Търсене Upd. 4

- Аз..ъм...ще ви оставя, имам работа в кухните. – каза Илиц и се отправи със забързана крачка към задната част на общото помещение.

-Защо...-започна Руш.

- Страх го е, ще видите от какво. – прекъсна го игуменът и му намигна.

След като Илиц ги остави, цялата компания напусна трапезарията на манастира и с Икарим на чело, тръгна надолу по дълга върволица стълби, която ги отведе дълбоко под манастира. След дългото слизане, групата тръгна по тесен коридор осветяван от факли, които хвърляха пушлива светлина, камъкът на стените беше очевидно много стар и на много места обрасъл с дебел слой мъх.  В краят на коридора имаше огромна врата от бяло дърво, а в средата й беше издялано лице, което изглеждаше заспало.

- Не се пла... – започна Астор, но вратата го изпревари, лицето отвори очи и впи тъмно зелените си очи в малката група пред себе си.

- Защо сте тук? – издудна с дълбок глас бледото лице. Още при събуждането си вратата накара гостите й да замръзнат на местата си, но сега когато проговори всички с изключение на Икарим и Астор отстъпиха назад. Но дори монахът и магьосникът избягваха да поглеждат вратата в очите. В техния блясък личаха стотици години, но също така и пренебрежение, досада и мъничко гняв. Икарим пристъпи напред и отговори на въпросът на вратата с думите:

- Аз съм игуменът на този манастир, тук сме за да ни допуснеш до съкровищата си. Вратата прие думите на монахът с тежка въздишка, която накара факлите за момент да загаснат, оставяйки спътниците за секунди под светлината единствено на двете дълбоки очи.

-Знам кой си момче. Кои ще влязат? – издудна вратата отново.

- Само те, двамата. – отговори Астор и посочи Пес и Руш. Ново изсумтяване, но този път факлите само потрепнаха.

- Нека се доближат тогава. – братът и сестрата плахо пристъпиха към пазача на Тайника, след което той продължи – Знаете ли правилата, деца?

- Да. – отговориха те в един глас. Отговорът им предизвика нова въздишка.

- Тогава влезте. – издудна за последно вратата, след което отново затвори очи и се отвори за да пропусне момчето и момичето.

- Ние ще ви чакаме тук! – извика бързо Астор, преди вратата да се затвори отново, Руш и сестра му успяха само да кимнат, че са разбрали.

- Трябваше да им кажем за... – започна Икарим.

- За кое? – попита Астор

- Не, няма значение...не е важно. – отвърна му игуменът, усмихвайки се загадъчно.

ІІІ. Стаята пълна с вехтории

След като вратата се затвори зад тях Руш и Песелина се оказаха сами в просторно помещение осветено от смътна червена светлина, която нямаше видим източник. Навсякъде имаше струпани по земята, по рафтове и в сандъци най-различни оръжия, книги, доспехи, накити и всякакви други съкровища.

- Е, сега какво? – попита сестрата.

- Да огледаме. – отвърна й разсеяно брат й, след което тръгна нанякъде.

- Какво, та аз почти нищо не виждам, освен това навсякъде има само някакви вехтории!

- Имай въображение! – извика й брат й от другия край на стаята. Въпреки, че Тайникът не беше много голямо помещение, Руш беше просто движеща се сянка за сестра си, сянка която постоянно се навеждаше, вдигаше нещо и след това внимателно го оставяше обратно.

- Въображение...не искам въображение! Искам мама, вкъщи и..и...ме е страх-х-х-х... – каза тихо Пес на себе си, след което тръгна към една библиотека с книги. Щом се приближи достатъчно, за да може да докосне прашните томове, всеки един от тях засия в различен цвят, а заглавията им постепенно се изписаха от само себе си. Нито едно от заглавията не й говореше нещо, още по-малко пък авторите, но все пак Пес посегна към един том сияещ в бледо лилаво, заглавието му гласеше „Дневникът на кралица Безента”, книгата беше ужасно студена на пипане и Песелина за малко не я изпусна пода. След като отвори на първата страница, Пес видя че тя е празна, също като втората, третата и така до краят на книгата и тъкмо когато се канеше да остави странната, неприятна вече за държане книга, нещо я накара да отвори отново на първата страница, където видя черно-бяла рисунка на жена в дълга рокля и корона на главата, но с лице скрито в сянка. В едната си ръка, загадъчната жена държеше книга, която странно защо Пес беше сигурна, че е книгата, която тя сега държеше в ръце. Момичето отгърна на следващата страница, на нея имаше изписан само един ред, само един въпрос „Здравей, момиче, коя си ти?”. За момента Песелина се ококори и реши, че не го е прочела правилно, но след четвъртия път, там пишеше същият въпрос, дори се появи втори ред, който гласеше „Не се плаши, на последната страница, ще откриеш перо.”. Пес беше готова да се закълне, че се побърква, но въпреки това отвори на последната страница и намери огромно бяло перо, взе го и отгърна на първата страница отново. „Така, а сега, коя си ти?”, попита я отново Кралицата(както беше започнала да мисли за нея, Пес) „Аз съм Песелина, тук съм...” и преди да завърши изречението си вече не беше в Тайникът, а вместо това се намираше в огромна, добре осветена зала от камък пред нея имаше висок трон от дърво и злато, на него седеше жена, чието лице беше скрито в сянка, а в ръката си държеше лилава книга.

***

Dream

The day my life changed forever was the one when I decided that the chasing me dream is not simply a dream but something real and I want to find it.

One night, I dreamed about a tall obsidian tower, on the top of the tower was I, looking through its windows, seeing two distinctive views. Through the first one I saw this huge, rocky desert and upon it – a terrible storm – dark clouds have filled the sky. I’m sure it was a day but it was as dark as the middle of the night, and the only light was coming from the lightnings, hitting the dead earth below me. The thunder so deafening that I was forced to step back from the window. Through the second I saw wide valley filled off with nothing but poppies and above it, the cleanest sky that I have ever seen. But what caught my attention most was the soft, calming melody drifting above the field. It was almost like it was calling me. When I heard it, I was enchanted but then I awoke.

I dreamed the same thing every night for a week and in the end I decided that such place can’t be just fruit of my imagination and I need to find it, the tower, the poppy field, to hear that melody.

I gave up everything and left to seek my tower, I met many people, many tried to kill me and many helped me. Was it for good you may ask, dear reader? I don’t know but if I haven’t started this journey the dream would have driven me crazy.

         And now, after hundred years wandering, here I stand at the beginning of a rocky desert, thunder roaring above me – is this the one, what is at the other end of it, do you know, dear reader? I do not either, but I make my first step in it. Goodbye for now, misterious reader.


Още едно вдъхновено от същото произведение, от което и последното, така че...enjoy or not...up to you =PP 

Реквием за Стрелец

Иззад едно дърво се показа висок мъж, с дълга, бяла коса, падаща свободно по гърба му,а на едното му рамо беше кацнал голям, бял гарван. Погледът на мъжа падна първо върху ново-изкопаният гроб, а след това върху отдалечаващия се мъж. Когато белокосият се увери, че мъжът няма да се върне, той се приближи към гробът, където завари едно рунтаво животинче да го пази.

- Здравей, Ко. – поздрави го Белокосият.

