърмя изведнъж гласът на коментаторът и моментът отмина. Докато коментаторът продължаваше да възхвалява победителят и неговият треньор, тъмнокосото момче сваляше китарата си и разкачаше оборудването си.

- Браво – поздрави го Катерина и стана да му стисне ръката. Гринд се усмихна леко.

- О, о…усмивка ли виждам?! – възкликна момичето.

- Не беше лесно. – каза Гринд.

- Кое, усмивката или дуела? – попита Кати. Гринд само се усмихна отново и тръгна вратата преметнал китарата на рамо. На излизане от студиото беше пресрещнат от Рандъм, който го стисна в трошаща костите прегръдка.

- Браво, момче, браво! Видя ли?! Видя ли?! Казах ти, че ще спечелиш! Хайде да празунваме – каза Рандъм и задърпа ученика си по коридора към изхода. – Хей, Кати, не се крий, идвай да празнуваме!

- Идвам, идвам… - чу се гласът на техника от студиото.

В краят на коридора, малката група мина покрай вратата на другото студио, на която стоеше Мас. Гринд погледна към съперника си и му кимна, който му се усмихна в отговор, след което тримата отминаха.

Край

Playlist: 

Black Sabath – Wizard

Sabaton – Ghost division

Blind Guardian – The bard’s song

Black Sabath – Sabra Cadabra

Rhapsody of fire – Rain of thousand flames

Disturbed – Warrior

Blind guardian – Mirror mirror

Spellblast – Goblin’s song

Godsmack – I stand alone

Sum 41 – Blood in my eyes

Hammerfall – Renegade

Hammerfall – Let the hammer fall