-  Ей! Ас! – отвърна му животинчето, за което Белокосият си позволи бегла усмивка, след което се захвана с това, което си беше наумил. Бавно, но методично непознатият мъж изписа земята около гробът, който пазеше Ко, със странни знаци, след което започна тих напев, при което знаците в пръста започнаха да излъчват леко, зеленикаво сияние. Животинчето стоеше и го наблюдаваше, гарванът все така беше на рамото му. Скоро напевът свърши и бавно, зелената светлина на знаците в земята, избледня.

- Хайде, Ко, сега може да вървиш при него, твоят приятел вече не го застрашава нищо – каза непознатият. Зверчето за миг го изгледа след което като че ли кимна с глава и заприпка по посока на заминалият си мъж.

Белокосият постоя известно време, загледан в малкото животинче, което припкаше по следите на последния Стрелец от Гилеад.

- Не е лесно да си наблюдател. – изграчи гарванът.

- Аз вече не съм. – отвърна му простичко мъжът.

- Тогава защо…не, не искам да знам. – мъжът кимна  при тези думи на гарванът, отдаде последна чест на младият стрелец и тръгна обратно към дървото, сви зад него и изчезна от светът на 1997 година.

 Толкова е очевидно от какво е вдъхновен краткият текст по - горе, че няма да кажа нищо повече. Надявам се да ви е допаднало. =)) 

Heavy story

„През 2050 година настъпи огромна промяна в спорта и особено във виртуалните спортове, които вече и без това бяха основното развлечение на нашия свят. Беше измислен звуковият дуел – това е спорт, при който двама участници се изправят един срещу друг и чрез възпроизвеждане на различни звуци, посредством музикални инструменти на бойното поле се призовават различни фантастични и налудничеви създания, които на свой ред пък се бият по между си. Освен създания, различните мелодии, които дуелиращите се свирят могат да послужат както за подсилване, така и за отслабване на създанията. При дуела на арената физически нe присъстват дуелиращите се, а вместо това техни виртуални аватари. Когато пред аватара на противника няма никакви създания, то неговият съперник има възможността да го атакува директно и по този начин да му намали „жизнената енергия“. Победител е този, който първи свали жизнената енергия на противника си до 0.  Всеки от съперниците започва с 5 точки жизнена енергия, а всяко създание при нанесен директен удар му отнема 1 жизнена енергия, освен, ако върху него няма влияние някаква подсилваща мелодия. Всеки от състезателите има 2 минути за да изсвири своята мелодия. Това e бърз и динамичен спорт, изграден върху атаки, контри и подсилващи мелодии.

В дуелът е позволено да се използват повече от един инструмент, но това е изключително трудно и за това дори и най – добрите състезатели се ограничават до два инструмента най – много, тъй като мелодиите трябва да бъдат изсвирени бързо.

Но вие сигурно се питате кой съм аз? Аз съм Гринд,на 20 години, начинаещ състезател по звуково дуелиране и тази вечер е моят първи турнирен дуел. Някой звъни, сигурно е моят приятел и треньор Рандъм. След като стана световен шампион по ЗД,  Рандъм прекрати кариерата си и започна да се занимава с обучаването на „новите надежди“, както ни нарича той или с други думи новаците, които искат да станат известни.“

17.07.2059 г.

Гринд се надигна с въздишка от стола пред компютъра си и се отправи към вратата, която Рандъм упорито се опитваше да избие.

- Идвам, идвам! – провикна се Гринд, прекосявайки апартамента си по посока на входната врата.

- Хайде, хайде, Гринд, няма време! А ти се размотаваш! – бяха първите думи на Рандъм след като момчето му отвори вратата. – Ей, каква е тази физиономия, я по – бодро, днес е голяма вечер за теб! – въпреки думите си Рандъм започна да се съблича, след което се настани удобно на канапето в хола и изгледа с лека усмивка ученика си.

- Какво? – попита Гринд.

- Може да не спечелиш. – отвърна му треньорът му.

- На теб май не случайно ти казват Рандъм.

Нова усмивка.

- Но това няма значение, Гринд и аз не спечелих първия си дуел в турнир едно време, не се притеснявай!

Клатейки глава Гринд се присъедини към приятелят си на канапето.

- Е, готов ли си, всички мелодии припомни ли си?

- Да, Рандъм, всички ги знам и всички тактики и комбинации от мелодиите ми, но това няма да ми помогне много като не знам кой ще е противника ми.

- С този пораженченски дух няма да стигнеш далеч, Гринд. Хайде, да тръгваме. – каза Рандъм и скочи енергично към вратата, където започна отново да се облича и обува. – Чакам те в колата, не се бави!  - провикна се от вратата треньорът и изчезна в тъмният коридор на жилищната сграда.

Петнадесет минути след това Гринд сложи китарата си в багажника и се качи в небесно синият  ховърмобил с винено червен салон. Едно време Рандъм беше станал световен шампион заради резките си залитания и невъзможността да се предскаже следващия му ход, така беше спечелил и името си. Гринд се замисли…нямаше и представа как е истинското име на приятелят му, а го познаваше от толкова години. Ховърмобила потегли плавно и се присъедини към оживеното движение в този час на вечерта. Магнитната настилка блестеше под светлините на уличните лампи, захранвани от слънчеви акумулатори. Гринд гледаше безцелно през прозореца на ховъра. Рандъм се обърна към него:

- Стегни се, приятелю, ще бъде чудесен мач и начало на професионалната ти кариера! – каза му Рандъм.

- Дано да си прав. – отвърна му момчето. Рандъм обърна вниманието си към пътят отново, вече наближаваха арената за дуелът. След като ховъра спря на запазеното му място пред арената, двамата излязоха, взеха багажа си и се отправиха към огромният амфитеатър. Вече вътре Рандъм потупа приятелят си по рамото и му каза:

Хайде, нали знаеш пътя, аз ще те наблюдавам от ВИП ложата. – след което му намигна и сви по коридора вляво. Гринд му махна вяло с ръка и продължи направо към студио, от което щеше да свири своите бойни мелодии, а неговият аватар да възпроизвежда движенията му на арената.

Гринд бутна вратата и влезе в малкото студио:

- Здравей, тъмни войне!  -  поздрави го, Катрин, която беше техническият оператор в студиото тази вечер.

- Здравей, Катрин.

- Винаги си толкова жизнерадостен, Гринд, удоволствие е да се работи с теб! – заяде се момичето и му се изплези. Гринд само поклати глава и започна да свързва оборудването си.

Тъкмо беше приключил, когато чу коментаторът да обявява началото на вечерта:

- Дами и господа, малки и големи! Добре дошли на първият дуел от турнира Опустошителна мелодия! Тази вечер един срещу друг излизааааат – Гринд се напрегна – Гринд! Ученикът на звездата от зората на спорта, Рандъм! А негов противник ще бъде друга изгряващ талант на ЗД и това е Мас! – Гринд никога не беше чувал това име.

- Познаваш ли го? – попита Катрин. Гринд поклати глава. – Е, късмет, аз млъквам. – Гринд кимна и вдигна палец.

- А сегааа! Началооооо!  - прожекторите в огромната зала изгаснаха, според Гринд бяха дошли поне около 10 000 човека на дуела, но това все пак оставяше почти половината зала празна, включиха се огромните проектори и пода на залата беше заменен от 4км илюзия за тревисто поле, на което щеше да се разиграе дуела. Прожекторите се включиха отново, но всички вече ги виждаха като огромно слънце, осветяващо бойното поле, под синьото небе. Илюзията беше пълна – тревата, слънцето, небето…биещите се. Близо до центъра на поляната, един срещу друг стояха аватарите на двамата. Гринд, дългата му черна коса пусната свободно да пада по гърба му и неговият съперник, Мас, висок, но строен младеж, с гола глава. Гринд се намръщи, често това как изглежда противника ти или неговият прякор можеха да ти подскажат какъв е стилът му на дуелиране.

- Уважаеми, зрители, скъпи състезатели, нека дуелът започне! – прогърмя гласът на коментатора. На поляната излезе вятър, зад Гринд прелетя птичка, която се изгуби в илюзията за далечина. Той щеше да е първи. Мас кимна и двамата се отдалечиха още няколко метра един от друг. Вятърът стихна. Ученикът на Рандъм прехвърли китарата си от рамото си, в ръцете си и погледна противника си. Пръстите му докоснаха струните, звукът отекна в залата, ръцете му започнаха да се движат бързо, пръстите му заиграха добре познат танц по струните, звукът стана по – тежък и на половин метър от него се появи ниска, леко изгърбена фигура, облечена в черна роба и с дълга бяла коса падаща свободно по раменете му. Гринд не виждаше лицето му, но знаеше, че то е старческо и сбръчкано, с дълга бяла брада и ясен син поглед. Старецът се подпираше на дълга тояга, надвишаваща неговият ръст, остра в долният край и с кристална топка в горният.

Противникът му също беше нагласил своята китара, но този ход той нямаше право да призове нищо.

- Е, хайде, Магьоснико. – подкани Гринд. Старецът замахна бързо със своят жезъл и към Мас полетя кълбо черно-лилава топка енергия, която го удари силно в гърдите и го принуди да отстъпи няколко крачки назад. След като се върна на мястото си Мас настрои леко китарата си и неговите пръсти заиграха по струните със смайваща скорост – Май не само аз ще използвам контри, помисли си Гринд – мелодията вече кънтеше в цялата зала, пред противника на Гринд се появиха десетина призрачни войни, самураи, ако се съдеше по снаряжението им. Ученикът на Рандъм знаеше, че коментаторът отразява всеки техен ход, но го чуват само от публиката. И така беше и по – добре, момчето мразеше коментаторите и тяхното плямпане.

- Хайде момчета, покажете на този старец! – каза високият младеж и самураите се хвърлиха в атака. Тънка усмивка се плъзна по устните на Гринд, пръстите му се задвижиха по струните, мелодията се разля над бойното поле и Магьосникът като че ли се поизправи и стана по – висок. Самураите все още не го бяха стигнали, когато той замахна отново с жезълът си и ново кълбо енергия полетя, този път към атакуващите самураи. Уцели и уби четирима от тях, но другите успяха да го избегнат. Гринд знаеше, че контрата няма как да не успее и всичко беше заради представлението, а и той също харесваше сблъсъците между призованите създания, това беше половината удоволствие от спорта. Разбира се контрата, можеше да бъде контрирана, теоретично, но почти никой не беше толкова бърз.

 Двама от самураите вече замахваха към Магьосникът, но той парира меча на единият и разби черепа на другият с тоягата, отмести се от пътят на следващият и го порази с огнено кълбо в гърба, използва предимството на дългото си оръжие и намушка в окото четвъртият самурай, оставаха трима, които сега обикаляха около него. Магьосникът вдигна жезълът си високо и го заби пред себе си, в земята, при което от него се разляха вълни от енергия и тримата оставащи самураи се превърнаха в дъжд от искри и изчезнаха.

- Виждам, че твоят магьосник помни разказите на предците си – каза с усмивка, Мас. Гринд кимна.

С това приключи вторият рунд от дуела. Отново беше ред на Гринд. Ръцете му бързо се задвижиха по струните, във фигурата на Магьосникът вече нямаше и следа от изгърбване, раменете му бяха по – широки и вече надвишаваше два метра в ръст.

- Абра кадабра – прошепна Гринд.

- Ауч… - каза Мас. – Магьосникът вдигна жезълът с едната си ръка и слънцето беше закрито от гръмоносни облаци, от които започнаха да падат черни гръмотевици, които заудряха земята около Мас, той се присви очаквайки неизбежния удар и само след миг една гръмотевица го удари и той отлетя на почти метър назад, където падна и се претърколи няколко пъти. Скоро небето се проясни, а Мас с усилие се надигна, от него излизаше пушек. Тупайки дрехите си, които бяха поизгорели, високият съперник на Гринд се върна на мястото си. Момчето знаеше, че не истинския Мас му няма нищо и аватарите реагират автоматично на определени атаки, но все пак се радваше да види противника си обгорян и димящ.

- Минус две, добре, но сега е мой ред. – каза с усмивка Мас и пръстите светкавично се задвижиха по струните, Гринд вдигна поглед към небето, където нещо привлече вниманието му.

- Уф… - имаше време да каже само ученикът на Рандъм, преди първият метеорит да удари няколко метра до него и да го засипе с порой от камъни и пръст, вторият падна някъде зад него, а следващият отнесе Магьосникът, следващите два паднаха близо до Гринд, а последният го уцели директно и го помете няколко метра назад. Чернокосият младеж се надигна и с олюляване закрачи обратно към мястото си. Мелодиите, които поразяваха всичко което принадлежи на противника имаха един недостатък – не оставаше нищо в защита на този, който ги използваше. Но пък отнемаха 3 точки жизнена енергия. Гринд вече знаеше следващите си ходове и единствено съжаляваше, че имаше право на една мелодия и една контра мелодия на ход.

Гринд засвири следващата си мелодия и пред него се появи огромен войн, облечен единствено с лека кожена броня, с мощни мускули и огромен, леко завит към острието, меч в едната ръка. Косата му беше къса, а момчето знаеше, че на лицето му играе и налудничава усмивка.

- Давай! – викна Гринд и Войнът се спусна, замахвайки с две ръце към противникът си, надавайки силен вик. Но в мигът, в който Войнът се спусна към Мас, неговите ръце се раздвижиха по китарата, бърза мелодия заля бойното поле и вместо огромният меч да посече момчето, той се удари в невидима преграда, Войнът отстъпи назад от силата на удара си, а аватарът на Гринд падна на едно коляно, хващайки се с ръка за рамото, когато се надигна от рамото му се стичаше илюзорна кръв и капеше на земята между краката му.

Започна следващият рунд. Беше ред на Мас, който засвири първо бавна мелодия, която постепенно се превърна в по – бърза, докато накрая пред него не се появи банда гоблини, облечени в доспехи от дърво и кожа, въоръжени с копия, с каменни върхове.

- Нападайте, момци! – провикна се Мас и посочи към Войнът. Гоблините се спуснаха в атака, надавайки нечленоразделни бойни викове. Гринд бързо пренастрой китарата си и засвири тежката мелодия, която щеше да подсили Войнът. Чувайки първите звуци от нея, последният се обърна и усмивката му стана още по – широка и…хищна. Войнът хвана мечът си с две ръце и се спусна срещу гоблините, които като го видяха, сякаш се стъписаха за момент и щурмът им се забави, след това Войнът връхлетя върху тях, убивайки по няколко с всеки замах на огромният си меч. Скоро не остана нито един. Войнът стоеше насред изчезващите тела на противниците си, а по мечът му стичаше зеленикавата им кръв.

- Симпатична усмивка има този приятел. – каза Мас. Гринд се усмихна и каза

- Давай. – Войнът се спусна към противникът му. Мас не се поколеба нито за миг, ръцете се задвижиха с нереална скорост и бързата мелодия, която излезе от китарата сякаш удари Войнът и той забави устремът си, а замахът му беше слаб и неточен, огромният меч се стовари до Мас без да му направи нищо. Войнът отстъпи тръскайки глава и триейки очите си, но Гринд знаеше, че при следващата атака на противникът му, с него е свършено. Мас засвири отново, Гринд харесваше тази песен, но не и в момента. Пред Войнът се появи глутница големи сиви вълци, той стисна меча с две ръце и го вдигна пред себе си за последен сблъсък, вълците се нахвърлиха върху него, огромният войн разсече единият през средата и разби черепа на друг с дръжката на меча си, но останалите го свалиха на земята и го разкъсаха.

- Харесвах си го Войнът. – каза с въздишка Гринд и погледна към изчезващите искри.

- Да, би се храбро. – отвърна му Мас. Гринд погледна съперника си, но по лицето му нямаше никакви следи от насмешка. – Хайде, хубавци – обърна се към вълците Мас – дръжте го! – и вълците се спуснаха. Но краткият разговор беше дал време на Гринд и той вече имаше решение, ръцете му си заиграха със струните, бързата мелодия се спусна над глутницата като облак от черни насекоми, вълците заскачаха и се замятаха на всички страни, опитваха се да ухапят нападналия ги облак, но без успех и накрая избягаха в илюзорната далечина.

- Хм, ренегати… - намръщи се Мас. Гринд се усмихна, но не каза нищо. – Е, това е краят предполагам – продължи Мас. Гринд само вдигна рамене и засвири, мелодията се разля над арената и огромният чук се появи във въздуха малко над и пред Мас, след което се залюля като махало и удари високото момче в главата отхвърляйки го няколко крачки назад, където той се строполи и остана да лежи. Гринд се приближи към неподвижния аватар, Мас се усмихваше, погледите им се срещнаха и победеният вдигна палец към съперникът си, след което аватарът се разпиля на хиляди искрици.

- И победителят еееееее ГРИНД!!! – прогърмя изведнъж гласът на коментаторът и моментът отмина. Докато коментаторът продължаваше да възхвалява победителят и неговият треньор, тъмнокосото момче сваляше китарата си и разкачаше оборудването си.

- Браво – поздрави го Катерина и стана да му стисне ръката. Гринд се усмихна леко.

- О, о…усмивка ли виждам?! – възкликна момичето.

- Не беше лесно. – каза Гринд.

- Кое, усмивката или дуела? – попита Кати. Гринд само се усмихна отново и тръгна вратата преметнал китарата на рамо. На излизане от студиото беше пресрещнат от Рандъм, който го стисна в трошаща костите прегръдка.

- Браво, момче, браво! Видя ли?! Видя ли?! Казах ти, че ще спечелиш! Хайде да празунваме – каза Рандъм и задърпа ученика си по коридора към изхода. – Хей, Кати, не се крий, идвай да празнуваме!

- Идвам, идвам… - чу се гласът на техника от студиото.

В краят на коридора, малката група мина покрай вратата на другото студио, на която стоеше Мас. Гринд погледна към съперника си и му кимна, който му се усмихна в отговор, след което тримата отминаха.

Край

Playlist: 

Black Sabath – Wizard

Sabaton – Ghost division

Blind Guardian – The bard’s song

Black Sabath – Sabra Cadabra

Rhapsody of fire – Rain of thousand flames

Disturbed – Warrior

Blind guardian – Mirror mirror

Spellblast – Goblin’s song

Godsmack – I stand alone

Sum 41 – Blood in my eyes

Hammerfall – Renegade

Hammerfall – Let the hammer fall

Търсене Upd. 3

- Жесток човек. – коментира Жар, след краят на историята.

- Така е... – допълни синът му. Песелина се въздържа от коментар.

- След мрачната и тъжна история на Муралдин, да минем към по-хубави и належащи неща от настоящето ни. Сега ще ви кажа за Тайникът. Тези думи на монахът оживиха гостите му и те бързо съсредоточиха вниманието си отново върху него.

- Тайникът е стая в манастирът, всъщност по-скоро оръжейна пълна с артефакти и обикновени оръжия. Ако вратата ви пусне вътре вие сте длъжни да оставите оръжието което носите сега и да си изберете друго от стаята. Ако не го направите вратата никога няма да ви пусне да излезете. Ако единствено оставите оръжията си вътре и не вземете нищо ще бъдете допуснати навън, след като вратата ви попита и е сигурна, че искате да излезете с празни ръце. След като посетите Тайникът веднъж, няма да бъдете допуснати отново вътре през следващите десет години. Имате право да изнесете само един предмет от вътре, ако се опитате да измамите Вратата, няма да бъдете допуснати навън. Някакви въпроси?

- Каква е целта на посещението ни на Тайникът? – обърна се Пес, към Астор.

- Да замените тоягите си с нещо по-полезно, пътуването ни от тук нататък ще става все по-опасно. Инквизицията ще ни тормози, със сигурност, но тя ще изглежда като комар пред опасностите, които ще срещнем докато стигнем до Къ...крайната си цел.

- Аз не мисля да сменям меча си. – каза Жар.

- За теб не и наложително, но децата ти имат магьоснически заложби и ще е добре да си намерят артефакти, които ще им позволят по-лесно да насочват силите си.

- Но ние дори не знаем как да ползваме тези сили! – възропта Руш.

- Така е, моя задача ще е да ви науча на основните неща, докато стигнем до Рион, там ще ви потърсим по-добри учители.

- Ще ни разясниш ли в подробности какъв е планът ти за пътуването ни от тук насетне? – попита Жар.

- Да, разбира се, в правото си сте да ме питате това. Но ще ви кажа само, ако нямате въпроси към Икарим относно тайникът.

- Аз имам! – отзова се веднага Пес. – Можем да вземем каквото си искаме ли от Тайникът?

- Да. – отговори Икарим. – Но е желателно да избирате внимателно. Има огромна вероятност да усетите привличане към даден предмет, не се противете, а го вземете. Много от предметите в Тайникът са до толкова пропити с магия, че могат да усещат когато някой подходящ носител за тях се появи.

- Искате да кажете, че ние просто временно ще сме преносители на тези артефакти, така ли? – попита Руш.

- Да, точно така. Историята сочи, че всеки който се е опитал да задържи за дълго в свое притежание артефакт от Ертон е загинал и е загубил артефакта. Когато станете Герои през ръцете ви ще минат много артефакти, ако се задържите тук. Героите падат в битки постоянно, победилите ги бързо ги лишават от магическите им принадлежности.

- Има една група артефакти, които са изключение. – намеси се Астор.

- Това е вярно. Тази група е така наречените Именувани мечове. Те са три групи – именувани, минорни и майорни мечове. Обикновено такива мечове са притежание на фамилии и се предават от поколение на поколение. Но те също понякога сменят преносителите си, макар в такива случаи семействата правят всичко възможно да си ги върнат обратно. Докато за останалите артефакти това не важи. Много рядко някой Герой ще се опитва да си върне артефактите, които е загубил в битка с друг Герой, освен ако Героят не е още слаб и тези артефакти не е са важни за него за да държи настрана по-силни противници. Но стига за артефактите, това което ви трябва да знаете е, че магическите предмети ще увеличат силата ви, но не се привързвайте към тях. Те са полезни, но не са задължителни, макар с тях ще ви е по-лесно...

- Разбрахме, сега ни кажи за пътят ни и какво ни очаква. – намеси се Жар, прекъсвайки Икарим.

- Утре тръгваме от тук за Грифондлел, където ще се срещнем с Едрик, трябват ни грифоните му. Идеята ми е да ги изпрати на разузнаване докато ние се придвижваме по земя и ако открият каквото ни трябва да ни намерят и да ни кажат. Защо да не ги яздим, защото е много рисковано. Самотен грифон най-вероятно няма да бъде цел на вражески войски, освен това когато Едрик праща грифони отвъд граница те не носят никакви знаци и съвсем лесно могат да минат за диви. Докато, ако бъде забелязан грифон с хора на гърба си той веднага ще бъде нападнат. След като свършим работата си в Грифондлел ще тръгнем към земите на Рион Блесхенд,  където ще ви потърсим по-добри учители, които да ми помогнат да овладеете новите си оръжия и сили. Ще се задържим при Едрик ден, два най-много, но при Рион колкото можем повече. До пристигането ни в Мир, замъкът на Рион не очаквам много неприятности, но след това започва трудното. Това стига ли, за сега? – завърши Астор.

- Да, хайде да го видим този тайник сега. – отвърна му Жар

Търсене Upd 2

- Муралдин е бил Върховен инквизитор преди около двеста години, тогава Инквизицията е била в разцвета си. Ертон е свят, в който магията е навсякъде, така че Инквизицията не гонеше...такова, не е гонела хора, които се занимават с магия, а такива които, както каза Асо, имат различни разбирания за света. Вярата на ератианците е много подобна на тази на християните от вашия свят – един бог, няма други, една праведна вяра, догми, норми и така нататък. Но докато във вашият свят вече има някакво разбирателство между различните религии, тук все още почти няма такова и има много ератианци, включително и такива които стоят на високи постове, които смятат другите раси за по-нисши. Тези „по-нисши” са били и жертвите на Инквизицията. В резултат на множеството си походи срещу други страни, в Ератия винаги е имало изключително много създания от други раси.
По времето на Муралдин тези гонения бяха изключително много и изключително жестоки. Тези които не бяха убивани на място, бяха „съдени” и бесени, горени на клада, разпъвани по най-различни начини и убивани по дузина други начини, които ще ви накарат да върнете вечерята си. Самият Муралдин често лично участваше...е участвал в тези „присъди”, изпълнявайки ги. Любовта му към убийства му спечелва прозвището Кървавия поп. Крал по това време е Гризъл Четвърти, брутален и войнствен, напълно подкрепящ действията на Инквизицията. Не си вадете грешни изводи за кралете на Ератия, малко от тях са били луди като Гризъл и Грифин, вторият дори има големи успехи като владетел, също и като главнокомандващ.
Но както всички луди и откачени Муралдин е имал и добра страна – той бе...е бил много привързан към семейството си и е държал изключително много на тях. Имал е двама сина, близнаци и малка дъщеричка, до колкото знам никой от тях не е споделял крайните му възгледи основно вярата. Един ден кралят го извиква и му казва, че следващите, които са заподозрени са позор за Империята(по това време Ератия се титулува империя, къде заслужено, къде не...), след което стражи въвеждат децата му. Муралдин изпада в ужас и потрес, опитвайки се да обясни на кралят, че това не може да е вярно, неговите собствени деца.
Гризъл му казва, че един от синовете му е забелязан често да се среща с момиче от Креол и че кралят не може да позволи една такъв срам за благородниците на Ератия. Муралдин, който никога не е оспорвал заповед на кралят си дълго упорства в защита на семейството си, но на краят след като обвиненият му син признава, че това е истина и дори е планирал да избяга със своята възлюбена в Креол и да приеме тяхната вяра.
Гризъл заповядва Муралдин лично, както много пъти преди това, да изпълни смъртните присъди, обяснявайки, че щом един може да се поддаде на измамните слова на неверниците, то всички могат.
Историята мълчи дали лесно или тежко е било за Муралдин, който е бил убил безчет невинни деца, жени и старци, да убие собствените си деца, но ги убива, след което захвърля окървавения си меч и напуска тронната зала, следван от похвалите на кралят си.
Напускайки залата, Кървавия поп го обзема безумен гняв, той се пресяга и изтегля меча на един от пазачите на вратата към тронната зала, след което разполовява стражът с един удар и обезглавява другият, докато напусне дворецът, според легендата убива няколко стотин души, сред които войници, благородници и няколко други водачи на Инквизицията.
Когато кралят научава заповядва Върховният му инквизитор да бъде заловен и убит на място.
Муралдин бяга към семейните си владения където събира верните си хора, няколко стотин души и тръгва срещу Дворът където се подвизава и централната сграда на Инквизицията. По пътя разбива малката групичка изпратена да го убие, пристигайки в Св. Амекия, седалище на Инквизицията, успява да ги хване неподготвени, тъй като те все още не са знаели за събития в двореца и да унищожи голяма част от военната им сила, включително и почти всички високопоставени членове. За негово съжаление скоро бива приклещен от многобройна редовна войска, всички негови хора убити, а според едни той също, според други се спасява.
Според тези, които смятат че се спасява, след като го напуска гневът му Муралдин избягва високо в Гигантът където се отдава на размисли за живота, смъртта и смисълът на всичко живо и неживо. След много години отново слиза към Ертдом където проповядва за равенство, разбирателство и толерантност между расите, представя се под името Грийв. По това време крал е Минкен Първи, който се качва на тронът след като Гризъл е свален с преврат. Новият крал не прави нищо за да възстанови Инквизицията и дори е склонен да слуша новият месия. Проповедите на Грийв са исторически събития, увековечени в много исторически източници и дори има много портрети, на които някои откриват прилики с Муралдин, други не, но не може да се каже със сигурност. Кървавият поп е бил огромен мъж с буйна червена коса и брада, докато Грийв е бил висок, слаб, прегърбен старец с дълга бяла коса и голобрад. Тези проповеди имат огромна роля за крехкото разбирателство между расите и верите в Ертон в наше време.
Говори се, че този манастир е построен от самият Грийв, а по-късно когато той умира и е провъзгласен за светия е кръстен на него. Това е историята за Муралдин Кървавият поп и Св. Грийв.

Търсене Upd 1

От вратата се подаде учуденото и малко засрамено лице на Песелина, заедно с брат си и баща си.

     - През цялото време ли знаехте, че сме тук? – попита момичето, малко засрамена.

- Аз да, за Астор не знам, той беше твърде зает да ви подбира коне – отговори Вийра и намигна Асо.

- А..какво, да, такова за конете... – направи се на ударен Астор и се опита да смени темата. – избрах ви няколко тук, елате да ви ги покажа – каза той и влезе по – навътре в просторната конюшня, а останалите го последваха.

- Може да са ви малко едри, но ще свикнете, за тези знам, че са по – спокойни животни и няма да ви създават проблеми, имайки предвид, че нямате голям опит с язденето – каза Астор и се спря пред два големи черни коня, с оранжеви гриви и опашки.

- Интересна окраска имат. – каза Жар.

- Да, това си е специфично за породата им, през нощта са още по – интересни – каза магьосника и се ухили.

- А каква им е породата? – попита Пес, която познаваше тази усмивка и знаеше, че Астор крие нещо от тях.

- Това са Кошмари, през нощта гривите им и опашките стават огнени, много са красиви и напълно безопасни са ездачите си, не се притеснявайте. – отговори Асо.

- Това хубаво, но няма шанс аз да се кача на нещо толкова огромно, ако ще и да е най – спокойния кон на света. – каза Пес.

- Предположих, за теб съм избрал нещо друго, елате. – каза спътникът им ги поведе към една друга ясла.

- Ето, виж, харесва ли ти? – каза той, когато всички се събраха пред яслата на  млада кобила, цялата беше сива, с черни петна на задния хълбок. Кончето беше по – дребно от другите, но пък беше и по – младо. Когато групата се приближи до яслата му, то щастливо хрупаше слама, но когато ги забеляза вдигна поглед и се приближи до заграждението си, където се опита да мушне муцуната си през оградата и да достигне застаналата най – близо Песелина. Която в началото се стресна, но след това се приближи още малко до коня.

- Мисля, че те харесва, Пес. Ето, дай му това. – каза Астор и й подаде морков, който не се знае от къде се озова в ръката му.

Песелина взе моркова и го подаде на кобилката, която бързо го изхрупа и облиза пръстите на Пес.

- А-а-а-а, защо го правиш?! – каза с престорен ужас Пес. А спътниците й избухнаха в смях.

- Да, смейте се, много смешно. – обади се сконфузено Песи и погали кончето по главата.

- Харесва ли ти? – попита я Астор.

- Да, много е готино! – отвърна му тя.

- Нали знаеш, че трябва да говориш с Микаела, ако искаш да вземеш три от конете й. – напомни му Вийра.

- Да... – понечи да каже нещо Астор, но беше прекъснат от студен глас зад гърба си.

- Да ги вземе, само да ги върне когато не му трябват вече.

Групата се обърна и видя че зад тях стои Микаела.

- Чудесно, уредихме и този въпрос. А аз разбира се, обещавам да ти върна конете.

- Добре, значи се разбрахме – каза с равен глас съдържателката на хана – До вратата на конюшнята съм ти оставила провизиите, които ми поръча, сега ще пратя някой да оседлае конете.

 - Добре, благодаря ти за всичко Микаела. – каза й Астор, но момичето вече се им беше обърнало гръб и само махна неопределено с ръка.

- Хайде, докато ви нагласят конете, да идем да видим дали са ви готови тоягите. – каза Астор и всички тръгнаха към ковачницата.

 На вратата се разминаха с едно от конярчетата на което Астор поръча след като оседлае конете да натовари и провизиите на конете, след което продължиха спокойно по пътя си. Малкото поселище което се беше образувало покрай Викториянски хан, сега се беше оживило, навсякъде имаше хора, едни идваха в ханът, други си тръгваха, трети сновяха насам – натам, четвърти обикаляха магазините. Приличаше на малък град. Скоро наближиха младият ковач, който отново работеше върху нещо, когато застанаха пред него, той вдигна поглед от работата си и ги поздрави:

- А, здравейте отново! О, лейди Вийра. – каза ковачът и се поклони леко на младата благородничка – Ей сега ще ви донеса поръчката. – завърши той и се скри в ковачницата, след малко излезе с две тояги, с различна дължина и с метални наконечници и на двете. Астор взе едната и я огледа, като най – вече наблегна на това дали наконечниците са здраво закрепени. След като не намери никакви дефекти, Асо подаде дългата тояга на Руш, по – късата на Пес и плати уговорената сума на ковачът, след което се сбогуваха и тръгнаха обратно към конете.

- Сега на къде, Астор? – попита Жар.

- Към Грифонден, замъкът на Едрик.  – каза Астор.

Четиримата се сбогуваха с Вийра, обещаха да минат пак и подкараха бавно конете си по пътят, който започваше от краят на малкото градче. Пътят пред тях се виеше и се губеше сред близките хълмове, като само от време на време откриваше част от гъвкавата си фигура, когато изкачеше някой хълм.

- Няма ли проблеми с чести засади из тези хълмове? – попита Жар.

В отговор Астор просто посочи нагоре. Когато спътниците му вдигнаха погледи към небето, видяха множество едри силуети да се носят високо над околностите.

- Това са някакви птици, нали? – попита Пес.

- Не, това са грифони. – отговори й кратко Астор.

- Но щом са толкова високо и изглеждат така големи... – не довърши изречението си Песелина.

- Да, доста едри животни са, грифоните. Всъщност един грифон би могъл да носи двама души на гърбът си.

- Искаш да кажеш, че те патрулират из района и съобщават на господарят си, ако някъде има разбойници? – попита Жар.

- Да, точно така. Доста е ефективно, както може би си представяш. – отвърна му магьосникът.

Спътниците се умълчаха, обмисляйки това което току що бяха научили. Движеха се със спокоен ход, като Астор яздеше малко по – напред, от дясната му страна беше Жар, от неговата дясна, беше дамата на групата им и от ляво на Астор яздеше Руш. Четиримата пътници се наслаждаваха на спокойствието което цареше по пътя и в този момент бяха забравили всичките си грижи. След като бяха изминали няколко километра, Астор се отърси от унеса си и погледна небето над себе си, което беше започнало да се смрачава, след като огледа местността, която сега се отличаваше с малко по – ниски хълмове, той се обърна към приятелите си:

- Предлагам да усилим малко хода, скоро ще падне нощ, а не ми се иска да замръкваме по пътят.

Това извади и спътниците му от мислите им и те се съгласиха с него, след което четиримата преминаха в лек галоп.

- Има ли някакви странноприемници на близо където да пренощуваме? – попита Жар.

- Не, но скоро трябва да наближим манастира Св. Грийв[1], там най – вероятно ще се съгласят да ни приютят за нощта. – отвърна Астор.

Нощта падна бързо над самотните пътници. Скоро и луната се показа в пълният си блясък и окъпа всичко в сребриста светлина. След още няколко завоя на пътя, малката група пътници видя дървена табела, която сочеше наляво и от която започваше черен път, губещ се в близката малка горичка.

- Отлично, точно на време, това е разклона за манастира. – каза Астор. – Хайде, побързайте. – в гласът на магьосникът се усещаха нервни нотки, но преди спътниците му да успеят да го попитат какво става, от следващият завой, към тях се зададе голяма група монаси в червени раса. Ръцете им бяха скрити в ръкавите им, а лицата им покрити от тежки качулки, но въпреки това в самата им походка имаше нещо заплашително. Монасите бързо скъсяваха дистанцията, която ги делеше от пътниците.

- Бързо, тръгвайте към манастира! – извика им Астор и обърна конят си така че да е между групата монаси и спътниците си.

- Какви са тези, Астор? – попита Жар.

- От тези, които не обичат хора от други светове, сега тръгвайте към манастира, там ще сте на сигурно място! Хайде, не се бавете! – след тези си думи Астор слезе от Амрот и застана пред него, призовавайки Мюген. Монасите с червени раса спряха на няколко крачки от него и напред излезе един, който имаше златни кантове по расото си, явно беше водачът им.

- Предай другосветците, Астор Златолист! – провикна се монахът и гласът му заподскача по околните хълмове.

- Това няма да се случи, фанатико! – отвърна му друг мощен глас из зад гърба на Асо, Златолист хвърли бърз поглед зад себе си и видя група монаси с кафяви и сини раса които стояха между него и спътниците му, най – отпред пред тях стоеше възрастен монах със свалена качулка, магьосникът разпозна в него игуменът на манастира, отец Икарим.

- Ти не се намесвай, старче! – отвърна му червеният водач, но гласът му беше загубил увереността си и той беше отстъпил по – близо до последователите си.

- Вървете си! Нямате право да навлизате в земите на манастира ми, ако сами не си тръгнете, ние ще ви изгоним! – изкънтя отново гласът на отец Икарим. – Сега чужденците са под моя протекция, нямате власт над тях. – тези си последни думи монаха подкрепи с жест с ръка, по посока на червените раса, които изглеждаше сякаш отецът прогонва муха. Водачът на натрапниците отстъпи още по – назад, но успя да събере последни остатъци от волята си, изправи гръб и се провикна

- Този път ви се размина, другосветци, но следващия път ще бъдете мои! – след тези си думи, той се обърна и си тръгна, а последователите му го последваха.

След като червените раса изчезнаха в мрака, Астор отзова Мюген и се обърна към игумена.

- На това му се вика на време отче! – каза магьосникът и стисна ръката на отец Икарим.

- Отдавна усетих, че идваш насам Астор и тъй като знаехме, че фанатиците се навъртат в околността, излязохме да ви посрещнем – завърши с усмивка монахът.

Астор забеляза, че спътниците му все още са изнервени, за това ги повика при себе си.

- Спокойно, тук сме в безопасност.  – каза Златолист и погали Пес по главата. – отец Икарим е мой стар познат и съм сигурен, че не страда от предразсъдъци от кои свят са гостите на манастира му, стига те да са добри хора...

- А не се съмнявам, че твоите спътници са такива, щом ти ги водиш, Астор.

- Ха-ха, ласкаете ме отче...

- Предразполагам гостите си. А сега мисля, че е време да се прибираме и се надявам по краткият път към манастира да ме запознаеш с приятелите си.

- А, разбира се, колко съм отнесен. Това е Песелина – при споменаването на момичето, отеца погледна Астор и се усмихна – а това са баща й и брат й, Жар и Руш. Скоро ги сполетя беда, която ги доведе в Ертон и аз им помагам. – завърши Астор, а отеца прие обяснението му с кимане на глава.

- От вас отче не искам много, само подслон за нощта. – продължи Астор.

- Такъв и ще получите, както и топла вечеря и удобни меки постели в които да си починете. Може да останете колкото е нужно, в манастира има много свободно място.

- Благодарим за щедрото предложение, но бързаме, задачата ни е доста спешна. – каза Жар.

- Х-м-м, е добре тогава. Мира! – провикна се старият монах и от мрака между дърветата излезе фигура облечена в расо, която се приближи към вече намалялата до седем души група. – Мира, дете, избързай към манастира и съобщи, че ще имаме гости за вечеря, също така да им приготвят стаи. – фигурата се поклони  и се затича към манастира.

- Това тази Мира ли е, която си мисля?! – попита учуден Астор.

- Хо-хо, да тя е Астор. – отговори му монахът.

- Боже, ако не ми го казваше ти, нямаше да повярвам!

- Мира, а? – подкачи го Пес. – И коя е Мира?

- Ха-ха-ха, не-е-е, не е това което си мислиш – разсмя се Астор и смеха му зазвъня из смълчаната горичка около манастира – Мира е сираче от Войната, за което се грижихме аз, Едрик и Рион докато успеем да й намерим дом. В краят на войната бяхме из тези земи и случайно намерихме манастира. По това време Едрик все още не управляваше тези земи. След като намерихме манастира и са запознахме с Икарим, решихме, че тук ще е добре и ще е в безопасност, за това я оставихме под грижите на Св. Грийв. Но Войната приключи преди...десет години. Когато я доведохме тук тя беше на седем, сега сигурно дори няма да ме познае. – завърши Астор.

- Така е, тя почти няма спомени от преди да дойде тук...

- Което определено е по – добре за нея. – каза магьосникът.

Старият монах кимна.

Скоро наближиха манастира. Той представляваше голяма каменна постройка в средновековен стил. Но Астор знаеше, че това е илюзия и че манастира е всъщност огромен, но отец Икарим поддържа илюзията, за да не привлича разбойници и крадци. Манастирът беше ограден от желязна ограда с решетки, в двора на манастирът се влизаше през висока порта, с две крила, в същият стил като оградата. Зад сградата се виждаха няколко каменни плочи, които показваха, че гробището на обителта е в задната част на двора. От портата на манастира започваше застлана с камъни пътека, която водеше главният вход на манастира. Отстрани на пътеката бяха засети дървета, на които сега висяха фенери и осветяваха пътят на групата. Въпреки неприятната среща настроението на пътниците бързо се подобри когато навлязоха във владенията на Св. Грийв. Дворът на манастира беше добре осветен, навсякъде имаше различни стопански култури, за които се грижеха монасите, лози с пейки и маси под тях, дори имаше малко оградено място в което имаше няколко пилета и други животни. Дори в този час дворът беше оживен и навсякъде имаше монаси – едни седнали под лозите, други бързащи по свои задачи, имаше дори малки деца които си играеха под надзора на няколко стари монаха.

- Тук е доста приятно. – каза Жар.

- Така е, Св. Грийв винаги е бил гостоприемен към гостите си и добър с обитателите си. – отвърна му Астор.

Скоро малката група пътници, заедно с отец Икарим, стигна до главният вход на манастира и четиримата влязоха в огромна зала, щедро осветена с факли по стените и висящи полилеи от таваните. Залата изглеждаше очевидно по – голяма от колкото може да бъде, имайки се в предвид размера на манастира погледнат отвън.

- Какво?! Това е невъзможно, та това място е огромно! – първи реагира Руш.

-   Ха-ха, извинете ме драги гости, забравих да сваля, за вас, илюзията, която поддържам над манастира, за да го пазя от разбойнически набези. – каза Икарим и плесна силно с ръце. – Сега би трябвало, ако излезете да видите манастира в истинският му вид. Но за това ще имате време по – късно, сега да хапнем и ако желаете да ми разкажете за пътуването си. – завърши отецът и посочи една каменна арка пред тях.

Минавайки през арката малката група се озова в голямо общо помещение, осветено от факли и свещи, пълно с монаси насядали на общи маси и пейки, вечерящи и разговарящи помежду си. На входа на залата ги посрещна един от готвачите в манастира, който обаче, също носеше расо.

- Добре дошли добри ми гости, заповядайте на... – тук готвачът прекъсна мисълта си, вперил поглед в Астор - ...л-л...лорд Златолист!

Астор го погледна изненадано в първият момент, но скоро успя да го разпознае и усмивка се разля по лицето му

- Илиц! Ти ли си това?! – възкликна Златолист и прегърна щастливия готвач.

- Радвам се, че ме помните, лорд Златолист!

- Боже, има ли човек в този свят, който не познаваш, Астор?! – попита Пес и въздъхна шумно.

- Има и то много, но също така и познавам много. – отговори й Асо и й се изплези, на което тя реагира с въртене на очи. – Илиц беше главният готвач на лудия крал Грифин, докато се биех на негова страна се запознахме, но не съм го виждал отдавна. Как попадна в Св. Грийв Илиц?

- Ами то...такова...

- Илиц, защо не се присъединиш към нас, когато седнат всички монаси на вечеря? – предложи Икарим.

- Да, аз...разбира се, благодаря ви отче. – каза Илиц, след което се поклони и бързо се отправи към кухните, а Икарим поведе гостите си към края на общата маса, където имаше няколко свободни места.

- Невероятен готвач, но много притеснителен човек... – каза игумена на манастира

- Той винаги си е бил такъв, за което разбира се имаше сериозно проблеми с Лудият крал. Старецът си беше доста сприхав.

Икарим закима в съгласие.

Когато стигнаха до края на масата Икарим, Астор и Жар седнаха от едната страна, а братът и сестрата от другата, след което няколко млади монаси им сервираха вечерята. Първото блюдо беше изядено в мълчание, тъй като пътниците бяха пестили запасите си, когато всички стигнаха до основното ястие, игуменът попита Астор, който беше седнал до него.

- Без да бъда груб, Астор, но какво друго ще поискаш от мен, освен подслон и храна? – въпросът на игумена накара гостите му да погледнат водача си.

- Хо-хо-хо...ох, не много, да ми кажеш каквото можеш за Фанатиците, да ме допуснеш до Тайника и да не казваш на никой от хората на кралят, че си ме виждал, ако дойдат да питат за мен. – отговори му Астор.

- Предполагам, че Тайника ти трябва заради децата? – каза монахът и посочи с поглед Пес и Руш.

- Ъ... – опита се да възроптае Песелина, но Асо я прекъсна.

- Точно така.

- Значи всичко зависи от вратата на Тайника, дано спътниците ти нямат стремежи към безгранична власт. – каза Икарим и смигна на младите спътници на Астор. – До колкото зависи от мен, ще ви заведа до там и ще ти дам каквото мога информация, колкото до хората на кралят, предполагам, че и това ще мога да изпълня, но не разчитай напълно, не съм убеден, че всички монаси под покрива ми са съвестни.

- Твоята дума ми е достатъчна, благодаря ти, отче. – рече Астор и кимна в признателност на игумена.

- Добре, тогава вие се хранете, а аз ще ви въведа в обстановката – започна старият отец – Първо за Фанатиците, Червените раса съществуват отдавна като групировка, сигурен съм че ти, Астор, като човек, който често пътува между твоят и нашия свят, си се сблъсквал с тях поне няколко пъти – Астор кимна в съгласие – Знам какво ще кажеш, никога не са имали чак такава власт, че да ходят на „лов”, така е, но сега имат. Водачът на това което те наричат орден, стана Висш инквизитор на кралят...

- Моля?! Сериозно ли говориш, Икарим? – прекъсна го Астор.

- Да, за жалост...

- Но Инквизицията беше почти унищожена след като Муралдин се е обърнал срещу своите!

- Точно така, почти. Въпреки усилията на Муралдин, Инквизицията продължи да съществува...да, да Астор, без никаква реална власт, но все пак там. Крал Грифин е луд, но винаги се е стараел да стои настрана от Инквизицията и нейните опити да се възроди...

- Но никога не ги е и спирал! – възропта Господарят на Огъня.

- Практически няма и право, никога не е имало закон срещу тях, но честно казано и те самите не бяха много активни, стояха си просто като клон на Църквата, който няма някаква реална власт. Но сега се носят слухове, че кралят е болен...

- Старецът е на стотина години сигурно, това не ме изненадва...

- Това ще е последната му смърт, знаеш много добре...

- Е, да...

- Та, крал Грифин е болен, на смъртен одър вероятно, преди болестта напълно да го надвие за свой първи съветник той назначи един от Фанатиците...

- Първият съветник е този който изпълнява ролята на регент, когато кралят не може да управлява.

- Точно така, сега кралството се управлява от Червените раса...или поне една част от него, много от лордовете не ги харесват и не ги допускат из земите си, но въпреки това Фанатиците или по-точно Инквизицията набира сила, стъпка по стъпка. Всеки, който не е от нашият свят е застрашен, всеки който пътува често до други светове е застрашен.

Реално те нямат право да „ловят” другосветци, но хората ги е страх от тях, а и вероятно е само въпрос на време да изврънкат от болният крал декрет, който да им го позволи.

- Това едва ли ще е много трудно. Грифин беше непредсказуем преди да го повали болестта, представям си сега... – каза Астор, прекъсвайки домакина си отново. – Дори и да е бил против тях някога, кой знае какви лъжи са му наговорили...тежко болен, че е и луд, този човек може да заповяда всичко!

- Добре, ако лордовете не ги харесват, кой ги поддържа в столицата? – попита Жар.

- Около кралят винаги са били най-лоялните му лордове, тези които са лордове заради него, за него и се подчиняват само на неговите заповеди. Ако Фанатиците действат от името на кралят, то лордовете вероятно ги подкрепят.

- А провинциалните владетели? Това върви към гражданска война. – каза Руш.

- Има такъв риск, но не вярвам да се случи, провинциалните лордове най-вероятно ще се подчинят, ако видят, че нещата отиват към война. Владетелите извън столицата са загрижени за поданиците си, докато Съветът на лордовете(това са всички лордове от земите около столицата) е загрижен единствено за себе си. – обясни Икарим.

- Защо преследват хора от други светове? – попита Пес.

- А защо християните са преследвали хората, с различна вяра, цвят, разбирания и начин на мислене? – отговори й с въпрос Астор. – Всеки мислещ различно от теб застрашава начина на мислене, който си втълпил на последователите си.

- Това е което мога да ви кажа за Фанатиците – каза игумена на манастира – ако имате въпроси, слушам ви.

- Кой е Муралдин? Какво е Тайникът? Какво ще правим, щом ни преследват? – засипа ги с въпроси Пес.

- Икарим ще ви разкаже за Муралдин, той по-добре знае историята, а също и за Тайника, все пак се намира в неговият манастир, но аз ще ви кажа какво ще направим след като ни преследват. Кое искате да чуете първо?

- Какво ще правим! – отговориха и тримата спътници на Астор едновременно.

- Добре, ето какво, с малко късмет и вашите добри сърца, ще успеем да отворим Тайника, след това ще идем при Едрик, защото ни трябва неговата помощ, от там при Рион, където ще намерим някой да ви научи да използвате това което ще намерите в Тайника, ако стигнем до Рион без да са ни хванали след това идва по-лесното, да напуснем Ератия, извън нея няма да ни преследват Фанатиците. Това е планът, въпроси?

- Какво е Тайникът? – попита отново Пес.

- Защо ще напускаме Ератия? – попита Жар.

-Защото това, което търсим, не е тук. – отвърна му Астор – А за Тайникът, ти си Икарим – завърши Астор и се облегна на стената зад себе си.

Докато отецът събираше мислите си, към тях се присъедини и Илиц.

- Тъкмо навреме за приказката Илиц. – поздрави го Астор, когато готвачът се настани до него.

- Това е единственият човек, на който тази история не омръзва, честна дума, Астор! – пошегува се със старият готвач, Икарим.

- Аз...такова...обичам тази история...тя е...такова... – запъна се Илиц.

- Спокойно Илиц, на мен също ми е от любимите. – каза владетелят на Андурин и потупа готвачът по гърба.

- А сега слушайте внимателно, защото разказът е дълъг и не ми се иска да повтарям, ще започна с историята на Муралдин, защото тя е пряко свързана с манастирът, след това ще ви кажа каквото знам за Тайникът.

---

[1] grief (англ.) скръб